Десислава М. Иванова

СУ  „Св. Климент Охридски”

Имейл:  desy.ivanova@gmail.com

Абстракт: В настоящата статия се изследва явлението тероризъм и неговите параметри през призмата на невербалното поведение и психологическите реакции. Изследователските задачи са свързани с това да се изясни теоретичната рамка на понятието „тероризъм”, да се направи анализ на причините за терористични актове, на възможни решения за изход от такива и в частност да се разгледат психологическите реакции и невербалното поведение на заложниците и похитителите в конкретни ситуации. В обсега на изследването, което има интердисциплинарен характер, се разглеждат, както съдържанието и характеристиката на специфичните психологически реакции през отделните фази, които преминава похитителят; така също се анализира цялостното взаимодействие между похителя и жертвата по време на кризисна ситуация и по-конкретно при появата на „стокхолмския синдром“.

Ключови думи: терористични актове, изход, похитители, заложници, психологически реакции, невербална комуникация, роля

Desislava М. Ivanova

Psychological reactions and nonverbal behavior of hostages and captors in acts of terrorism

Abstract: This article intends to explore the phenomenon terrorism and its parameters. The research objectives are associated with clarifying the theoretical framework of the concept of terrorism, analyzing the causes of terrorism, possible solutions for output and in particular, examining the psychological reactions and nonverbal behavior of the hostages and captors in specific situations. The study has an interdisciplinary character and within its scope the content and the characteristics of the specific psychological effects in different phases that the captor goes through are considered, as well as the analysis of the overall interaction between the captor and the victim during the crisis situation, and in particular when the „Stockholm Syndrome” appears.

Keywords: acts of terrorism, outcome, captors, hostages, psychological effects, non-verbal communication, role.

Уводни думи

В настоящата статия желанието да се дискутира проблемът за тероризма и неговото противодействие е провокирано от наблюдаваната в момента безпрецедентна активност на политическото насилие в световен мащаб. Интересът към тероризма е значителен. Той е предмет на многобройни изследвания, публикации и анализи, защото е в състояние да предизвика тежки и ужасяващи сътресения в социалната действителност, с непредсказуеми по своите мащаби и разрушения последици. Очевидно е, че са налице редица закономерности тероризмът да се възприема като „главен герой” в дестабилизиращите и ерозиращи процеси, които действат паралелно или съвместно срещу усилията за изграждане на световната демократична и мирна общност.

Ето защо са налице основания да се обособи тематичната насоченост на статията, като темата е изключително актуална, макар и да не представлява новост в настоящата ориентация на научния интерес към тероризма.

Целта е да се изследва явлението тероризъм и неговите параметри през призмата на невербалното поведение и психологическите реакции, както и да се направи анализ на причините за терористични актове, възможни решения за изход от такива и в частност да се разгледат психологическите реакции и невербалното поведение на заложниците и похитителите в конкретни ситуации.

Дефиниции и теоретични разбирания за същността на тероризма

Съвременните мащаби и проявления на тероризма, многопластовите му мотиви и цели, детерминират възможността за даване на ясна, точна и все по-приложима дефиниция на това понятие. Напоследък масово е употребяван в обществено-политическото пространство терминът „тероризъм”, като той в повечето случаи е украсен с допълнителните нюанси и конотации, отразяващи различните гледни точки.

За определяне обхвата и съдържанието на термина „тероризъм” са използвани различни подходи: описателен, сравнителен, системен. Така например, за достигането до общо приемливо определение се изследва съотносимостта между тероризма, от една страна, и екстремизма и националноосвободителните борби – от друга. В правен аспект се анализират особеностите на тероризма, които го отличават от останалите тежки престъпления. Почти всички автори се придържат към мнението, че „терор”, „тероризъм”, „терористичен акт”, „терористична проява”, „терористична операция” са с различно съдържание, като така се постига по-точно определяне параметрите на тероризма.

Настоящата разработка няма претенциите да бъде задълбочено научно изследване на тема тероризъм. Тя е скромен опит да се анализира същественото и практически ориентирано познание по разглеждания проблем, което е натрупано до момента. Поради това с цел дефинирането на тероризма, ще посочим онези същностни характеристики, около които се обединяват повечето автори и които са неизменни, задължителни и достатъчни, за да се класифицира определена дейност като терористична.

Някои автори определят целите на тероризма като най-информативния елемент от неговото съдържание, който има отношение и към субективната, и към обективната му страна. Целите на тероризма отразяват очакваните резултати; предопределят избора на средствата, методите и способите за извършване; посочат възможните обекти. Политическата насоченост и обосновка на тероризма следва от желанието за дестабилизиране и отслабване на дадена обществено-политическа система; затрудняване на провеждането на определена политика и нейното компрометиране; провокиране на държавната власт към прилагане на крайни репресивни мерки и печелене по този начин на съчувствие; снижаване на престижа и доверието в правозащитните органи.

Целите на терористите могат да бъдат и с външнополитически измерения. Например: дескридитиране на позициите, ролята, връзките на дадена държава на международната сцена; предизвикване на криза във външнополитическите и икономически й контакти с други държави като следствие от загубен международен авторитет.

Освен непосредствения резултат, с негативното въздействие терористите желаят постигането на собствено утвърждаване като самостоятелна политическа сила; популяризиране на собствената идеология, цели и задачи; финансиране на терористичната дейност и т.н. Независимо дали целите на терористите са вдъхновени от религиозни, етнически, етносепаратистки и др. възгледи, политическият „товар” е задължителен.

Насилието в съдържанието на тероризма е формата, чрез която се реализират желаните цели. Крайността в насилническото въздействие е в неговото психологическо и емоционално отражение в съзнанието на хората – преки или непреки обекти – и принуждаването им да действат по определен начин или да бездействат противно на волята им. Независимо дали засягането на обекта е директно (унищожаване, разрушаване, повреждане и т.н.) или обектът е поставен в условията на опасност за такова въздействие, последиците са с невъобразим психологически ефект, наричан от някои автори „синдром на последиците от насилието”. Предизвиква се страх, ужас, чувство на безпомощност и обреченост, психоза, депресия, непреодолим стрес, включително и у хората далеч от мястото на извънредната ситуация. Повсеместността на психологическите последици и тяхната дълготрайност определят предизвикващите ги насилие и заплахи в същностен елемент на тероризма. Насилието се превръща в сериозна гаранция за успех и постигане на желаните цели.

Субекти на тероризма са недържавни формирования с различна организационна структура, численост и мащабност на целите, но конспиративността е задължителна за всички. Скрита е организацията и подготовката на тяхната дейност. Конспиративността отделя тероризма от другите форми на политическо насилие като агресия, геноцид, въоръжена борба.

За кoнкретизиране в пределна степен на съдържанието и същността на тероризма към разгледаните общовалидни елементи е необходимо да се добавят появилите се в съвременните условия нови съществени белези на явлението. Настоящият етап на развитие на тероризма е повлияна от осезаеми изменения в обществено-политическия живот: глобализация и същевременно засилване на религиозната и етническа нетърпимост; задълбочаване на социалните проблеми; крайно дебалансирано разпределение на ресурсите и на вече готовия продукт от човешкия труд; лишаване на голям брой от активното население от възможност за собствена реализация и действено участие в обществено-политическите процеси; и като последица от това е усещането за отхвърленост, липса на принадлежност и ценностен вакуум; бързо въвеждане във всички сфери на обществения живот на най-модерни технологични достижения и специализирано познание, улесняване достъпа до тях и т.н.

В резултат на тези непреодолими и закономерни съвременни реалности терористичните организации се трансформират в транснационални групи, трудни за идентифициране, с възможност за бързо предвижване, неограниченост в мащабите и дързостта на целите, използване на оръжия и средства, с които се поразяват масово безразборни случайни обекти и се оказва мощен психологически натиск. Сравнително нова е и практиката терористичните организации да предлагат своя потенциал за наемането му от страна на определени политически държавни или недържавни сили.

Анализ на терористични актове – възможни решения за изход от такива; поведение на заложници и похитители в конкретни ситуации

Вземането на заложници се явява временен, най-често необмислен и неефективен начин на даден субект да реши някакъв личен (за терористите – идейно-политически, религиозен, етнически и др.) проблем. Решението за вземане на заложници може да се породи ненадейно, но може да бъде и предварително планирано. Целта на похищението е нещо да се случи, а не чрез него да се реши проблемът.

Съдържанието и характеристиката на специфичните психологически реакции на похитителя имат изключително важно значение при определяне на подхода, стратегията и тактиката за решаване на кризисната ситуация. Тези реакции се определят от дадената фаза [1].

През началната фаза се регистрира голяма възбуда и прекомерна нервност. Похитителят не владее положението. Той още няма ясна представа за него и е застрашен от непредвидените реакции на жертвата или другите хора. Твърде вероятно е той да премине през няколко прага на възбуда и да достигне до прага на фрустрацията. Тогава се появява опасността заложникът да стане жертва на спонтанните реакции на престъпника.

През междинната фаза могат да се установят две съществени явления: фаза на консолидиране или интермитентна фаза.

Консолидиране (установяване на контакт и отпускане), което започва в момента, когато похитителят придобие впечатлението, че държи положението в ръцете си. Възбудата му силно спада. Склонен е да установява контакт дотолкова, доколкото той е инициатор. Обикновено се успокоява. Той възприема по структуриран начин реакциите на околните и си създава точна представа за положението. Престъпникът действа по предварително замислен, ясен и точен план. Но за него ситуацията представлява опасност.

Когато извършителят има чувството, че губи контрол над положението или когато се сблъсква с прояви на съпротива, тогава се говори за интермитентна фаза. По този начин опитите за отсрочване могат да създадат впечатление у похитителя, че силите за сигурност искат да отклонят вниманието му. В резултат на това, кривата на възбудата веднага се покачва с главоломна скорост. В такива случаи не трябва да се изключва възможността за извършване на насилствени действия, включително и такива, които водят до смърт.

Последната фаза се определя от момента на намеса на силите за сигурност или от последните действия на похитителите, преди да напуснат театъра на действията. Намесата за освобождаване на заложника може да се извърши във всеки момент от действията на похитителя. В тези случаи рисковете трябва да бъдат изключително пресметнати. В случаите, когато употребата на сила е неизбежна, препоръчително е щурмовите действия да стартират в момент, в който похитителят е възвърнал своето емоционално равновесие. Душевното му състояние се характеризира с постоянни промени в рамките на скалата „спокойствие – възбуда”. Степента на възбудата може да достигне до различни прагове на стрес: щом първоначалното напрежение спадне, похитителят преминава през периодична еуфория и непрекъснатото безпокойство се сменя с отпускане.

Анализът на взаимодействието между жертвата (заложника) и похитителя показва, че такава специфична ситуация на силен стрес може да доведе до вземане на няколко възможни решения за изход от инцидента:

• Жертвата може да се опита да сложи край на инцидента, като обуздае похитителя или като го убеди да се предаде, но тази тактика е опасна и не се препоръчва.

• Често срещано решение е психосоматичният „медицински” отговор: инфаркт, хистерия, диария, необходимост от лечение на диабетици и астматици; тук може да се добави и апатията, при която жертвата изпада в състояние на пълна летаргия. Това в действителност е оспорване на сериозността на положението.

• „Идентифициране” или поява и развитие на „стокхолмския синдром”.

Жертвата развива несъзнателно емпатия към извършителя, неговите цели или идеи, което я поставя вън от всякаква опасност.

Наименованието „стокхолмски синдром” възниква след въоръжено нападение в Сверигес Кредитбанк в Стокхолм на 23.08.1973 г. В продължение на 131 часа (от 10:15 сутринта на 23 август до 21:00 часа на 28 август) четирима банкови служители са задържани като заложници [2].

Извършителят Ян Ерик Олсън, 32-годишен крадец, прави опит да ограби банката. След намесата на полицията той взел заложниците и поискал в замяна на свободата им да бъде освободен Олафсон (негов приятел от затвора, който се присъединил към Олсон и заложниците) и голям паричен откуп.

Седмици след приключване на този инцидент, в резултат на продължителното наблюдение и изследвания, психиатрите и полицейските психолози установяват, че някои от заложниците сънуват кошмари, в които похитителите успяват да избягат от затвора и ги заплашват. Парадоксалното е, че въпреки всичките преживявания, заложниците не чувстват омраза към похитителите. Усещането, което те споделят, че имат, е като че ли похитителите са им върнали живота и те (заложниците) са им емоционално задължени за тяхната щедрост. Оказва се, че след освобождаването на банковите служители – те изпитвали страх от органите на реда. Нещо повече, по време на преговорите се оказва, че похитените са пазили на смени похитителите си, а заложничка по-късно се сгодява за един от терористите. Така тези събития довеждат до появата на нов термин „стокхолмския синдром“. Налице е защитен механизъм на личността, който Анна Фройд описва в том 2. „Егото и защитните механизми“ [3] (част от „Трудовете на Анна Фройд“ (8 тома)) като „идентификация с агресора”. Този синдром се характеризира именно с емоционално привързване на жертвата към агресора и същевременно има страх от органите на реда. Това бива наблюдавано при различните форми на насилие: сексуално, семейно – домашно и др. Психотерапевтите са достигнали до заключението, че целият процес преминава през няколко основни етапа. Първият етап: жертвата е объркана, не е осъзнала още случката и впоследствие по инстинкт започва да обмисля варианти за спасение. Когато има неуспешни опити за бягство и не се намира изход от ситуацията, жертвата преосмисля подхода си и започва да копира поведението на извършителя. това е така, защото идентификацията на определено ниво с отсрещния човек ще позволи и по-лесно да му се харесаме. Постигането на синхрон с другия човек, на хармония (отношение на взаимно доверие или емоционално сходство), е налице при единство на вербално и невербално равнище или с други думи, при сходни нагласи, интереси и „език на тялото”. При т.нар. „огледално отразяване” (известно още като „хамелеонов ефект” [4]) – имитирайки жестовете и позите, създаваме чувство на харесване, на емпатия, на съгласие с идеите и мнението. Именно чрез това копиране на поведението (подчертавам на положителните жестове) на другия човек може „да разчупим” обстановката и да го настроим на доброжелателна вълна, защото това е начин да му съобщим, че разбираме и споделяме неговата гледна точка. И именно тук се появява и една от основните функции на невербалната комуникация – синхронизиращата. Междувременно, през този етап, ако някой реши да помогне на жертвата, той бива възприеман като заплаха. Развитието на „стокхолмския синдром” е правопропорционално на продължителността на задържане на жертвата и крайността на насилието. Интересното е, че този синдром се наблюдава при всички участници в ситуацията – не само при жертвата, но и при самия похитител, който също се привързва.

Друг случай е описан в Окберг [5], станал при вземането на заложници в известния влак от Байлен. Един от пътниците (Вадерс) е определен от похитителите да бъде убит, ако нидерландският губернатор откаже да удовлетвори известен брой искания. Преди него вече са убити двама души. В съдбоносното утро той иска разрешение да помоли друг заложник да предаде кратко послание на жена му и детето му.

Терористите присъстват на този трагичен разговор и когато Вадерс казва, че вече е готов да умре, те избират друга жертва, която убиват на негово място.

Друг много изненадващ случай е регистриран при вземането на заложници в Генералното консулство на Индонезия в Амстердам [6]. След петнадесетдневно задържане в тежки условия, при лошо отношение и непрестанни заплахи от страна на похитителите, заложниците (много повече на брой) решават да прекарат последната нощ заедно с похитителите си, които съзнателно и напълно се били обезоръжили, за да се предадат на следващата сутрин.

При инцидента с отвличането на самолета по маршрута София–Варна през 1982 г., след като терористите по време на полета задържат двама пасажери по изключително груб начин, малтретират стюардесата и я заплашват с нож. Стюардесата е започнала да вика, но никой от пасажерите не й обърнал внимание, все едно нищо лошо не се е случило; дори един от пасажерите сам предложил услугите си на терористите да уведоми командира и останалата част от екипажа за това, което става [7]. Ясно проличава, че в случая е налице „стокхолмския синдром”.

Друго ярко проявление на „стокхолмския синдром” e регистрирано от трима непосредствени участници в преговорите (1987 г.) при освобождаването на деца заложници (инцидентът в туристическия комплекс „Златни пясъци”) [8]. Стресовата ситуация, в която двете деца (съответно на 12 и 14 години) се намират в продължение на 25 часа, както и техните психически реакции и преживявания довеждат до отрицателно отношение към силите за сигурност. Според данните, през последната фаза на преговорите, в непосредствена близост до българо-турската граница, децата все по-често започват да поддържат терористите и техните искания за свободно преминаване през границата. Все по-често децата се обръщат към преговарящия с думите: „Чичо, пусни ни! Ти ще бъдеш виновен, ако ни убият!”.

Изследванията показват, че „стокхолмският синдром” се появява автоматично, несъзнателно, като емоционална реакция на травмата, свързана с навлизането на отделната личност в ролята „пасивна жертва” [9]. Въпреки че някои жертви могат да направят това умишлено, жертвата не прави съзнателен избор, когато решава, че най-неподходящото поведение в този случай е да се държи приятелски към похитителя. Този синдром се наблюдава навсякъде по света и е свързан с високо ниво на стрес, където участниците са затворени заедно в заплашваща живота обстановка и където всеки трябва да постигне нови нива на приспособяване или да се върне назад към по-ранен стадий на развитие, за да оцелее. Този феномен, тази положителна връзка, оказват влияние и на заложниците, и на похитителите. Емоционалната връзка, която възниква сред или може би поради напрежението в обсадената стая, служи за да обедини жертвите си срещу тези отвън. Изглежда, като че ли се развива философията „ние сме против тях”. Досега няма данни, които да показват колко време синдромът продължава. Като автоматичен рефлекс тази връзка не подлежи на контрол нито от страна на жертвите, нито от страна на похитителите.

Анализът на инцидентите със заложници, в които е регистриран „стокхолмският синдром”, доказва наличието и проявлението на три възможни психологически реакции:

• Заложниците започват за изпитват положителни емоционални чувства спрямо похитителите.

• Заложниците започват да изпитват отрицателни чувства към властите (в частност към полицията).

• Похитителите започват да изпитват чувство на симпатия по отношение на заложниците.

Не е задължително изброените три типа психологически прояви да се появят едновременно или в посочения хронологичен ред. Това зависи в голяма степен от условията на задържането.

Основен фактор за развитието на „стокхолмския синдром” е времето. С течение на времето може да се предизвика положителна или отрицателна връзка, зависеща от взаимодействието между похитители и заложници. Ако похитителите не се държат зле със своите жертви, часовете, които прекарват заедно, могат да доведат до „положителни” резултати. Времето не е единственият фактор, но може да служи като катализатор в насилствени ситуации.

Случай 1: През септември 1976 г., когато петима хървати отвличат „Боинг 727” с 95 души на борда, летящ на презокеански полет от Ню Йорк до Париж, заложниците биват освободени на интервали (на групи), след като налице е достатъчно време за възникване на междуличностни взаимоотношения между жертви и похитители и при отсъствие на насилствени действия и малтретиране от страна на по-силния [10].

Случай 2: Полет 355 на TWA, който по график лети от Ню Йорк за Тюсон, Аризона през Чикаго вечерта на 10 септември 1976 г., е отклонен през западната част на щата Ню Йорк към Монреал, Канада, където е зареден с допълнително гориво. След това похитителите отлитат за Гандер, Ню Фаундленд, където 34 пътници са свалени от самолета, за да го олекотят за полета му към Европа през Кафлавик, Исландия, на който остават 54 пътници и 7-членен екипаж. След прелитане над Лондон, самолетът се приземява в Париж, където е блокиран от силите за сигурност и не получава разрешение за отлитане. След 13 часа, субектите се предават на френската полиция. Случаят продължава общо 25 часа за повечето от пътниците и около 3 часа за слезлите в Гандер [11].

През септември и октомври 1976 г. всички (с изключение на двама) заложници и всички членове на екипажа са интервюирани. Началната хипотеза преди интервютата е, че жертвите, освободени само след няколко часа, няма да изразят съчувствие към похитителите и само освободените по-късно ще бъдат положително настроени към тях, т.е. времето се приема като ключов фактор. Хипотезата не се доказва. Става ясно, че тези жертви, които са имали отрицателни контакти (някои от пътниците са били физически малтретирани) със субектите, не показват загриженост към тях, независимо от времето на освобождаване.

Връзката при „стокхолмския синдром” не винаги се развива.

Случай 1: Британският посланик в Уругвай, сър Джефри Джаксън е бил отвлечен и задържан от терорист от групата „Тупамарос” за 244 дни. Той обаче става „Посланикът, представителят на кралицата” в мислите си и действията си и толково много поразява похитителите с достойнството си, че те са принудени редовно да сменят неговите пазачи и да го изолират от страх, че той може да ги убеди, че неговата кауза е справедлива, а тяхната глупава [12].

Случай 2: През 1970 г. американският агроном, д-р Клод Флай е задържан като заложник от „Тупамарос” за 208 дни. По време на инцидента той се изолира от заобикалящата го действителност, като съсредоточава цялото си внимание в написването на автобиографията си (от 600 страници) и разработва „списък на християнските правила”, в който анализира Новия завет. Подобно на сър Джефри Джаксън, той успява да създаде свой собствен свят и да се изолира от враждебния натиск, упражняван върху него [13].

В повечето ситуации „стокхолмският синдром” действа двупосочно. Основното преживяване, което жертвите на синдрома споделят, е положителният контакт. Положителният контакт е породен по-скоро от липсата на отрицателни преживявания, т.е. побоища, изнасилвания или физическо малтретиране, вместо действителни положителни действия от страна на похитителите. Положителните психологически взаимоотношения, които могат да възникнат между похитителите и заложниците в хода на инцидента се явяват другият решаващ фактор за възникването и проявлението на феномена.

Друга особеност на синдрома е, че някои от жертвите сякаш усещат и разпознават човешките качества на похитителя. В някои случаи те са по-скоро въображаеми, отколкото истински. Както е установено от жертвите на Фред Караско в Тексас през август 1974 г. [14].

Основен фактор за развитието на взаимоотношенията между заложника и похитителя е продължителността на срока за задържане на заложника. Той може да варира от няколко часа до няколко месеца. Не може да се дадат средностатически данни, но може да се твърди, че обикновено терористичното вземане на заложници е най-продължителното (похитителите се стремят към показност и гласност).

Установените междуличностни взаимоотношения, условията на задържане, продължителността – всичко това са елементи, които влизат във взаимодействие помежду си. Резултатът от това взаимодействие зависи от индивидуалната устойчивост.

Невербалната комуникация също играе важна роля за изхода от подобни кризисни ситуации. При среща на двама непознати, те неизбежно формират първоначални впечатления един за друг, което оказва въздействие върху техните очаквания и желание за сътрудничество. Тези впечатления се правят изключително бързо (в рамките на 500 m/s ) [15] и с минимални усилия [16]. Например, експериментални изследвания показват, че мирисът [17], звукът на гласа [18], и външният вид [19] по свой начин влияят на начина, по който събеседникът бива възприеман.

От особено значение за успешен завършек на инцидента са няколко значими невербални техники, които жертвата може да приложи. В самото начало при отвличането/вземането на заложници, времето трябва да се използва разумно от жертвата – да се наблюдават характеристиките и поведението на похитителите, да се обърне внимание на начина на обличане, чертите на лицето и характерa. Като цяло, най-добрата форма на защита е пасивна кооперация. Отговорите трябва да със спокоен и регулиран тон на гласа, без трептене и напрежение. Важно е да се избягва вглеждане и поглеждане в очите на похитителите – погледът право в очите може да бъде възприет като предизвикателство за доминиращата позиция на похитителя и да предизвика агресия; поддържане на незабележима, непровокативна поза, вътрешно успокоение и без импулсивно действия;. Според известния експерт, работещ в областта на изучаване езика на тялото, Ейми Къди, ако практикуваме определени пози, тогава може да изглеждаме по-уверени (тя ги нарича пози, изразяващи сила (power poses) – ръце на хълбоците, ръце вдигнати и разперени във въздуха и др.), и обратното – ако заемем по-свита поза – (скръстени ръце, приведено тяло, скръстени крака) – то така ще изглеждаме по-незаплашително и незабележимо, което е и целта на жертвата Освен това, има движения, мимики и жестове, които се възприемат като признак на тревожност и стрес и също трябва да бъдат избягвани – като неспокойно поклащане или заиграване с коса, пръстен, цип/копчета на дреха и др. В този смисъл, всяко неумишлено движение на тялото може да допринесе за намаляване на доверието, което веднъж е спечелено (особено след проявата на „стокхолмския синдром”), и съответно увеличаване на агресията и насилието от страна на похитетеля към жертвата.

Изходът от инцидента може да бъде различен. Ако жертвата бъде освободена, по един или друг начин, за нея настъпва облекчение, дори блаженство.

Изводите от изучаването на кризисните ситуации и по-специално проявата на „стокхолмския синдром” намират приложение в изготвянето на програми по предварителна „подготовка”. Като познават своите психически процеси и психическите процеси на престъпника, потенциалните „жертви” (политици, бизнесмени и други) могат да бъдат обучени да избягват повишаването на агресивността от страна на всеки евентуален похитител. Това познание ще им позволи да възприемат желаното поведение, което ще може да повиши шансовете им за оцеляване.

В хода на анализа се налага и друго заключение. Проявата на „Стокхолмския синдром” може успешно да се използва от силите за сигурност при осъществяване мерките за психологическо въздействие за запазване живота на заложниците, като преговарящият екип целенасочено провокира възникването на необходимите фактори за сработване на синдрома.

Оценката на случаите, в които се наблюдава „стокхолмският синдром”, играе изключителна роля и при анализа на информация, постъпила в кризисния щаб от заложници, освободени от похитителите. Съществува голяма вероятност тази информация да бъде „изкривена” и дори да окаже негативен ефект върху следващите тактически действия на силите за сигурност.

Анализът на документи разкрива, че д-р Бастианс (холандски експерт по проучване на травмите след престой в затвора) в хода на своите изследвания на кризисната ситуация със заложниците, взети при отвличането на влака от Байлен (продължителност – три седмици; трима убити заложници) се установява някои любопитни факти [20]. От данните, изнесени пред Конгреса в Евиан (1977 г.) [21] и в месечното списание „Психология” е видно, че след освобождаването всеки заложник има само една цел – да забрави. След период от три до шест седмици, а при някои изследвани лица и няколко месеца, жертвите усещат първите сериозни психични „поражения” – безсъние, кошмари, напрежение, бълнувания.

През юли 1976 г. 26 деца са задържани като заложници в продължение на 27 часа в Калифорния от трима въоръжени похитители [22]. Едно изследване доказва, че всичките посещават психиатър за консултация и че някои от тях имат сериозни отклонения. Тези, които са се държали геройски, имат най-сериозни увреждания.

Друго изследване, проведено в училище във Вийлсалм, Белгия, където 17 деца, един учител и един шофьор на автобус са взети за заложници, показва, че само едно дете от заложниците и една майка на друго дете от групата заложници проявяват симптоматика на нервна депресия. В този случай трябва да се подчертае, че похитителите са от Вийлсалм, че са познати на децата, че не са ги заплашвали и че самите похитители са млади (16, 18 и 21 години) и симпатиите към тях са силни. Освен това цялата криза продължава 12 часа. Мотивите на похитителите не са свързани с пряка заплаха – наивно те искат да разобличат социалната несправедливост, да говорят по радиото и да разкрият на обществеността какви печалби имат белгийските министри, като получават прекомерно високи заплати (70 000 белгийски франка на месец) [23].

Заключение

Данните от анализа на документи доказват, че всички пасивни жертви на похищение изживяват много силен психически шок и отражението на тази травма е различно при различните индивиди. То зависи най-много от изненадата, непредвидимостта и липсата на контрол върху положението, от условията на задържането и особено от продължителността на това задържане, както и чувството за изолираност. Най-същественият елемент, който се приема единодушно от специалистите, е необходимостта жертвата да запази достойнството си. Ако такова поведение е невъзможно още от началото или по време на задържането, се появяват различни психически увреждания. Трябва да се подчертае, че тренингът и задълбочената психологическа подготовка, насочвани от специалисти, могат да представляват за заложника средство за значително намаляване на стреса, да има повишена гаранция за увеличаване достойнството на заложника в кризисна ситуация, като по този начин ще се избегнат сериозните последици за психическото им състояние.

Тероризмът като всяко едно явление постоянно еволюира по отношение на мащаба на поставените цели, тактики и методи на действие. Ако преди две-три десетилетия терористичните действия са били насочени основно към придобиване на по-голяма обществена симпатия и в резултат е имало едва няколко жертви, то днес действията на терористичните организации могат да бъдат описани като борба за власт над хора и ресурси в глобален аспект.

Все по-често се засягат психологическите черти на тероризма. В тази връзка, явления като „стокхолмският синдром” биха могли да подпомогнат борбата срещу тероризма. От една страна, става дума за създаване на психологически портрети на терористите, така че те да стават по-разпознаваеми от специалистите. От друга страна, говорим за действия по предотвратяване на последиците от терористични прояви на база психологически методи. И на трето място, прилагане на психологически и невербални методи, от страна на жертвите, т.е. по какъв начин похитените биха могли чрез поведението си да се предпазят при едно такова нападение и евентуално да подпомогнат действията на полицията. С други думи, една от основните насоки за повишаване ефективността на борбата с тероризма е създаване и развиване на нови по-успешни тактики в психологически и невербален аспект.

Цитати и бележки:

[1] ITS Guest Contributor, (2013). The 3 phases of kidnapping and how to prepare mentally, BBC News Magazine, <http://www.itstactical.com/intellicom/mindset/the-3-phases-of-kidnapping-and-how-to-prepare-mentally/>

[2] Westcott, К. (2013). What is Stockholm syndrome?,

[3] Фройд, А., (2000). Егото и защитните механизми. София: ЛИК, 183.

[4] Bargh, J. A., (1999). The chameleon effect: The perception-behavior link and social interaction. J. Personality and Social Psychology, p.76.

[5] Westerhoven, L. , (2010). Elite operators of the Royal Netherlands Marine Corps, Dutch Defence press, <http://www.dutchdefencepress.com/?p=3855>

[6] Zalman, A., (2010)., 1975: Moluccan Hijackings, Terrorism in the Netherlands, <http://terrorism.about.com/od/originshistory/a/Moluccan.htm>

[7] Дамянов, С. (1995). Психологически и практически проблеми при вземане на заложници, Обзор чрез обобщаване на статии и публикации в чуждестранния печат, Бюлетин „Затворно дело”, София: УМЛС, кн. 1, 121-147.

[8] Дамянов, С. (1995). Психологически и практически проблеми при вземане на заложници, Обзор чрез обобщаване на статии и публикации в чуждестранния печат, Бюлетин „Затворно дело”, София: ГУМЛС, кн. 1, стр.121-147. [9] Strenz, T., (1993). The Stockholm Syndrome, FBI, USA, p. 36.

[9] Strenz, T. (1993). The Stockholm Syndrome, FBI, USA, p. 31.

[10] Pitt, D. (1987). Hijacker of ’76 T.W.A. flight burrows out of Federal prison, retrieved 12.11.2014 <http://www.nytimes.com/1987/04/18/nyregion/hijacker-of-76-twa-flight-burrows-out-of-federal-prison.html>

[11] Patrizio, A., Mudge, M., TW 355 Hijacked!, retrieved 12.11.2014 <http://www.twaseniorsclub.org/memories/contrails/twa355hijacked.html>

[12] Strentz, T. (2014). Psychological Aspects of Crisis Negotiation, Second Edition, retrieved 12.11.2014 <http://books.google.bg/books?id=9TDqqu92dZAC&pg=PA300&lpg=PA300&dq=244+day+uruguay+Jackson+Jeffrey&source=bl&ots=R2ft6fGyEU&sig=lJl10x4ZZy-3oVxupPsNU5Bwfrg&hl=bg&sa=X&ei=3y57VMvNEMn4yQPxzIKYAg&redir_esc=y#v=onepage&q=244%20day%20uruguay%20Jackson%20Jeffrey&f=false>

[13] The Tupamaros of Uruguay, <http://www.latinamericanstudies.org/uruguay/tupamaros-uruguay.htm>

[14] Strentz, T. (2014). Psychological Aspects of Crisis Negotiation, Second Edition, retrieved 12.11.2014 <http://books.google.bg/books?id=9TDqqu92dZAC&pg=PA300&lpg=PA300&dq=244+day+uruguay+Jackson+Jeffrey&source=bl&ots=R2ft6fGyEU&sig=lJl10x4ZZy-3oVxupPsNU5Bwfrg&hl=bg&sa=X&ei=3y57VMvNEMn4yQPxzIKYAg&redir_esc=y#v=onepage&q=244%20day%20uruguay%20Jackson%20Jeffrey&f=false>

[15] Todorov, A. (2006). Research Article “First Impressions”, <http://psych.princeton.edu/psychology/research/todorov/pdf/Willis%26Todorov-PsychScience.pdf > p. 593.

[16] Carlston, D. E., & Skowronski, J. J. (2005). Linking versus thinking: Evidence for the different associative and attribution bases of spontaneous trait transference and spontaneous trait inference. Journal of Personality and Social Psychology, <http://psycnet.apa.org/index.cfm?fa=buy.optionToBuy&id=2005-16185-004> p.89.

[17] Lewis, A. (2007). Dematte, Osterbauer and Spence, Period 1, <http://aicepsychologyreview.wikispaces.com/Dematte,+Osterbauer+and+Spence+-+Period+1>

[18] Ambady N., Bernieri F., Richeson, JA., (2000). Towards a histology of social behavior: judgmental accuracy from thin slices of behavior. In: Zanna MP, editor. Advances in experimental social psychology. San Diego: Academic Press; <http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0065260100800064> p. 201-71.

[19] Todorov, A. (2006). Research Article “First Impressions”, <http://psych.princeton.edu/psychology/research/todorov/pdf/Willis%26Todorov-PsychScience.pdf>, p. 594.

[20] Hoffman, B., (1998). Inside Terrorism. USA: Columbia University Press, p. 39.

[21] Петков, И. (2007). Психологическо въздействие върху извършители на терористичен акт с вземане на заложници, Институт по психология – МВР, София, 1991.

[22] Chaliand, G., Arnaud, B., (2007). The History of Terrorism: From Antiquity to al Qaeda. Califronia: University of California Press, p. 78.

[23] Strentz, T. (2014). Psychological Aspects of Crisis Negotiation, Second Edition, <http://books.google.bg/books?id=9TDqqu92dZAC&pg=PA300&lpg=PA300&dq=244+day+uruguay+Jackson+Jeffrey&source=bl&ots=R2ft6fGyEU&sig=lJl10x4ZZy-3oVxupPsNU5Bwfrg&hl=bg&sa=X&ei=3y57VMvNEMn4yQPxzIKYAg&redir_esc=y#v=onepage&q=244%20day%20uruguay%20Jackson%20Jeffrey&f=false>

Библиография

1. Дамянов С. (1995). Психологически и практически проблеми при вземане на заложници, Обзор чрез обобщаване на статии и публикации в чуждестранния печат, София: Бюлетин „Затворно дело”, София: ГУМЛС, кн. 1.

2. Петков И. (1991). Психологическо въздействие върху извършители на терористичен акт с вземане на заложници. София: Институт по психология на МВР.

3. Фройд, А. (2000). Егото и защитните механизми. София: ЛИК.

4. Ambady N., Bernieri F., Richeson, JA., (2000). Towards a histology of social behavior: judgmental accuracy from thin slices of behavior. In: Zanna MP, editor. Advances in experimental social psychology. San Diego: Academic Press; retrieved 11.11.2014 <http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0065260100800064> .

5. Bargh, J. A., (1999). The chameleon effect: The perception-behavior link and social interaction. Journal of Personality and Social Psychology.

6. Carlston, D. E. & Skowronski, J. J. (2005). Linking versus thinking: Evidence for the different associative and attribution bases of spontaneous trait transference and spontaneous trait inference. Journal of Personality and Social Psychology, <http://psycnet.apa.org/index.cfm?fa=buy.optionToBuy&id=2005-16185-004>

7. Chaliand, G., Arnaud, B., (2007). The History of Terrorism: From Antiquity to al Qaeda. California: University of California Press.

8. Hoffman, B. (1998). Inside Terrorism. Columbia: Columbia University Press

9. ITS Guest Contributor, (2013). The 3 phases of kidnapping and how to prepare mentally, BBC News Magazine, <http://www.itstactical.com/intellicom/mindset/the-3-phases-of-kidnapping-and-how-to-prepare-mentally/>

10. Lewis, A. (2007). Dematte, Osterbauer and Spence, Period 1, <http://aicepsychologyreview.wikispaces.com/Dematte,+Osterbauer+and+Spence+-+Period+1>

11. Patrizio, A., Mudge, M., TW 355 Hijacked!, <http://www.twaseniorsclub.org/memories/contrails/twa355hijacked.html>

12. Pitt, D. (1987). Hijacker of ’76 T.W.A. flight burrows out of Federal prison, retrieved 12.11.2014 <http://www.nytimes.com/1987/04/18/nyregion/hijacker-of-76-twa-flight-burrows-out-of-federal-prison.html>

13. Strentz, T. (2014). Psychological Aspects of Crisis Negotiation, Second Edition, <http://books.google.bg/books?id=9TDqqu92dZAC&pg=PA300&lpg=PA300&dq=244+day+uruguay+Jackson+Jeffrey&source=bl&ots=R2ft6fGyEU&sig=lJl10x4ZZy-3oVxupPsNU5Bwfrg&hl=bg&sa=X&ei=3y57VMvNEMn4yQPxzIKYAg&redir_esc=y#v=onepage&q=244%20day%20uruguay%20Jackson%20Jeffrey&f=false>

14. Strenz, T., (1993). The Stockholm Syndrome, FBI, USA

15. The Tupamaros of Uruguay, <http://www.latinamericanstudies.org/uruguay/tupamaros–uruguay.htm>, последно посещение на 12.11.2014.

16. Todorov, A. (2006). Research Article “First Impressions”, <http://psych.princeton.edu/psychology/research/todorov/pdf/Willis%26Todorov-PsychScience.pdf > , последно посещение на 12.11.2014.

17. Westcott, К. (2013). What is Stockholm syndrome?, <http://www.bbc.com/news/magazine-22447726>, последно посещение на 12.11.2014.

18. Westerhoven, L. (2010). Elite operators of the Royal Netherlands Marine Corps, Dutch Defence press, <http://www.dutchdefencepress.com/?p=3855> , последно посещение на 12.11.2014.

19. Zalman, A. (2010)., 1975: Moluccan Hijackings, Terrorism in the Netherlands, <http://terrorism.about.com/od/originshistory/a/Moluccan.htm>, последно посещение на 12.11.2014