Философия, комуникация и общество

Philosophy, Communication and Society

DOI 10.55206/OIJK5535

Нора Голешевска

Institute for Creative Civil Strategies

Имейл: artes.liberales@gmail.com

Абстракт: Текстът представлява преводачески коментар към есето „Когато къщата гори“ (Quando la casa brucia) на Джорджо Агамбен. Очертава се кон­текстът, в който текстът на италианския философ може да бъде четен  от глед­на точка на неговата философия на езика. Есето, появило се във втория етап от пандемичната публицистика на Агамбен, пренасочи вниманието на италианския философ от здравната криза, наложена във връзка с пандемия­та, към основни тези на неговата философия и ролята на езика на поезията и езика на философията в нея. Приложен е превод от италиански на български език на есето на Джорджо Агамбен „Когато къщата гори“, направен от авто­ра на преводаческия коментар.

Ключови думи: философия на езика, език на философията, език на поезия­та, метафора, криза.

Giorgio Agamben’s the Language of Philosophy  and the Language of Poetry: The World in Crisis

 

Nora Goleshevska

Institute for Creative Civil Strategies

E-mail: artes.liberales@gmail.com

 

Abstract: The analysis consists in a translational commentary on Giorgio Agam­ben’s essay “When the House Burns Down” (Quando la casa brucia). It outlines the context in which the text of the Italian philosopher can be read in terms of his own philosophy of language. The essay that appeared in the second stage of Agamben’s pandemic critique redirected the attention of the philosopher from the health crisis to the main topics of his tought and the role of the language of poetry and the language of philosophy in it. In addition, the reader will also find Agamben’s essay “When the House Burns“, translated from Italian into Bulgarian by the author of the translation commentary.

 

Keywords: philosophy of language, language of philosophy, language of poetry, metaphor, crisis.

Преводачески коментар към „Когато къщата гори“ от Джорджо Агамбен

 

„Когато къщата гори“ (Quando la casa brucia) е заглавието на едно от есетата на Джорджо Агамбен, появили се във втората фаза на извънредното санитарно положение от пандемията COVID-19. В този смисъл то се отнася пряко към една от най-мащабните кризи на нашето време, в чийто контекст Агамбен разгърна полемична философска публицистика, която после­до­вателно реартикулира неговите широко разпространени рефлексии над извън­редното положение и биополитиката. Както повечето от пандемич­ни­те коментари на италианския философ, текстът се появи за пръв път в онлайн рубриката му Una Voce, на сайта на издателство Quodlibet, на 5 октомври  2020, [1] като впоследствие излезе и в рамките на монография със същото име, публикувана от издателство Giometti & Antonello. [2]

Есето следва да се отнесе към едно второ ниво на интерпретация на „пандемичната“ критика на Агамбен, при което срещу свеждането на чо­века до оголен живот, философът противопостави мощен и разнороден арсенал от „универсалии на въображението“ (от Тукидид, Софокъл и Фе­рекид, през Данте и Манцони, Томас Хобс и Елиас Канети, до Джеймс Лав­лок, Нина Касиян и Джовани Пасколи), конфронтирайки доминантните за медийния дискурс медицински статистики с поредица от онтологични проблеми като смъртта и живота, вярата и свободата, войната и мира и т.н.

Може да се твърди, че промененият подход в текстовете от втората фаза на извънредното положение минава отвъд осмислянето на конкре­ти­ката на пандемичната събитийност, пренасочвайки по този начин фокуса на Агамбен от плътно описание на ефектите на оголения живот, към формите на живот, към мисленето на поезията и философията, към митологията и ли­тературата. Текстовете от тази втора вълна са по-проникновени и за­дълбочени, а аргументация им – по-плътна и многопластова, прибягваща до поредица от философски, литературни и митологични парагони.

В този контекст есето „Когато къщата гори“ (Quando la casa brucia) рисува метафора за съвременността, с която на фона на перманентни кризи от различен порядък (военни, здравни, икономически, бежански и т.н.), Агам­­бен идентифицира една фундаментална, чийто локус той открива в самото сърце на човешкото – в езика. Обхванат от новите дигитални пла­мъци, отдавна погълнали горящата къща на модерната западна култура, погледът на Агамбен разпознава както архитектурния проблем на поли­тическия проект на Запада, така и кризата на човешкото. В подобен план на четене „Когато къщата гори“ е въплътено настояване за необходимостта от и неот­лож­ността на езика на поезията и езика на философията именно в си­туацията на криза на културата и човека. С това настояване есето карто­графира колкото поетично, толкова и педантично областите, между които мисълта на Агамбен се движи в последния половин век: философия и филология, генеалогично изследване и история. В осмислянето на кри­зата с философска ост­рота и поетичен интензитет, „Ко­гато къщата гори“ пра­ви ясни реминисценции към философията на езика на италианския философ, която той последователно разгръща от 70-те години на 20. век насетне.

Заглавието на есето препраща към тосканска поговорка, регистрирана за пръв път през 1557 г. в Lettera in proverbi на Антонио Виняли, гласяща, че „Когато къщата гори, всички се стоплят“. Писмото на Виняли, което е в специфичен за епохата жанр съдържа над 300 сентенционални твърдения и идиоматични изрази, и в този ред на мисли използването на фразеологизъм в заглавието не изглежда да е случайно. Значението, стоящо зад идиома­тичния израз, е че „нашите трудности са възможности за други“. Тълкувано в този смисъл, разбирането за криза, кодирано в метафората за горящата къ­ща, би могло да отпраща още по-назад във времето, чак до латинската фраза със сходна реминисценция: Mors tua vita mea.

Макар и пряко съотнесено към пандемичната публицистика на Агам­бен, заглавието на практика подхваща рефрен, изведен още в първата негова монография „Човекът без съдържание“ [3], чиято задача е да постави под въпрос „самото значение на естетиката като наука за „произведението на изкуството“. Съгласно този рефрен с давност от половин век „ако е вяр­но, че едва в горящата къща основният архитектурен проблем става видим за първи път, днес може би сме в привилегирована позиция да разберем автентичния смисъл на западния естетически проект“. В края на тази своя първа книга Агамбен ще добави още веднъж: „Съгласно прин­ципа, според който едва в горящата къща за първи път става видим основният архи­тек­турен проблем, така и изкуството, достигнало до крайната точка на своя­та съдба, прави видим своя оригинален проект“. [4]

Не е случайно, че в изследователската традиция, философията на ези­ка и тази на изкуството у Агамбен се мислят като взаимообвързани, а като общ и за двете се сочи опитът за отстраняване на грешките на мо­дерността, посредством радикално преосмисляне на опита като въпрос, който следва да бъде отнесен до езика, а не до съзнанието, доколкото за Агамбен своето място и произход субектът има само в езика. В този смисъл, за италианския философ основна характеристика на съвременния живот е загубата на опит, изразена в съществуване, при което фактите, управляващи живота, (факти на научно-технологичния напредък) влизат в противоречие с обичайното ни съзнание за себе си, за света, и мястото на човека в него.

Изследователите на философията на езика на Агамбен отчитат, че тя се заражда в самото начало на интелектуалния му път, посочвайки като нейни „кръстници“ Мартин Хайдегер и Валтер Бенямин. [5] Още в цити­раната по-горе първа монография философът поставя под съмнение осново­полагащата асиметрия между означаващо и означаемо, [6] а в следващите години задълбочава тази линия на критика, за да стигне до разбирането, че модерната семиотика е кулминационен момент, но и задънена улица на западната метафизика. За Агамбен семиотичното разбиране за знака като единство на означаващо и означаемо отстранява и прикрива това, което (следвайки Хайдегер) италианският мислител нарича, „изначална фрактура на присъствието“. Метафизичната „забрава“ на изначалното различие меж­ду означаващо и означаемо прави лингвистичния факт нещо „невъзможно“, показва невъзможността знакът да се произведе в пълнотата на присъствие­то, а оттук и „невъзможността за [автентична] наука за езика в рамките на западната метафизична традиция“. Затова Агамбен се фокусира не толкова върху полюсите на лингвистичното уравнение на Сосюр, колкото върху опита между langue и parole, върху различието „между езика и речта, което не може да бъде обхванато и срещу което всяко размишление върху езика трябва да се изправи“. Така, преодоляването  на метафизиката предполага нов модел на означаване, стоящо в основата на нов език, в „казване, което нито „скрива“, нито „разкрива“, а „означава“ самата неозначаема връзка меж­ду присъствието и отсъствието, означаващото и означаемото“. [7]

В противовес на традицията на западната метафизика, философията на езика на Агамбен мисли човека не като животно, имащо език – zōon logon echon; а като животното, което, за разлика от другите животни, които „винаги са абсолютно в езика“, е лишено от него и трябва да го получи от­вън. [8] Наред с това човек е същевременно „смъртен“ и „говорещ“, т.е. жи­вотно, което едновременно има „способността“ да говори и да умира. Мис­лен в тази перспектива, човек живее именно в разцеплението между линг­вистична дихотомия на езика (разбиран като системата от знаци) и речта (разбирана като тяхна употребата). С идентифицирането на нереду­ци­руе­мата разлика, разделяща семиотичното и семантичното измерението на ези­ка, науката за езика достига предел, „отвъд който не може да про­дължи, без да се трансформира във философия“. [9]

В този смисъл, с характерния за мисленето на италианския философ бунт срещу противопоставянето между поезия и философия, Агамбен тър­си в поезията определящото правилото изключение, гранично езиково пре­живяване, сила, в която може да се намери източникът на нов начин на говорене, който помни езика, като откритостта, в която човек е.  [10]

Така в есето „Когато къщата гори“ поезията и философията са из­ведени като „слабите, незапомнените, праисторически сили“, които помнят езика и живеят (макар и по различен начин) в него. Поради факта, че те па­зят езика не като пропозиции или дескрипция на факти, а като „самият факт, който езикът е“, те могат съвместно да създадат диалект, своеобразен език на мисълта, на който следва да се говори неуморимо, именно в ситуа­циите на криза, с надеждата да се открие пространство за нова концепция за етика, за общност и политика.

Цитати и бележки

[1] Agamben, G. (2020). Quando la casa brucia. Quodlibet. https://www.quodlibet.it/ giorgio-agamben-quando-la-casa-brucia, 5/10/2020. Retrieved on 02.01.2024.

[2] Giometti & Antonello (Macerata). (2020). Quando la casa bruccia, 88. Macerata, 2020; br., pp. 96, cm 12,5×18,5. https://www.giometti-antonello.it/scheda_ agamben.html. Retrieved on 02.01.2024.

[3] Agamben, G. (2003). Uomo senza Contenuto, Quodlibet, 17. https://www.quodlibet.it/ libro/9788886570671. Retrieved on 02.01.2024.

[4] Agamben, G. (1994). Uomo senza Contenuto, Quodlibet, 172. https://www.quodlibet.it/ libro/9788886570671. Retrieved on 02.01.2024.

[5] Salzani, C. (2015). Il linguaggio è il sovrano: Agamben e la politica del linguaggio, In: Rivista Italiana di Filosofia del Linguaggio, 269.

[6] Agamben, G. (2003). Uomo senza Contenuto, Quodlibet, 19–24. https://www. quolibet.it/libro/9788886570671. Retrieved on 02.01.2024.

[7] Agamben, G. (1977). Stanze. La parola e il fantasma nella cultura occidentale. Torino: Einaudi, 160–182.

[8] Agamben, G. (2001). Infanzia e storia. Distruzione dell’esperienza e origine della storia. Torino: Einaudi, 50–57.

[9] Salzani, C. (2015). Il linguaggio è il sovrano: Agamben e la politica del linguaggio, In: Rivista Italiana di Filosofia del Linguaggio, 270.

[10] В този смисъл e ключово и цитирането в есето на Джовани Пасколи (1855– 1912), чиято поезия за Агамбен е екземплярна в опита си да доведе разделянето между звук и смисъл до абсолютния му предел ни изправя пред поезията като форма на езикова смърт, при която противопоставянето между семиотично и семантично, е доведено до колапс, до мълчание, което се равнява на неопосре­дено общуване на езика.

Библиография

Agamben, G. (1994). Uomo senza Contenuto, Quodlibet, 172. https://www.quodlibet.it/ libro/9788886570671. Retrieved on 02.01.2024.

Agamben, G. (1977). Stanze. La parola e il fantasma nella cultura occidentale. Torino: Einaudi, 160–182.

Agamben, G. (2001). Infanzia e storia. Distruzione dell’esperienza e origine della storia. Torino: Einaudi, 50–57.

Agamben, G. (2003). Uomo senza Contenuto, Quodlibet, 19–24. https://www.quodlibet.it/ libro/9788886570671. Retrieved on 02.01.2024.

Agamben, G. (2020). Quando la casa brucia. Quodlibet. https://www.quodlibet.it/ giorgio-agamben-quando-la-casa-brucia, 5/10/2020. Retrieved on 02.01.2024.

Giometti & Antonello (Macerata). (2020). Quando la casa bruccia, 88. Macerata, 2020; br., pp. 96, cm 12,5×18,5. https://www.giometti-antonello.it/scheda_agamben. html. Retrieved on 02.01.2024.

Salzani, C. (2015). Il linguaggio è il sovrano: Agamben e la politica del linguaggio, In: Rivista Italiana di Filosofia del Linguaggio, 269–270.

Когато къщата гори [1]

от Джорджо Агамбен

„Всичко, което правя, няма смисъл, ако къщата гори“. И все пак, точно докато къщата гори, трябва да продължим както обикновено, да правим всичко внимателно и прецизно, може би дори по-усърдно – дори и никой да не би забелязал. Възможно е животът да изчезне от земята, да не остане спомен за стореното, за добро или зло. Но ти продължаваш както преди, твърде късно е за промяна, вече няма време.

„Случващото се около теб вече не е твоя работа“. [2] Като географията на страна, която си решил да изоставиш завинаги. И всъщност, по какъв начин все още те засяга. Точно сега, когато не е вече твоя работа, когато всич­ко изглежда като да е приключило, всяко нещо и всяко място се по­явяват в най-истинската си одежда, докосват те някак по-отблизо – така както са: блясък и мизерия.

Философията, мъртъв език. „Езикът на поетите е винаги мъртъв език… любопитно да се каже: мъртъв език, използван да придаде повече живот на мисълта“. [3] Може би не мъртъв език, а диалект. Това, че философията и поезията говорят на език, който е едновременно повече и по-малко от езика, това дава мярата за техния ранг, за тяхната особена жизненост. Претегляне, отсъждане за света, съизмервайки го с диалект, мъртъв език и въпреки това възниква, там където няма дори запетая, която да бъде променена. Про­дължава да говори на този диалект сега, когато къщата гори.

Коя къща гори? Държавата, в която живееш или Европа, или целият свят? Може би домовете, градовете са вече изгорели, незнайно от колко време, в една-единствена огромна греда, която се преструвахме, че не виж­даме. От някои остават само парчета от зид, стенописана стена, капак от покрив, имена, много имена, вече погълнати от езика на огъня. И въпреки това ги замазваме така внимателно с бяла мазилка и измамни думи, че из­глеждат непокътнати. Живеем в домове, в градове, изгорели от горе до долу, сякаш стоящи все още, хората се преструват, че живеят там и излизат на улицата, маскирани сред руините, сякаш все още са познатите от миналото квартали.

И сега пламъкът промени формата и природата си, стана дигитален, невидим и студен, но точно поради тази причина е още по-близо, той е върху нас и ежемоментно ни заобикаля.

Че една цивилизация – варварството – рухва, за да не възкръсне, това вече се е случвало и историците са свикнали да отбелязват и датират цезури и крушения. Но как да свидетелстваш за свят, който върви към разруха, със завързани очи и покрито лице, за една република, която рухва без блясък и гордост, в отвращение и боязън? Слепотата е още по-отчайваща, защото крушенците се преструват, че управляват самото крушение, кълнат се, че всичко може да бъде технически удържано под контрол, че няма нужда от нов бог или ново небе – само от забрани, от експерти и от лекари. Паника и подлост.

Какъв бил Бог, към когото не се отправят нито молитви, нито жерт­воприношения. И какъв би бил закон, непознаващ нито заповед, нито из­пълнение? И що за дума е тази, която не означава, нито заповядва, но ис­тински се съдържа в принципа дори преди него.

Една безжизнена култура, усещаща края си, търси да управлява както може своята разруха, посредством едно постоянно извънредно положение. Тоталната мобилизация, в която Юнгер видя същностния характер на на­шето време, е разглеждана от тази перспектива. Хората трябва да бъдат мо­билизирани, трябва постоянно да се чувстват в състояние на криза, не­отложност, регулирана до най-малките си детайли от тези, които имат властта да вземат решения. Но докато в миналото мобилизацията имаше за цел да сближи хората, сега тя се стреми да ги изолира и отдалечи един от друг.

Откога гори къщата? Откога е изгоряла? Точно преди век, между 1914 г. и 1918 г., в Европа се случва нещо, което хвърля в пламъците и лудостта всичко, което изглеждаше останало непокътнато и живо. След това, отново, след 30 години огънят се разрази навсякъде и оттогава не е преставал да гори, неуморно, приглушено, едва забележимо под пепелта. Но може би огънят е започнал много по-рано, когато слепият импулс на човечеството към спасение и прогрес се присъедини към силата на огъня и машините. Всичко това е известно и няма нужда да се повтаря. По-скоро трябва да се запитаме как успяхме да продължим да живеем и да мислим, докато всичко гореше, какво остана някак непокътнато в центъра на кладата или по краищата ѝ. Как успяхме да дишаме в пламъците, какво изгубихме, към каква отломка – или към каква измама – се привързахме.

И сега, когато вече няма пламъци, а само числа, цифри и лъжи, със си­гурност сме по-слаби и самотни, но без възможни компромиси, ясни как­то никога досега.

Ако основният архитектоничен проблем става видим само в плам­тящата къща, то сега може да се види залогът в историята на Запада, това кое­то е търсил да улови на всяка цена и защо провалът му е неизбежен.

И като че ли властта е търсела на всяка цена да удържи оголения жи­вот, който създаде, макар че колкото и да се опитва да го присвои и конт­ролира с всички възможни диспозитиви – вече не само полицейски, но и медицински и технологични, той би могъл единствено да им се изплъзне, защото по дефиниция е неуловим. Да управляваш оголения живот е лудост­та на нашето време. Хората, сведени до чистото им биологично същест­вуване, вече не са хора. Управлението на хората и управлението на нещата съвпадат.

Другият дом, който никога не ще мога да обитавам, но който е ис­тинският ми дом. Другият живот, този който не живях, докато вярвах, че живеех. Другият език, който изписвах сричка по сричка, без никога няма да успея да говоря – така мои, че не ще мога никога да ги имам…

Когато мислене и език се разделят, се вярва, че може да се говори, забравяйки какво се говори. Поезията и философията, докато казват нещо, не забравят какво казват, помнейки езика. Ако се помни езикът, ако не се забравя, че можем да говорим, тогава сме по-свободни, не сме принудени от нещата или правилата. Езикът не е инструмент, той е нашето лице; от­кри­тостта, в която сме.

Лицето е най-човешкото нещо, човек има лик, и не просто муцуна или мутра, защото обитава откритостта, защото в лицето си се показва и об­щува. Затова лицето е мястото на политиката. Нашето аполитично време не иска да види самото лице, държи го на дистанция, маскира го и го покри­ва. Вече не трябва да има лица, а цифри и числа. Тиранинът също е без лице.

Да се чувстваш жив: да бъдеш засегнат от собствената чувстви­тел­ност, да бъдеш деликатно предаден на самия жест, без да можеш да го прие­­меш или да го избегнеш. Това, че се чувствам жив, прави живота възможен за мен, дори ако бях затворен в клетка. И нищо не е така реално, както тази въз­можност.

В следващите години ще има само монаси и престъпници. И все пак не е възможно просто да се оттеглим, да вярваме, може да се измъкнем от развалините на света, сринал се около нас. Тъй като разрухата ни засяга и ни апострофира, ние също сме една от тези развалини. И ще трябва да се научим внимателно и незабелязани да ги използваме по правилния начин.

Да остарееш: „да растеш само в корените си, вече не на корона“. Вко­реняване, вече без цветове или листа. Или, по-скоро като опиянена пе­пе­руда, прелитаща над преживяното. В миналото все още има клони и цве­тове. И още може да се прави мед.

Ликът е у Бога, но костите са атеистични. Навън всичко ни тласка към Бога; отвътре, инатливият, подигравателен атеизъм на скелета.

Това, че душата и тялото са неразривно свързани – това е духовно. Духът не е нещо трето между душата и тялото: той е само тяхното без­защитно, прекрасно съвпадение. Биологичният живот е абстракция и имен­но тази абстракция се твърди, че се управлява и лекува.

За нас сами по себе си не може да има спасение: има спасение, защото ги има другите. И това не е поради морални причини, защото трябва да действам за тяхно добро. Спасение има единствено защото не съм сам: мога да се спася само като един сред многото, като друг сред другите. Сам – това е особената истина на самотата – нямам нужда от спасение, по-скоро съм именно неспасяем. Спасението е измерението, което се отваря, понеже не съм сам, защото има плурализъм и множественост. Бог, въплъщавайки се, престава да бъде единствен и се превръща в човек сре  много други. Поради тази причина християнството е трябвало да се обвърже с историята и да следва съдбата си докрай – и когато историята, както изглежда се случва днес, гасне и залязва, християнството също се приближава до своя залез. Неизлечимото му противоречие е в това, че търси спасение в историята и чрез историята, отвъд историята и когато това свърши, губи почва под кра­ката си. Църквата всъщност бе солидарна не със спасението, а с исто­рията на спасението и тъй като търсеше спасението чрез историята, можеше да приключи само в здравето. И когато настъпи моментът, тя не се посвени да пожертва спасението за здравето.

Налага се спасението да бъде откъснато от своя исторически контекст, трябва да се намери неисторическа множественост, плурализъм като път за изход от историята.

Да се напусне място или ситуация, без да се влезе в други територии, изоставяйки една идентичност, без да се приемат други.

Към настоящето може само да се завръщаме, докато в миналото се движим напред. Това, което наричаме минало, е само нашето дълго дви­же­ние назад към настоящето. Да ни отдели от нашето миналото е първият източник на властта.

Това, което ни освобождава от тежестта, е дъхът. В диханието сме, сякаш тласнати в полет отвъд силата на гравитацията.

Ще трябва да се научим да отсъждаме отначало, но с аршин, който ни­то наказва, нито награждава, нито освобождава, нито осъжда. Едно дейст­вие без цел, което изважда съществуването от всяка цел, непременно неспра­ведлива и неистинна. Просто прекъсване, миг, уравновесен между времето и вечността, в който проблясва образът на живот без цел или проекти, без име или памет – поради това спасяващ не във вечността, а в „някаква веч­ност“. Съждение, без предустановени критерии, и все пак, точно поради това политическо. защото възвръща живота към неговата естественост.

Да усещаш и да се чувстваш, усещането и самочувствието са съвре­менни. Във всяко усещане има усещане за чувство, във всяко себеусещане има усещане за другост, на приятелство и лице.

Реалността е воалът, чрез който възприемаме възможното, това което можем или не можем да правим.

Не е лесно да знаем как да разпознаваме осъществилите се детски же­лания. И най-вече, дали частта от сбъднатото, граничеща с неосъ­ществимото, е била достатъчна, за да приемем да продължим да живеем. Боим се от смъртта, защото частта от неизпълнените желания е нараснала до невъзможни размери.

„Биволите и конете имат четири крака: това наричам Небе. Оседла­ването на конете, пробиването на ноздрите на биволите: това наричам чо­вешко. За това казвам: погрижете се човешкото да не унищожи небето във вас, внимавайте съзнателното да не унищожи небесното.“

В горящата къща остава езикът. Не езикът, а слабите, незапомнените, праисторически сили, които го съхраняват и помнят, философията и поезия­та. И какво пазят, какво помнят от езика. Не тази или онази означаваща пропозиция, нито тoзи достоверен или недостоверен обект на сляпа вяра или коварство. По-скоро самият факт, който е езикът, че без име сме открити в името и в тази откритост, в един жест, в едно лице сме непознаваеми и изложени.

Поезията, думата е единственото нещо, което е останало от времето, когато още не сме знаели да говорим, един загадъчен химн в езика, един диалект или идиом, който не успяваме да разберем напълно, но който не успяваме да създаваме, без да слушаме – дори, ако домът гори, дори ако на техния горящ език хората продължават да говорят безсмислици.

Но има ли език на философията, както има поетичен език? Като пое­зията, философията живее интегрално в езика и само начинът на това обитаване я отличава от поезията. Две напрежения в полето на езика, които се пресичат в една точка, за да се разделят след това неуморно. И който каже една точна дума, една проста, извираща дума остава в това напрежение.

Който си дава сметка, че къщата гори, може да бъде подтикнат да погледне своите събратя, които сякаш не го забелязват с презрение и ома­ловажаване. И все пак няма ли точно тези хора, които не виждат и не мислят, да са лемурите, за които ще трябва да отговаряте в последния ден? Осъзнаването, че къщата гори, не ви издига над останалите: напротив, с тях ще трябва да размените последен поглед, когато пламъците се доближат. Какво можете да кажете, за да оправдаете предполагаемата си съвест пред тези хора, които са толкова неосъзнаващи, че изглеждат почти невинни?

В горящата къща продължаваш да правиш същото, което и преди – но не би могъл да не видиш това, което сега пламъците оголват пред погледа ти. Нещо се е променило, не в това, което правиш, а в начина, по който го оставяш да се яви в света. Поезия, писана в горяща къща, е по-точна и е по-истинска, защото никой не би могъл да я слуша, защото нищо не може да гарантира, че ще може да се изплъзне на пламъците. Но ако тя случайно намери читател, той по никакъв начин не би избегнал апострофа, призо­ваващ го с този безпомощен, необясним, приглушен зов.

Истината може да каже само този, който няма никаква вероятност да бъде чут, само говорещият от дом, който заобикалящите го пламъци безмилостно поглъщат.

Човекът днес изчезва като заличено върху брега пясъчно лице. Но то­ва, което заема мястото му няма вече свят, то е оголен живот, ням и без история, оставен на милостта на изчисленията на властта и науката. Но може би единствено изхождайки от това унищожение, един ден бавно или вне­запно може да се появи нещо друго – не бог, разбира се, но нито дори друг човек –  ново животно, може би душа, живееща иначе…

5 октомври 2020 г.

© Превод от италиански език – Нора Голешевска

 

Цитати и бележки

[1] Оригинална публикация: Giorgio Agamben. Agamben, G. (2020). Quando la casa brucia, Quodlibet, October 5, 2020. https://www.quodlibet.it/giorgio-agamben-quando-la-casa-brucia. Retrieved on 02.01.2024.

[2] Cassian, N. (2013). Interdizione. Poesie scelte di Nina Cassian. Testi selezionati da C’è modo e modo di sparire. Poesie 1945-2007 (trad. di A.N. Bernacchia, O. Fatica, Adelphi, 2013). Avamposto. Rivista de poesia. avampostopoesia.com. Retrieved on 02.01.2024.

[3] Pascoli, G. (2002). Il ritorno in Poesie e prose scelte. Milano: Mondadori.

Библиография

Agamben, G. (2020). Quando la casa brucia, Quodlibet, October 5, 2020. https:// www.quodlibet.it/giorgio-agamben-quando-la-casa-brucia. Retrieved on 02.01.2024.

Cassian, N. (2013). Interdizione. Poesie scelte di Nina Cassian. Testi selezionati da C’è modo e modo di sparire. Poesie 1945-2007 (trad. di A.N. Bernacchia, O. Fatica, Adelphi, 2013). Avamposto. Rivista de poesia. avampostopoesia.com. Retrieved on 02.01.2024.

Pascoli, G. (2002). Il ritorno in Poesie e prose scelte. Milano: Mondadori.

Нора Голешевска е защитила дисертация на тема „Визуални медии и ви­зуална реторика в края на ХХ и началото на ХХI век. Херменевтични и семиотични стратегии в изследването на визуалната култура“. Автор е на публикации в об­ластта на визуалната семиотика и реторика, теорията на визуалната култура, история и критика на изкуството. Анализира и превежда представители на съ­временната италианска хуманитаристика като Джовани Сартори, Джорджо Агамбмен и Умберто Галимберти. Специализирала е в университетите в Маче­рата, „Алдо Моро“ – Бари, Университет „Ла Сапиенца“ – Рим, както и в поре­дицата от изследователски семинари „Периодизация на историята на из­куст­вото и нейните главоблъсканици. Как да се справим с тях в Източна и Централна Европа“ (2019-2022), на Институт за академични изследвания – Букурещ, в рам­ките на инициативата Connecting Art Histories на Фондация „Гети“.

Ръкописът е изпратен на 31.11.2023 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 01.12.2023 до 03.01.2024 г.

Приемане за публикуване: 07.01.2024 г.

Manuscript was submitted: 31.11.2023.

Double Blind Peer Reviews: from 01.12.2023 till 03.01.2024.

Accepted: 07.01.2024.

Брой 58 на сп. „Реторика и комуникации“, януари 2024 г. се издава с финансовата помощ на Фонд „Научни изследвания“, договор № КП-06-НП5/65 от 08 декември 2023 г.

Issue 58 of the Rhetoric and Communications Journal (January 2024) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP5/65 of December 08, 2023.