Философията на диалога на Мартин Бубер като теология на диалога

Мирослав Бачев

Абстракт: Мартин Бубер е известен най-вече със своята философия на диалога, определяна още като форма на религиозен екзистенциализъм, фокусирана  върху разграничението между отношенията: Аз–Ти и Аз–То. Първото е отношението между две личности, второто – между личността и всичко, което е извън нея – света, вещите и др. В този смисъл светът е двойствен за човека; двойствен е и човешкият Аз. Бубер критикува схващането за „чистия Аз“ като недосегаема и затворена в себе си монада, Аз-ът винаги е въвлечен в отношения. При отношението Аз–То човекът като субект на мисленето и действието възприема обектите и другите хора като безлични, предназначени за използване, експлоатация, контрол. А автентичните връзки между хората се основават на отношението Аз–Ти: те са одухотворени, стойностни и пълноценни. Аз–Ти отношението е уникално и притежава априорен характер. Априорното на връзката е осъществяване на вроденото Ти в срещата с реалното Ти. В едно по-висше отношение Бубер идентифицира Аз–Ти връзката с това, което може да съществува между човека и Бога; идеята за Аз–Ти отношенията трансцендентира във връзката с Бога – едно вечно Ти. По такъв начин философията на диалога преминава в теология на диалога. В „Ти“, в Другия, трябва да бъде видян Бог. Този Бог е вечното Ти като априорно свещено.

Ключови думи: Аз–Ти, връзка, отношение, диалогика, религиозен екзистенциализъм, диалектика

The Martin Buber’s philosophy of dialogue as a theology of dialogue

Abstract: Martin Buber was a Jewish philosopher, best known for its philosophy of dialogue, which is defined more as a form of religious existentialism focused on the distinction between relations: I-Thou and I-It. The first is the relationship between two personalities, the second – between personality and everything outside it – the world, things, etc. In this sense the world is dual to a man, and dual human I. Buber criticized the notion of „pure I” as unapproachable and closed monad in itself, the self is always involved in relationships. In I-It relationship man as a subject of thought and action perceives objects and other people as as lacking individuality, as intended for use, exploitation, control. Genuine relationships between people are based on the ratio I-Thou: they are soulful, meaningful and sterling. I-Thou- relationship is unique and has a priori character. A priori of this relationship is the realization of the inherent Thou when meeting with the real Thou. At a higher relationship Buber identifies I-Thou-relation, to what can exist between man and God, the idea of I-Thou relationship transcends relationship with God – an eternal Thou. Thus the philosophy of dialogue passes to the theology of dialogue. In the „Thou“, in the Other one shall be seen God. This God is the eternal Thou as a priori sacred.

Keywords: I-Thou, relationship, dialogic, religious existentialism, dialectics

Диалогичната форма на философията е известна още от Античността, тя се среща и през Средновековието [1], а философията на диалога се формира като относително самостоятелно направление през 20. в. Като главни представители на съвременната философия на диалога можем да посочим: Франц Розенцвайг, Мартин Бубер, Емануел Ливанас, Михаил Бахтин, Паул Тилих и др. От тези имена особено ярко изпъква Мартин Бубер [2].

Целта на настоящата статия е да проследи развитието на философията на диалога на М. Бубер и как тя кулминира в теология на диалога. Ще представим накратко живота и творчеството на Мартин Бубер, неговите възгледи за диалогичния принцип с двете централни отношения: Аз–Ти и Аз–То, след това ще разгледаме почти паралелно развиващата се теология на диалога и накрая ще направим опит да аргументираме диалогиката при Бубер като една форма на теологията на диалога.

Актуалността на проблематиката е обусловена от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – междуличностно, семейно, социално, духовно. Наблюдаващата се криза в съвременното общуване можем да обозначим като постмодерен проблем, свързан с няколко основни фактора: отчуждаването на личността, масовизиране на високите технологии, незачитане на общочовешките ценности и др. И неслучайно философията на диалога се развива именно в 20. и 21. в.

Мартин Бубер (1878–1965) е роден във Виена и е един от представителите на екзистенциалната философия на 20. в. Получава образованието си във Виенския, Цюрихския и Берлинския университет. От 1924 до 1933 г. е професор по философия и етика в Университета във Франкфурт на Майн. През 1933 г. емигрира в Швейцария, а след това се преселва в Палестина. Бубер се противопоставя на нацисткия национализъм и емигрира в Палестина през 1938 г., където преподава в Староеврейския университет.

Бубер е майстор на прозаичната стилистика (на своя роден немски език). Сред основните му постижения, освен множеството му съчинения, е превод на Стария Завет (еврейската Библия) на немски език съвместно с Франц Розенцвайг. Активен е с редица трудове в областта на социалните реформи, предлага новости в сферата на образованието. Бубер е един от теоретиците на ционизма, но е с по-независими възгледи от съмишлениците си. Силно отстоява религиозните ценности на юдейската, а отчасти и на християнската традиция. Философските му възгледи се характеризират с критично преосмисляне на идеите на Ф. Ницше, С. Киркегор, М. Шелер, М. Хайдегер, К. Юнг, което е особено видно в съчинението му „Божието затъмнение“. Всичко това се преплита с екзистенциализма и персонализма, с философската антропология и диалектическата теология. Някои от основните съчинения на Мартин Бубер са: Die Geschichten des Rabbi Nachman (1906); Vom Geist des Judentums – Reden und Geleitworte (1916); Der grosse Maggid und seine Nachfolge (1922); Ich und Du (1923); Hundert chassidische Geschichten (1933); Moseh (1945); Dialogisches Leben – gesammelte philosophische und padagogische Schriften (1947); Gog und Magog – eine Chronik (1949); Israel und Palastina – zur Geschichte einer Idee (1950), Hebrew text 1944); Der utopische Sozialismus (1952); Einsichten : aus den Schriften gesammelt (1953); Logos: zwei Reden (1962).

Най-съществената част от творчеството на Бубер е фокусирано във философското осмисляне на диалогичния принцип, възраждането на еврейската религия посредством литературен анализ на хасидистките разкази [3] и въплъщаването на всичко това чрез ционисткото движение [4]. Така нареченият диалогичен принцип, за който Бубер говори, е изграден върху две отношения на Аз-а, а именно: към Ти и към То. Принципното различие между Аз–Ти отношението и Аз–То отношението е представено в съчинението на Бубер „Аз и Ти“ (Ich und Du, 1917) [5].

В основата на диалогиката Бубер поставя аксиомата, че в отношенията към нещата или обектите („То“) постъпваме напълно различно от начина, по който реагираме към дадена личност („Ти“). В този смисъл отношението Аз–Ти притежава несъмнено много по-голяма ценност от отношението Аз–То. Но все пак те са взаимообусловени и необходими в света на отношенията: „Без То човек не може да живее, но който живее единствено с него, не е човек“ [6]. Макар по дефиниция отношението Аз–То да е в сферата на взаимодействието на личността с външните обекти (нещата), това отношение много често присъства според Бубер в междуличностните връзки. Така например към другия човек трябва да изпитваме „цялостен“ интерес, за да бъде реализирана връзката Аз–Ти; в противен случай резултатът ще бъде в категорията Аз–То [7]. Релацията Аз–Ти в никакъв случай не е само един идеал, а онзи модел, който трябва да бъде реализиран винаги в междуличностните отношения. В този смисъл Аз-ът се разбира само в контекста на връзката (срещата) и никога не може да бъде обект. В този смисъл Бубер пряко се противопоставя на трансцендентализма, за който именно  Аз-ът е единственият субект на мисленето, спрямо когото всичко външно е обект. Тези възгледи особено силно проличават при Г. Лайбниц, който мисли Аз-а като затворена в себе си монада, както и изобщо при Р. Декарт, а впоследствие и в цялата немска класическа философия. „Няма Аз само по себе си – пише Бубер още в началото на книгата „Аз и Ти“ – съществува само Аз от елемента на словото Аз–Ти  и Аз от елемента на словото Аз–То“ [8]. По такъв начин Аз-ът при Бубер е винаги въвлечен в отношения, като двата основни полюса са „Ти“ и „То“ и в зависимост от неговата основна интенция се обуславя и съответната степен на пълноценност на неговата реализация [9].

Светът за човека е двойствен, както и самият му Аз. Двата полюса на света са обусловени от отношението на индивида към обкръжаващата действителност. При отношението Аз–То човекът като субект на мисленето и действието възприема обектите и другите хора като безлични, предназначени за използване, експлоатация, контрол. А автентичните връзки между хората се основават на отношението Аз–Ти: те са одухотворени, стойностни и пълноценни. В тази връзка Бубер пише: „Целият действителен живот е среща“ [10].

Светът на отношенията образува три сфери на живота:

• „физичната“, в която са положени взаимовръзките на човека с природата;

• „психичната“ – връзката на човека с другите хора, и

• „ноетичната“, предвиждаща връзката на човека с духовните същности [11].

Поредицата от размисли на Бубер в книгата „Аз и Ти“ гравитират около автентичността на самия Аз и неговата основна насоченост. Само доколкото Аз-ът стои във връзка с Ти, дотолкова е и цялостен, и обратно – колкото повече Аз-ът се капсулизира, толкова и се превръща в идол за самия себе си. В този контекст се явява въпросът: дали са възможни степени в движението на Аз-а от То към Ти, т.е. възможна ли е такава реализация на Аз-а, при която той да се движи между двата елемента на словото: Ти и То? Изглежда Бубер дава такива индикации съгласно твърдението, че без То-света е невъзможно битието на човека. Като че ли е необходимо да предпоставим такива степени, защото иначе връзката Аз–Ти би останала единствено в рамките на  идеала, възможен навярно само в отношението към вечното Ти – Бога. Посредством Аз–Ти връзката човекът става личност в лицето на Другия, провежда се истинският диалог и вечното Ти – Бог – говори на човека чрез всекидневната действителност. В този смисъл равин Михаел Лео Самуел обобщава: „Въз основа на жизнено прозрение на Бубер  може да се каже, че Бог е присъствие, което преодолява отчуждението и дава възможност човек да се реализира като завършена личност“ [12].

Принципите на диалогиката, развивани от редица мислители през 20 в., освен във философия на диалога преминават и в теология на диалога, повлияна най-вече от юдаизма и от третия голям клон на християнството – протестантизма. От страна на юдаизма разработката на диалогичния принцип е свързана с имената на Херман Коен („Религията на разума от изворите на юдейството“) и Франц Розенцвайг („Звездата на изкуплението“), а от страна на протестантизма – на Карл Барт (диалектическа теология),  Паул Тилих (теология на безусловното), Фридрих Гогарен и Емил Брунер.

Важно за нас е творчеството на Карл Барт и Паул Тилих, за да разберем доколко философията на диалога при Бубер е свързана с теологията на диалога [13]. За Барт диалогът между човек и човек е предпоставка за това, че Иисус (като човек) може да бъде наш брат – една позиция, която доближава Барт до Бубер [14]. Човекът е способен на съюз, на диалог, само посредством запланувания от Бог съюз; диалогът както между човек и човек, така и между Бог и човек е възможен въз основа на Божията троичност – диалогът е заложен архибитийно между Лицата на Светата Троица [15].

Според Паул Тилих във всеки творчески културен акт се съзира смисълът на безусловното – основната категория, с която Тилих обозначава Бога. По такъв начин обаче всеки такъв акт е субстанциално диалогичен, защото се отнася до смисловата основа на съществуващото. При своята интерпретация на феномена на религията Тилих я съпоставя с Откровението, въвежда определения за нея и едно от тях гласи: „Религията не е функция наред с другите функции, тя е носещото всички функции, пронизващото всички функции обръщане на духа към безусловното. Тя пронизва всички културни явления“ [16]. По-нататък Тилих въвежда и една по-разширена дефиниция: религията е диалогът с елемента на безусловното във всички други функции [17].

В контекста на диалогиката при Бубер е проблематично доколко тя може да бъде определена като философия или теология на диалога. Първото разглежда основното схващане за Аз и Ти само в сферата на отношението човек–човек, второто – отношението на Аз към едно вечно Ти. Тъкмо в този пункт е положен и възгледът на Бубер за отношението между философия и религия. Ако философията се основава на двоичността субект–обект,  то религията – на двоичността Аз–Ти: „Двоичността на Аз и Ти се завършва в религиозната връзка; двоичността на субект и обект е трегерът на философията, доде се философства“ [18]. Субект-обектните отношения в диалогиката на Бубер са свързани пряко с релацията Аз–То: тя се прояснява – по думите на Бубер – най-плътно във философското познание. Аз–Ти е живяната конкретна действителност, а субект–обект е продукт от „насилието на абстракцията“ [19]. Аз–Ти се среща най-пълноценно в религията – там Ти е Абсолютната личност, „неограничено биващото“. Същинската апология на религията, развита в съчинението „Божието затъмнение“, очевидно е насочена срещу трансценденталната философия, срещу идеализма като философия на субекта, като философия на съзнанието. На старата субект–обектна логика тук се противопоставя една Аз–Ти логика [20].

Един от основните проблеми, които се пораждат при изследването на диалогиката на Бубер може да се формулира така: дали Аз–Ти връзката между човек и човек е основа на общуването на Аз с вечното Ти, или обратното, т.е. дали тази релация Аз–Ти се разглежда първоначално безотносително към религията и едва отпосле се прилага към нея в общуването на Аз с едно вечно Ти, или първично е точно последното и едва тогава се осмисля Аз–Ти връзката (човек-към-човек). Самият Бубер не се спира на такъв въпрос; за него Ти не е просто едно човешко Ти, а винаги проекция на вечното Ти, което Аз вижда и с което общува по най-пълноценния начин. По такъв начин в „Ти“, в Другия, трябва да бъде видян Бог. Този Бог е вечното Ти като априорно свещено [21].

В този контекст връзката притежава априорен характер – априорното на връзката е именно вроденото Ти [22]. Това вродено Ти се осъществява в срещащото го Ти, а това срещащо го Ти е – в последна сметка – Бог, преживяван от религиозното съзнание. Докато, напротив, То не е вродено и засяга връзката със света, с обективното битие. От тази гледна точка всяко Ти е условие за Аз-а да преживее срещата с Божественото. По този повод в края на книгата „Аз и Ти“ Бубер заявява: „Във връзката с човека Бог – можем вече да го кажем – донася своята абсолютност. Затова човекът, който се обръща към него, няма нужда да се отвръща от никоя друга Аз–Ти-връзка: а правомерно отнася всички тях към Бог и ги оставя да се проясняват в „Лицезрението Божие“ [23].

Бубер е твърде лаконичен, когато става дума за „понятие за Бог“ [24], защото това би било равносилно на превръщането на Бог в То [25], докато, напротив, единствено в диалога между Бог и човек се разкрива Божествеността в света. Оттук всяко обективиране на тази връзка превръща вечното Ти в Той (То), като по такъв начин вече самият диалог изчезва. Въпреки тази възможност за прекъсване на отношението, все пак Бубер категорично заявява, че „По съществото си вечното Ти не може да стане То…, защото по съществото си то не може да бъде схванато като сума от свойства, нито дори като безкрайна сума на въздигнати до трансценденция свойства…“ [26]. В тази връзка разбирането за личността на Бога не е антропоморфизъм. Една от най-големите грешки на философското осмисляне на религията според Бубер прави Б. Спиноза, който се стреми да очисти понятието за Бога, но вместо живия Бог Спиноза описва абсолютната субстанция като причина на всички явления [27]. Но това вече не е Онзи, с когото е възможна срещата, а един Абсолют, който няма отношение към действителността.

Всички размисли на Бубер, изложени в „Аз и Ти“ и „Божието затъмнение“, освен всичко друго целят и възкресяване на ценностите на юдаизма [28] и неговото обновление посредством хасидизма. В този смисъл юдаизмът според Бубер изцяло се полага върху срещата на човешкото Аз и Божието Ти [29]. Но сакралната сфера тук не се преживява единствено в някаква трансцендентна висина, достъпна единствено в ритуалността на празника или четенето на свещени текстове, а религиозността трябва да бъде вплетена постоянно в живота, в делника и ежедневните трудове [30]. Хасидизмът подчертава особено силно т.нар. „сакрализиране на света“ (Heiligung der Welt), което снема разделението между сакрално и профанно, което, от друга страна, е снемане на разделението между Бог и свят [31]. Защото точно светът е мястото на срещата с Бог. А срещата на човек с Бог е процес на повседневната среща между Аз и Ти.

Цитати и бележки:

[1] Най-вече като литературен род.

[2] С проблемите на диалогиката частично се занимават още Ф. Якоби, Й. Фихте, Ф. Шлайермахер, Г. Хегел, Л. Фойербах, С. Киркегор и У. Джеймс. Виж по-подробно Теохаров, В. (2006). Метафизика и психология, София: Университетско издателство,  75–77.

[3] Хасидизмът е духовно движение, разпространено първоначално в Полша и Литва, началото на което поставя Израел бен Елиезер през 18. век. Основната цел на хасидизма е възраждането на еврейското религиозно съзнание и по-силна духовна близост с Бога. Според това схващане Бог присъства в целия човек, т.е. и в неговото душевно, и в неговото телесно естество, а човекът изпитва естествена радост от Богоприсъствието. За разлика от аскетичните практики хасидизмът набляга на мистичното възвисяване, съпровождано от танци и песни. Мартин Бубер събира притчите на хасидските мъдреци в книгата „Хасидски разкази“.

[4] Stanford Encyclopedia of Philosophy (2007), Martin Buber, <http://plato.stanford.edu/entries/buber/#Bib>, последно посещение на 17.07.2012.

По покана на основателя на ционисткото движение Теодор Херцл през 1901 г. Бубер става ционист и редактор в ционисткото седмично списание „Свят“ („Die Welt“).

[5] Бубер, М. (1995). Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение, Варна: Изд. „Стено“.

[6] Пак там, 30.

[7] Каргас, Х. (1992). Мартин Бубер – В: Великите мислители на Запада, София: Изд. „Библиотека“, 48, 930.

[8] Бубер, М. (1995). Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение, Варна: Изд. „Стено“, 4.

[9] Аз–Ти връзката е почти несъществуваща под нивото на животинското царство. Бубер вижда възможността за идеалното взаимодействие с животно (описва подобен случай като негов личен опит), но такова взаимодействие е напълно реално само на ниво човек-към-човек.

[10] Пос. съч., 10.

[11] Пак там, 6.

[12] Rabbi Michael Leo Samuel (2012), Further Reflections on Buber: Where can we find the Eternal Thou? <http://rabbimichaelsamuel.com/2008/06/further-reflections-on-buber-where-can-we-find-the-eternal-thou/>, последно влизане: 16.07.2012.

[13] Следва да споменем, че самият Бубер рядко говори за теология, дори според него теологията определя Бог като То (Той), а не като Ти.

[14] Теохаров, В. (2006). Метафизика и психология. София: Университетско издателство, 79.

[15] Пак там.

[16] Пак там, 82.

[17] Пак там.

[18] Бубер, М. (1995). Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение (прев. Владимир Теохаров), Варна: Изд. „Стено“, 188.

[19] Пак там.

[20] Теохаров, В. (2006). Метафизика и психология. София: Университетско издателство, 84.

[21] Бубер, М. (1995). Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение (прев. Владимир Теохаров), Варна: Изд. „Стено“, 63.

[22] Пак там, 24.

[23] Пак там, 112.

[24] Съгласно възгледа на Бубер, че всеки опит да изградим понятие за Бога е вече говорене за „Бога на философите“, който не може да бъде „срещнат“ в реалния диалог.

[25] По този въпрос Бубер на доста места в книгата „Божието затъмнение“ актуализира идващото от Блез Паскал противопоставяне между философския Абсолют и живия Бог, познат от Библията.

[26] Пос. съч.,  95.

[27] Diamond, M. (1960). Martin Buber jewish existentialist, Oxford University Press. Library of Congress Catalogue Card Number: 60–7059, 44.

[28] Вж. по-подробно диалога на Мартин Бубер с Карл Шмидт в сп. „Християнство и култура“, бр. 3 (60), година X/2011, 12–22.

[29] Теохаров, В. (2006). Метафизика и психология. София: Университетско издателство, 75.

[30] В този пункт Бубер се доближава до някои доктрини на протестантството за труда и ежедневието.

[31] Пак там, 87.

Библиография:

1. Бубер, М. (1995). Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение (прев. Владимир Теохаров), Варна: Изд. „Стено“.

2. Теохаров, В. (2006). Метафизика и психология. София: Университетско издателство.

3. Diamond, M. (1960). Martin Buber jewish existentialist, Oxford University Press. Library of Congress Catalogue Card Number: 60–7059.

4. Каргас, Х. (1992). Мартин Бубер – В: Великите мислители на Запада (съст. Йън Макгреа, прев. Христо Кънев), София: Изд. къща „Библиотека 48“.

5. Бубер, М., К. Шмидт. (1933). „Християнство и юдаизъм“ (дискусия между еврейския философ Мартин Бубер и протестантския теолог Карл-Лудвиг Шмид, провела се в Еврейския дом в Щутгарт, 14 януари 1933 г. (прев. Тони Николов)) – В: сп. „Християнство и култура“, бр. 3 (60), година X/2011.

6. Rabbi Michael Leo Samuel, Further Reflections on Buber: Where can we find the Eternal Thou?, <http://rabbimichaelsamuel.com/2008/06/further-reflections-on-buber-where-can-we-find-the-eternal-thou/>,  последно посещение на 16.07.2012.

7. Standford Encyclopedia of Philosophy, Martin Buber, <http://plato.stanford.edu/entries/buber/#Bib>, последно посещение на 15.07.2012.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta