Георги Петков
СУ „Св. Климент Охридски
Имейл: g.p.petkov@gmail.com
„Сума за проповедническото изкуство“ на Алан от Лил (XII в.) е едно от първите съчинения, които съвременната коментарна традиция (Джеймс Мърфи) посочва като пример за появилите се нови жанрове по реторика в Средните векове, а именно: ars dictaminis, ars poetica, ars praedicatoria (епистоларно изкуство, поетическо изкуство, изкуство за проповядването).
Представеният по-долу Пролог на това съчинение е ценен поради три поне причини:
1. В този пролог се показва разликата между проповед, пророкуване, пророчество и ораторство (реторика) и се дава дефиниция за проповедта, с която тя се определя като специфичен жанр, който е присъщ по природа и същностноподобен на теологията (а не на светските дисциплини). Средновековната интуиция за реториката напълно, изцяло и дефинитивно (чрез безброй примери) я определя като ‘светско учение’ (civilis scientia). Този текст не подкрепя, а опровергава съвременната представа: че през Средновековието проповедта е жанр на реториката; както и обратното твърдение, че реториката, разбирана като ораторство, практика, е жанр на проповедта – независимо какви размисли биват изтъквани, проповед и реторика са по обект, по цел, и по същност различни. Логически грамотният читател, изкушен в реториката (който би отделил внимание на спецификите на дефиниране на едно изкуство по обект, цел, природа и метод), би могъл да използва този текст за една правомерна интерпретация, разграничаваща сакрално от профанно и ‘символно-свещена’, ‘символно-комуникативна’ употреба на словото, за да намали всеядността или безкритичността при определяне на всяка словесност като реторическа (например при Руменчев, Александрова и други).
2. В този текст се показва как методи, присъщи на реториката (която, както граматиката и диалектиката преди 18. в., е считана за инструмент на науките, а не за наука – Cf. Петков), са приложени като средства за изработване на едно изкуство, което не е реторика. Поне две посоки на интерпретация следват оттук.
Първо: Не всяко приложение на реторически методи е достатъчно основание жанрът да се нарече реторически. Например: не всяка реч или текст, които притежават увод, изложение и заключение, следва да се считат за ‘реторика’, поради едната причина, че този текст притежава тези три форми на dispositio. Аналогично, не всеки писан текст бива определян от граматиците като граматика, защото в текста са употребени думи, изрази, изречения, букви. Tова не е достатъчно основание за ‘дефиниране’ (дефиницията се дава по обект, предмет, цел и метод) и с подобен еклектизъм реториката се разпростира върху всичко, каквато е практика на някои български, а и на някои чуждестранни интерпретатори. Подобно приложение на реторични техники, както в приведения по-долу текст, иде да покаже нещо, което цялото Средновековие не спира да напомня: реториката е обща образованост за добро стилистично изразяване/писане; тя обаче се превръща в изкуство/наука, когато бъде разбрана в нейното правилно приложение като civilis scientia – и респективно ограничена до тях.
Второ: Прологът на „Сума за проповедническото изкуство“ е пример за начина, по който през Средновековието се формулира спецификата на едно практическо изкуство, като се намира неговото място в разделението на науките (неговата допирателна или вписването му в рамките на дадена наука), неговата приложна сфера (дефиниране ‘a materia’) и се разкрива как то си служи, за негови собствени цели, с методите на другите изкуства; тук може да се анализира както употребата на граматика и диалектика, така е и очевидната рецепция на реторика, дала основание на Мърфи да говори за реторически жанр ‘ars praedicatoria’, което е невярно.
3. Текстът е отличен пример за формиране на теоретически модел по Омилетика, една дисциплина, която както по настоящем, така и през Средновековието е част на Теологически или Богословски факултети.