Ангел Кондев
Технически университет – София
Имейл: akondev@tu-sofia.bg
Резюме: През последните двадесет години изразът „цивилизационен избор” присъства трайно в българския политически речник. Какъв е скритият семантичен пласт, който се влага при употребата му? Коректна ли е тя от гледна точка на понятието за „цивилизация” или той се използва като обикновено пропагандно клише? Това са въпросите, на които е посветена тази статия. Защитава се тезата, че теоретичното съдържание на термина „цивилизация” позволява използването на производната езикова конструкция „цивилизационен избор” само като описанието на резултата от културно-историческия процес, в който едно общество възприема символите, ценностите и идеалите, характеризиращи една цивилизация, а употребата му за легитимиране на някакъв актуален конкретен акт от политически, стопански или културен характер е неуместна и е израз на нерефлектирани политически предразсъдъци, страхове и комплекси.
Ключови думи: общество, култура, културна традиция, идеология, цивилизация, цивилизационен избор, глобализация.
Bulgarian ‘civilizational choice’ beyond the propaganda’s cliche
Angel Kondov
Abstract: Over the last twenty years the expression “civilizational choice” has entered permanently in the Bulgarian political vocabulary. What is the hidden connotation in its use? Is it correct from the point of view of the concept of “civilization” or it is used as an ordinary propaganda cliché? – These are the questions raised in this article, which defends the thesis that the theoretical contents of the term “civilization” allows the derivative expression “civilizational choice” to be used only when it pertains to the result of a cultural-historical process, in which a society adopts the symbols, the values, and the ideals characteristic of a civilization, while its use for the purpose of validating a particular political, economic or cultural act of the day is inappropriate and is a sign of unreflected political prejudices, fears, and complexes.
Key words: society, culture, cultural tradition, ideology, civilization, civilizational choice, globalization.
Мантрата „цивилизационен избор”
Напоследък позабравеното от доста години словосъчетание „цивилизационен избор” отново се появи в политическия речник както на официално равнище, така и в множество политологически публикации. И ако второто може да бъде отминато като непретенциозно стилистично упражнение, то първото заслужава сериозно внимание, защото в него е кодирана една от модерните идеологически нагласи в българското общество. Нагласа, свързана с устойчивата потребност за легитимиране (обяснение, аргументиране, утвърждаване) на конкретна политическа стратегия – обект на дебат и възможна ревизия.
През периода 1997–2002 г. „цивилизационният избор” в реториката на тогавашния президент безспорно облича в словесна форма усилието на значима част от обществото и съответстващия му политически елит за интегрирането на страната в структурите на НАТО и Европейския съюз (ЕС) [1]. Близък до това съдържание мотив може да бъде проследен и при повторната инвазия на понятието в политическото говорене повече от десет години по-късно, когато настоящият президент го използва в изявлението си след приключването на последните избори за Eвропейски парламент [2]; същата смислова натовареност може да бъде открита и при акцентирането върху него в речта на служебния премиер по време на предсрочните вътрешни парламентарни избори (2014), произнесена по случай 106-ата годишнина от обявяването на независимостта на България [3]; такава е тя, накрая, дори при употребата му около една година по-рано в коментара на лидера на една от големите парламентарни фракции на решението на Народното събрание (НС) за удължаване мораториума за придобиването на земя от чужденци [4].
Тук е възможно възражението, че контекстът на словосъчетанието „цивилизационен избор” във визираните примери е твърде различен, което прави неуместно подвеждането им под общ знаменател. Това обаче е привидно. Наистина през периода 1997–2002 г. евроатлантическата интеграция на страната все още е само тенденция, стремеж, начална фаза на процес, който се натъква на значително противодействие, докато през 2013–2014 г. вече е реалност, която на пръв поглед изглежда необратима. Но при едно по-внимателно вглеждане в корелацията между външно- и вътрешнополитическата събитийност от последните две години, както и в идейния профил на основните участници в нея, ще забележим, че по същество става въпрос за същото – остра конфронтация по темата за принадлежността на България към западната социално-икономическа и политическа система; противоборство, може би по-яростно от времето преди присъединяването към НАТО и ЕС през 2004 г. и 2007 г., което буди основателна тревога както в страната, така и в чужбина [5].
В антропологичен ракурс „цивилизационният избор” може да се разглежда и като магическо заклинание, за „изобретяването” на което авторът на тези редове носи определена вина, въвеждайки го (може би за пръв път в уточнения по-горе смисъл) в публицистичния дебат за посоките в обществено-политическото развитие [6]. Една словесна формула, с която, както е при всяко магическо заклинание, действителността трябва да се овладее, да се подчини на волята на заклинателя. И чрез която желаното автоматично добива онтологическия статус на реалност, а реалността става елемент от магическия свят, в който нещата никога не са точно такива, каквито изглеждат.
Тъкмо това ирационално измерение на понятието „цивилизационен избор” може да го превърне в източник на опасни заблуди и още по-опасни политически практики, основани върху тях. Което прави необходимо неговата демистификация, най-важната стъпка от която е разкриването на рационалния му – теоретично коректен и емпирично обоснован – смисъл.
„Изборът” в смисловото поле на идеята за цивилизация
Талантливият испански творец Луис Бунюел има едно забележително прозрение. В автобиографичната си книга „Моят последен дъх” той казва: „Случайността подрежда нещата. Необходимостта идва едва след това. Тя не е така чиста” [7].
Тази мисъл, която се отнася до най-интимната, същностната определеност на човешкия живот както на индивидуално (личностно), така и на обществено (историческо) равнище, може да ни помогне да разберем и един важен аспект на механизма, по който възникват и се развиват цивилизациите.
Процесът на изграждане на една цивилизация („процесът на цивилизация” въобще по израза на Норберт Елиас) не е поредица от целенасочени актове, подчинени на някаква предварителна идея за тази цивилизация. Всяко отделно взето събитие, фрагмент от социалния и културния живот – появата на мит или религиозен образ, произведение на изкуството, политическо действие, технологична или стопанска иновация, семейно-родов или обществен ритуал и т.н., което впоследствие формира специфичните, неповторими и устойчиви компоненти, даващи облика на дадена цивилизация – от гледна точка на завършеността на процеса, на цивилизацията като вече налична, като станала, се явява случайно. Субектът на цивилизацията (на която и да било цивилизация) – етнос, нация, религиозна общност – прави едно или друго нещо – развива технологии и търговски практики, води войни или строи храмове и т.н. – воден от актуалните си нужди и конкретните условия за тяхното задоволяване, постъпва по един или друг начин според наличните си представи и въображението, с което е надарен, както и с тази степен на спонтанност и свобода, отличаваща вида Homo sapiens от всяко друго живо същество. Разбира се, колкото повече процесът на формиране на една цивилизация е развит, колкото по-дълга е нейната биография, толкова повече всеки следващ социален или културен акт, всяко следващо събитие в тази биография става все по-зависимо от предходните, става все по-необходимо. С други думи, ако се върнем към прозрението на Бунюел, след като случайността е подредила нещата, идва ред на необходимостта. Но дори и тогава актовете, събитията, които поддържат живота на вече формираната цивилизация, не са подчинени на идеята за нея като цел, а отново и отново са насочени от актуалните потребности, конкретните условия за тяхното задоволяване и наличните обстоятелства. И това произтича от същността на цивилизацията като социокултурен феномен.
В етимологичен план терминът „цивилизация” е френски неологизъм, появил се през 18. в. (според някои становища дори още през 16. в.), за да се разграничи духовното превъзходство на елита от интелектуалната, нравствена и естетическа нищета на простолюдието. Възприет в почти всички западни езици, той постепенно добива по-широкия смисъл на етап в общественото развитие, позволяващ да се разграничи високата градска култура (материална и духовна) от предходното по-примитивно състояние, характеризирано като варварство – смисъл, който в хода на колониалната експанзия се оказва изключително удобен за идеологическото легитимиране на превъзходството на „цивилизованите” колонизатори над нуждаещите се от цивилизоване „диваци”.
Навлизането на понятието „цивилизация” в езика на науката се осъществява чрез работите на Макс Вебер, Зигмунд Фройд, Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Алфред Крьобер и още много други не по-малко изтъкнати изследователи, сред които в наши дни изпъкват автори като Норберт Елиас, Самюъл Хънтингтън и Фелипе Фернандес-Арместо. Когато се говори за научното му съдържание обаче, най-напред трябва да имаме предвид, че понякога то се оказва тясно свързано с идеологическата му употреба, което е една от причините за трудностите при еднозначното му дефиниране. Това отчетливо може да се проследи в немскоезичната интелектуална традиция, в която като типични примери изпъкват възгледите за обема и съдържанието на това понятие на Зигмунд Фройд и Освалд Шпенглер [8].
Като цяло в речника на немската политическа идеология, повлиян от философските концепции на Шопенхауер и Ницше, и още по-конкретно на немския национализъм, добил завършен вид в национал-социалистическата реторика, цивилизацията е противопоставена на културата. Цивилизацията е аморална, космополитна, материалистична, расово замърсена и, в крайна сметка, антигерманска. Културата е национална, чиста, духовна, автентична и германска. Цивилизацията дърпа Германия към Запада, а културата – към Изтока. Истинската Германия не е част от международната цивилизация (англоамериканска и френска по произход и съдържание), а национална „раса – култура” в себе си. Когато Германия е притеглена от Запада, я постига беда; когато следва съдбата си на Изток, тя осъществява себе си [9].
Описаната идеологическа обремененост на понятието „цивилизация”, характерна за немската традиция, постепенно е преодоляна в хода на развитието на социологията и културологията или (според разбиранията на много автори) – социално-културната антропология, при което кристализира неговото съвременно научно съдържание. Избягвайки детайлния критичен анализ на схващанията на отделните автори, в порядъка на обобщение тук следва да се отбележи, че именно в това научно направление релефно изпъква проблемът „цивилизация или цивилизации”, който може да се дефинира чрез въпроса съществува ли някакъв емпирично обоснован стандарт, способен да очертае строга граница между цивилизованите и нецивилизованите общества и култури.
Ако съществува, то „цивилизация” трябва да се употребява само в единствено число като дефиниция за по-висшето състояние на цивилизованост. В този случай освен теоретичен термин цивилизацията е и идеал, който е в основата на надграждащото се оценъчно отношение: да си цивилизован е добро, положително, прогресивно; да си нецивилизован е лошо, отрицателно, назадничаво. Което в крайна сметка малко или много отново връща този термин в орбитата на идеологията.
И обратно – ако такъв строго дефиниран стандарт и съответстващата му граница не съществуват, следва, че всяко общество и всяка култура могат да бъдат цивилизовани по своему; в този случай трябва да се признае съществуването на множество различни (и несводими една към друга) цивилизации [10]. Позиция, която на свой ред до голяма степен е свързана с преодоляването на ограничения идеологически мотивиран европоцентризъм.
Кои са основните характеристики (респективно детерминанти) на „цивилизацията?
За някои изследователи нейното наличие е свързано с появата на разделение на труда, икономическото неравенство, разслояването на обществото на класи и други подобни социално-икономически явления, основани върху въвеждането на нови технологии. В тази посока са и вижданията, които предлагат комбинация от фактори (и критерии) за цивилизованост като ефикасното производство на храни, урбанизацията, наличието на държавна организация, формални закони (развиващи ново чувство за морална отговорност), политически (обществени) проекти, социални класи и йерархии, грамотност и др. Други автори акцентират върху латинската етимология на термина (civitas – град, civis – гражданин) и предлагат цивилизацията да се определи като вид култура, която се развива в градовете. Последните от своя страна се разглеждат като специфични образувания, пораждащи коренно нови социални роли, поведенчески модели и духовни нагласи у своите обитатели: скъсване с традиционните обичаи на селските общини; преориентиране на социалното подражание от предшествениците към живите водачи, с което се осигурява насочването към бъдещи хоризонти и нови цели; освобождаване на определени категории хора – управници, духовници и воини – от пряко участие в производството и търговията, и т.н. Накрая, към общата методологическа нагласа на изброените схващания принадлежи и възгледът, при който акцентът е поставен върху спецификата на технологичната, а оттук и екологичната връзка на едно общество и култура, описвани чрез термина „цивилизация”, с природната (географската) среда. В този случай „цивилизацията” се дефинира „като тип взаимоотношение…с природната среда, преобразувана чрез импулса за цивилизоване така, че да задоволи потребностите на човека”, която често „се оказва рискована и дори ирационална стратегия” [11].
Безспорно изброените аспекти на цивилизацията са съществени за формирането и съществуването на множеството нейни проявления – различните цивилизации. Но не е трудно да се види, че дори в своята съвкупност те не могат да маркират твърдата граница между последните и обикновените високоразвити технологични общества с градска култура, съществуването и развитието на които не се осъществява във формата (и вида) на цивилизация. Затова за изразяването на спецификата на цивилизациите по-подходящи се оказват определения като „културна зона”, „културно пространство” и „морална среда”, обхващащи известен брой общества (народи, нации, държави) със съответстващите им култури.
Във връзка с това изключителен интерес представлява обобщението, при което цивилизацията (всяка цивилизация от множеството цивилизации) се разглежда като най-обхватното равнище на културна идентичност на хората: „Съществуват различни равнища на идентичност: един жител на Рим би могъл да се самоопредели повече или по-малко като римлянин, италианец, католик, християнин, европеец, западен човек. Цивилизацията, към която принадлежи е най-обхватното равнище на идентификация, с което той може емоционално да се отъждестви. Цивилизациите са най-голямото „ние” в пределите на което чувстваме културен уют за разлика от всички други „те” там някъде извън нас“ [12]. В рамките на това разбиране цивилизациите могат да се определят и като „тоталности”, при които всеки от изграждащите ги компоненти може да бъде разбран напълно само при съотнасяне с цялото и които нямат отчетливи темпорални (а защо не и пространствени) граници, нямат ясно установимо начало и край. Като „най-дългата от всички биографии” всяка цивилизация възниква и изчезва, но същевременно – и това е много важно за разбирането на спецификата ѝ – е изключително дълготрайна. Цивилизациите са културни, а не политически образувания: „… те не са отговорни за поддържане на реда, не налагат правосъдие, не събират данъци, не водят войни, не подписват междудържавни договори и не извършват нито едно от останалите неща, които са прерогативи на правителствата… Поради това всяка цивилизация може да съдържа една или много политически единици…С развитието на дадена цивилизация обикновено настъпват изменения в числото и характера на съставящите я политически единици” [13].
Представата за цивилизациите като развиващи се културни тоталности съдържа обаче един съществен недостатък – в нея е подценен техния социален, практически компонент. Този недостатък може да се преодолее, ако тя се обогати с идеята, че културата, породила всяка от съществувалите и съществуващите цивилизации, формира на свой ред съответстваща ѝ специфична и устойчива социална организация. Казано по друг начин – всяка цивилизация е социокултурен комплекс, в който: 1) възниква някаква значима идея, значим проект, визия за бъдещето, представена чрез ключови символи с дълбок „семантичен хоризонт”, способни да придадат смисъл и значение на конкретните и исторически променящи се представи за човека и действителността (природна и социална), в която е потопен; 2) мащабната идея (проект, визия) инициира и нормира неповторими социални отношения, структури и институции – стопански връзки, политическа система, държавно устройство, образователни институти и др., здраво споени в една органична цялостност; 3) разполага с ресурса да запази формираната социално-културна тоталност като устойчива във времето и да разшири нейния географски обхват – т.е. да създаде свой „хронотоп” (по термина на Бахтин) със световноисторически измерения.
В полето на подобно разбиране за природата на цивилизацията (цивилизациите) вече по-ясно се откроява теоретичната несъстоятелност на израза „цивилизационен избор”, в смисъла, който се влага при сегашната му употреба в българския политико-пропаганден речник.
„Цивилизационният избор” не е – и, което тук е от изключителна важност, не може принципно да бъде – какъвто и да било конкретен акт със социален или културен характер, дори когато външно, формално се обвързва с идеята за принадлежност към дадена цивилизация (и съответно – разграничаване от друга). Всяко отделно стопанско, политическо, художествено, религиозно и т.н. събитие (вкл. цяла съвкупност от подобни събития), не могат сами по себе си нито да формират, нито да променят дълбокия социокултурен фундамент на обществения живот. Този фундамент е продукт единствено на дълга поредица от ситуативни решения, подчинени на моментните нужди и обстоятелства. Във всеки свободен избор, осъществяван многократно в хода на достатъчно продължителна културно-историческа традиция, винаги присъства елемент на случайност, поради което той може да се определи като релевантен (и в този смисъл необходим) за някакъв цивилизационен процес само в обратна историческа перспектива. При това едва при наличието на достатъчна времева дистанция от него. В този смисъл коректното използване на „цивилизационния избор” е възможно само в речника на историческата ретроспекция върху социалното и културното развитие. В речника на актуалната политика той се превръща в пропагандно клише.
Европейската идентичност в съвременния свят
Изводът, че употребата на понятието „цивилизационен избор” е методологически некоректно, когато то се прилага за характеризирането на актуални външно- и вътрешнополитически действия, очертава по-ясно и основните проблеми при използването му в културно-исторически план. Те са свързани със съвременния контекст, в който се описва резултата от западния цивилизационен процес и перспективата пред него.
Първият от тях се отнася до връзката („конотацията”) на представата за „западната цивилизация” с нейното определение и като „европейска”. Коя е съвременната западна цивилизация? – Един въпрос, който доскоро би звучал абсурдно, днес като че ли става не само законен, но и твърде актуален.
Исторически погледнато под „западна цивилизация” в най-строгия смисъл на термина, съчетаващ по органичен начин културните и географски измерения на изразяваната чрез него реалност, се разбира (или поне би трябвало да се разбира) комплексът от културни, политически и социално-икономически компоненти, в рамките на който протича живота в Западна и Централна Европа между окончателното ликвидиране на Западната римска империя през 476 г. и средата на 17. век. След този период старата географска рамка, в която е протичало предходното развитие, е разчупена и това се дължи преди всичко на значителните промени във всички сфери на живота, довели до създаването на социално-културния модел на модерността. Накратко, „западната цивилизация” в най-автентичния си вид е цивилизацията на западноевропейското средновековие. В тези си географски и темпорални измерения западната цивилизация коренно се различава от далекоизточните цивилизации на Индия и Китай, както и арабската цивилизация, разпростряла се близо едно хилядолетие върху впечатляващата територия от Арабския полуостров до северозападна Африка и южна Испания. По-важното обаче е, че почти същото по дълбочина разграничение може да се прокара и спрямо цивилизацията на Византия, с която има най-малкото два общи корена – гръко-римското антично наследство и християнството. Във Византия и гравитиращите в нейната културна и политическа орбита държавно-политически образувания не се развиват нито стопанско-политическите отношения и институции, нито художествените стилове и други интелектуални достижения, така характерни за европейския запад [14]”. Обстоятелство, което до голяма степен (макар и не единствено) се дължи на запазването на по-близката до първоначалната доктрина форма на християнството – православието, което от средата на 11. век влиза в открит конфликт с еволюиралата западна концепция – католицизма.
Казано по най-сбит начин, средновековната (т.е. класическата) западна цивилизация е строго географски локализирана и е изградена от множество здраво споени в органична връзка аспекти на живота. Тя се опира върху два носещи елемента, които могат да се представят образно чрез кръстосаните островърхи арки, крепящи свода на готическия храм: 1) католицизмът, легитимиращ върховенството на духовната власт над светската, който със своята институция в лицето на единната църква, подчинена на папите в Рим, осигурява общата културна идентичност на различните западно- и централноевропейски народи в условията на отсъствие на големи и силни национални държави; 2) феодалната обществена система, основана върху политическия и икономически суверенитет на земевладелците – феодалите в собствения смисъл на понятието, и закрепостяването на селяните към съответните поземлени имения. Върху тези носещи елементи е изграден специфичния живот на средновековния западноевропеец във всички останали негови измерения. В бита, фолклора, естетическите и нравствени ценности, естественонаучните представи и т.н. този живот следва една обща логика на развитие, която след стогодишната политическа и светогледна криза между 16. и 17. век го извежда отвъд собствените му географски и социокултурни граници.
В началото на тази модерност Европейският Запад дава завършен концептуален израз на разграничението, създадено в предходното развитие, като дефинира самия себе си чрез „изобретяването” на своята антитеза в лицето на Източна Европа. При това го прави тъкмо с помощта на понятието „цивилизация” – западната част на континента е цивилизованата и цивилизоващата, докато източната е нецивилизованата, варварската и тъкмо затова подлежаща на цивилизоване [15]. В последната (засега) фаза на същата модерност, започнала във втората половина на миналия век, тази категорична самоидентификация чрез противопоставянето изток-запад като че ли вече се размива и става твърде съмнителна в силовото поле на мащабния културно-исторически процес, обозначаван с понятието „глобализация”.
Макар и да има вече близо половинвековна история, терминът „глобализация”, въведен първоначално в публицистична, а впоследствие и в теоретична употреба, не е достатъчно прецизно дефиниран [16]. С него се описва едно сложно и комплексно явление, чиято същност и основни аспекти се изследват от различни социални и икономически науки, като съществуват и много сериозни опити към тях да се подходи интегрално [17]. Но въпреки многообразието в интерпретациите, общото в разбирането на глобализацията е, че тя представлява процес на унификация на културите, на изчезване на старите цивилизационни различия и формирането на някаква общочовешка цивилизация, създаваща се от вливането на съществувалите до този момент независимо една от друга цивилизации в потока на западната. В това се състои и дълбокото съдържание на съвременната епоха независимо дали то ще се опише като „осево време”[18] или „край на историята”[19]
В рамките на тази методологическа нагласа обаче се игнорира наличието на социално-политически движения, насочени към културен сепаратизъм и изолационизъм, които са другото лице на съвременния свят. Съществуват много емпирични индикатори, че те са израз на една тенденция, проявяваща се във всички сфери на обществения живот, равна по сила, но обратна по знак на глобализацията. Тенденция, която не „витае във въздуха”, а има своите конкретни носители в лицето на различните субекти на социалните отношения. Тяхното коректно идентифициране от научна гледна точка е колкото актуално, толкова и трудно. Но и при първо приближение прави впечатление, че във всички общества, независимо от степента на тяхната развитост, може да се направи разграничението между „глобалните елити” и „локалните маси” – първите като „модерни” (постмодерни), а вторите като „традиционни” (консервативни), което също трябва да се има предвид при осмислянето на вътрешната противоречивост на съвременната социално-културна конвергенция.
Антиглобалистката нагласа за капсулиране в локалността, за културна, а оттук и социална (икономическа, политическа) изолация не е нито случайна, нито външна по отношение на процеса на глобализация. Тя е „неговото друго” – „обратната тяга”, породена от множеството остри нравствени, социални, политически, религиозни и икономически проблеми, възникващи в хода на самата глобализация. И тази колизия може да намери сравнително сполучливо обяснение, ако глобализацията се осмисли като сложен процес на създаване на нови универсални културни символи и ценностни системи, нормиращи човешкото поведение. Символи и ценностни системи, които не са продукт от еволюцията на една отделна цивилизация, наложен силово върху другите, а кристализират в „стопилката” от множество културни традиции, смесващи се с особена интензивност поради безпрецедентното ускорение в развитието на технологиите.
Глобализацията не е игнорирането на културното многообразие от една привилегирована (и натрапена на останалите) културна самоличност. Макар и твърде разпространена, а и примамлива от антиглобалистка гледна точка, тази интерпретация е твърде повърхностна. Глобализацията е много по-сложния и вътрешнопротиворечив процес на изработването на принципно нови универсални културни норми. При него старите цивилизационни различия често се изострят и пораждат остри конфликти, в хода на разрешаването на които се формира глобалната идентичност на човечеството.
Подобно разбиране променя евристичната стойност на понятието „западна цивилизация” (с конотацията „европейска”) при изработването на съвременни геополитически стратегии. То дава основа за критичното преосмисляне на добилата широка популярност през последните десетилетия концепция за „сблъсъка на цивилизациите”. Последната, представена в огрубено-схематичен вид, се явява абстрактната – колкото категорична, толкова и недиалектична – антитеза на глобализацията, която подхранва и представата за сега осъществяващ се (или предстоящ, доколкото е незавършен) български „цивилизационен избор”.
От гледна точка на развитите в предходното изложение идеи може, в заключение, да се направи и изводът, че сегашната употреба на израза „цивилизационен избор” в българския политически речник е лишена от някакво по-сериозно теоретично основание, а има характера на идеологическа конструкция. В нея, от една страна, е кодирана определена визия за бъдещото вътрешно- и външнополитическо развитие на страната, но, от друга, рефлектират и някои от предразсъдъците, страховете и комплексите както на българското общество като цяло, така и на неговия политически елит. Като всяка идеологическа конструкция и тя, разбира се, е свързана с определени реалности – геополитически, икономически, народопсихологически, които не могат да се игнорират с лека ръка. Но в същата степен има и способността да ги замъглява, деформира и дори мистифицира. Ето защо критичният ѝ анализ не трябва да остава само на абстрактно-теоретично равнище, а да навлезе в емпирията на културно-историческия процес. Това е обемна изследователска задача, която включва обсъждането на две групи въпроси и съответстващите им хипотези.
Първата е свързана с разкриването на действителните параметри на това, което се предлага като алтернатива на западноевропейския цивилизационен модел в лицето на „особения руски път” и геополитическата конструкция „Евразия”. Емпиричният материал по тези изключително широкообхватни теми е огромен и по тях са изписани хиляди страници от руска и западноевропейска гледна точка, третиращи ги в политологически, социологически, икономически и т.н. аспект. Но дори и първоначалната ориентация във фактическия материал и неговите интерпретации позволява да се постави под съмнение възгледът, че алтернативата е реална и в исторически, и в актуален план. С други думи, че става въпрос за модел, основан върху различни цивилизационни принципи от тези, възникнали и функциониращи в евроатлантическото социокултурно пространство. В случая трябва да се има предвид, че различията често се преувеличават с пропагандна цел. В много отношения руската култура след Петър I действително има имитационен характер по отношение на западноевропейската и се опитва постоянно да я догони без да възприема дълбоко нейния дух, но това не означава, че тя предлага някаква ясна и примамлива алтернатива. А това, вероятно, е една от причините, поради която руската гледна точка изтъква своеобразието по-скоро като оправдание и легитимация на имперската политика на руската държава. Показателно за това е, че дори авторът на концепцията за „сблъсъка на цивилизациите” говори (следвайки Шпенглер) твърде сдържано и непоследователно за потенциалната руска (руско-славянска, руско-сибирска) цивилизация [20]. Подобно е положението и с концепцията за Евразия – изкуствена идеологическа конструкция, създадена в първите години след Октомврийската революция като политическа платформа, която трябва да обедини опозицията на болшевишкия режим и реанимирана напоследък от олигархичното посткомунистическо управление в Русия в качеството ѝ на официална външнополитическа доктрина.
Втората се отнася до отношението на българската културно-историческа традиция към модерната европейска идентичност. И тук емпиричният материал е много богат, а базираните върху него оценки най-разнообразни. Но и в този случай могат да се изкажат сериозни възражения срещу представата за някакво радикално отклонение от нормите, ценностите и идеалите на западната (европейската) цивилизация както в исторически, така и в актуален план.
В тази връзка би било уместно да се анализират някои от ключовите моменти в националното стопанско, политическо и културно развитие от гледна точка на разкриването на западните им „валенции”. Такива валенции могат да се открият не само в събитията от новата ни следосвобожденска история, но дори и във феномени като приемането на Кирило-Методиевата писменост и появата на богомилството, които обикновено се представят като емблема на културната самобитност и различността от западната традиция.
От нов прочит и оценка се нуждаят и някои разпространени понастоящем обществени нагласи, които понякога се използват като доказателство за незавършеност на нашата цивилизационна ориентация и подхранват илюзията за възможната ѝ промяна. Анализ, разкриващ връзката на тези нагласи с близо половинвековното тоталитарното управление в орбитата на съветския режим, последствията от което продължават да затормозяват българското обществено развитие.
Цитиране и позовавания:
[1] Къдринова, К. (2009). Цивилизационен избор, сп. Тема (електронна версия), бр. 38 (413), 28-04 Октомври 2009,
<http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=572&aid=13803 >, последно посещение на 21.12.2012.
[2]<http://www.president.bg/speeches-and-statements1969/izyavlenie-na-prezidenta-rosen-plevneliev-po-povod-priklyuchilite-izbori-za-chlenove-na-evropeyskiya-parlament-ot-republika-balgariya.html>, последно посещение на 21.12.2012.
[5]<http://www.dnevnik.bg/sviat/2014/05/31/2312148_uolstriit_djurnul_na_zapad_raste_trevogata_ot_ruskoto/>, последно посещение на 21.12.2012.
[6] Кондев, А. (1995). България понесе тежки загуби, но не е изгубила ХХ век, Континент, бр. 300, петък, 22 декември 1995 г.
[7] Бунюел, Л. (1985). Моят последен дъх. София: Народна култура, 194.
[8] Възгледите на тези автори, както и някои от въпросите, предмет на тази част на изложението, съм разгледал по-подробно в студията „Трансформации и перспективи в съвременната западна култура (емпирични предпоставки, теоретико-методологически основания, хипотези)”. Вж. Кондев, А. (2012). Годишник на катедра „Философски и политически науки”, Благоевград: ФФ на ЮЗУ, Университетско издателство „Неофит Рилски”, ISSN 1314-5886, 171–231.
[9] Джонсън, П. (1993). Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София: УИ „Св.Климент Охридски”, 98–99 и сл.
[10] Тойнби, А. (2001). Изследване на историята, T.1., София: Захарий Стоянов, 19–71.
[11] Фернандес-Арместо, Ф. (2004). Цивилизациите. София: Прозорец, 24.
[12] Хънтигтън, С. (1999). Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 53.
[13] Хънтигтън, С. (1999). Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 52–55.
[14] Мутафчиев, П. (1993). Изток и Запад в европейското средновековие. София: ИК „Христо Ботев”, 125–159.
[15] Лари, У. (2004). Изобретяването на Източна Европа (Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението). София: Кралица Маб.
[16] Бауман, З. (1999). Глобализацията. София: ЛИК, 21.
[17] Бек, У. (2002). Що е глобализация? София: Критика и хуманизъм.
[18] Ясперс, К. (1994). Смысл и назначение истории. Москва: Республика, 28–286.
[19] Фукуяма, Ф. (1993). Краят на историята и последният човек. София: Обсидиан.
[20] Хънтигтън, С. (1999). Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 196–203.