Гергана Пенчева-Апостолова

 

Есета върху електронната култура и електронния човек

Това е една серия от  реторико-философски есета върху въпроси от  съществуването на Човека в Мрежата. Представят се така, както възникват в текущите ситуации на  сблъсъка между традиционната култура и виртуалната култура на човечеството  и в търсенето на мястото на българската култура в пространствата на  мрежовия свят.

Първата група от четири есета включва:

1. Виртуалната „неграмотност” – проявления и употреба.
2. За анонимността на твореца в социалната мрежа
3. 3.      За трансцендентализма на технологизма
4. Метафорите на мрежата

Abstract: This is some extrapolation on the aspects of human transcendence into the World Wide Web and those of its aspects that discourage individuals from taking part in the global talk suggesting the further uselessness of the individual mind as a contributor to human experience and creativity on the basis of the inability of a single individual to rival the ubiquitous web. The main question here is the question of the existential motivation of human text as a field for creative performance. The incessant dialog of humanity needs its stories that feed metaphor; and metaphor in its turn is seen as the device for the recursive transcending of the individual into the spaces of shared mindwork, where technology is both an aid and a border.   In other words, this essay is only the introduction to a study of the broader fields of hypertext for the functioning of rhetoric as the art of talking new worlds into being.

      Keywords: human transcendence, World Wide Web, hypertext, rhetoric.

Галилеевата лекция на Ноам Чомски в Сиена (27.10.1999 г.) открива за европейската наука нови перспективи на отношението между човешкото съзнание и неговата езикова мрежова битийност.  Вездесъщността на глобалната мрежа се опира върху  вездесъщността на езиковите структури и прагматическите принципи на тяхното действие.

Има два въпроса, обаче, които  засягат уникалността на човешкия текст: единият се отнася до индивидуалния опит или – до човешкия фактор в приказливата глобална мрежа; другият въпрос засяга способността на човека да твори езика непрекъснато.

Технологично погледнато, първият въпрос засяга обучението на мрежата в разпознаването и генерирането на текстове едновременно на всички езици. Преводът не е магическа дейност, а вложени милиони структурни езикови единици, които софтуерът разпознава като аналогични, подобни, взаимнозаменяеми, еднакви.

Същевременно хората генерират непрекъснато нови и нови семеми на различните езикови равнища като комплекси от структури, пътища за преструктуриране, начини за нарушаване на структурите и натрупване на подробности, което пък опира до рекурсивността  в самоопределянето на един текст като индивидуален продукт. [1]

Трансценденталната философия съдържа ключовете към моделирането на интелекта отделно от човешкия индивид      защото тя държи сметка за отделността на съзнанието, в което фактите съществуват единствено чрез изразяването им според случая, което пък от своя страна се случва в езика.

Доколкото трансценденталната философия е метафизика, тя моделира световете си според своята форма, без да напуска предварително възприетите граници.

Доколкото тя има граници, тя не би могла да продължава да съществува като философия. От тук идват проблемите на познанието за света, който трансцентентално се моделира чрез антиномиите като механизъм на философско движение.

Трансцендентализмът се пренася в модела  на изкуствения интелект чрез езика, но самото моделиране на човешкия интелект като „софтуер на съзнанието” налага позитивистки подход към езика или езиците на съзнанието.

Ние моделираме изкуствения интелект с идеята да се превърне в трансцендентен човек. На всеки следващ постигнат етап, поглеждаме назад и вече виждаме как традиционната култура се оформя все по-ясно като архив, докато виртуалният интелект набира „самочувствието” чрез самообучителните програми и усъвършенстващите се програми за творчество. И се появяват характерните за всяка човешка култура проблеми на забравянето, отрицанието и пренебрежението на човешката индивидуалност като единство от тяло, психика и Аз.  Заедно с проблемите се появява и извечният страх от смъртта на физическото човечество заедно с отмирането на неговата земна физическа среда преди да е завършено технологичното прехвърляне на цялата човешка култура във виртуалните пространства.

Проблемите на изкуствения интелект се коренят в подхода към моделирането, което не представлява самото съзнание преди да бъде постигнато то като функция на човешката култура или като способност  за познание чрез движение през всички възможни структури и бази от данни, формиращи онова, което характеризира човешката култура като цяло.

Холисткият подход към съзнанието не изключва възможността за познаваемост на света, което е присъщо на философията на активизма [2], която променя света чрез позитивистката еволюция на науката и експанзията на технологиите.

Проблемът, обаче, все още стои пред философите на изкуствения интелект: защото необходимостта да се вгради комплексната човешка същност в световната интелигентна мрежа налага анализи, които се отграничават от индивидуалното биологично съществуване, но едновременно с това съдържат всичкия човешки опит като конкретни случаи или – атомарни факти – изграждащи  цялостната вселена на човека като  психо-физиологично и социално същество.

Технологията се заменя с детайлизиране на целите, докато демиургията се изразява в анализ на човека – подобно на процеса на запознаването на детето с новата играчка, като я разглобява на съставните й части и се опитва да отдели цвета от формата, от звука, от функцията – и в крайна сметка създава купчина от счупени играчки. Това обаче са модели, а моделите не са самия обект на възсъздаване.

Да вземем например Дървото на Чомски. [3]

След като е „дърво” и след като е създадено за целите на изучаването на човека – то е модел, който, подобно на модела на дървото в семката, съдържа в себе си способността за нарастване. Картата, която не е територията, се разраства във всички възможни посоки и постижими измерения – за да се превърне в територия, която макар и моделирана предварително, вече не е просто карта. [4]

Случаят, тогава, е всяка индивидуална проява, участваща в многообразието на моделираната вселена. От човешка гледна точка, принципът на минимализма няма да работи след първоначалния етап на моделиране на задачата при достатъчно нарастване на базата от данни (натрупване на случаи) автообучителната програма да се задейства и да продължи самоусъвършенстването си като разширяване на паметта и обогатяване на методите. Тоест – искаме от нея да се разраства и разклонява подобно на едно живо дърво. И тогава стигаме до границите на трансцендентализма. Или до момента на качествената промяна, след което се предполага, че не можем да контролираме отвън мрежовото съзнание и ще е нужно да му се подчиним тоест да се слеем с него. [5]

Във всеки един дискретен факт – монада – дхарма – генетична формация – има определящо начало и свързващ принцип. Ако от философско-логическа гледна точка моделът се повтаря, защото не е случаен, а общ за човешката способност за познание и репрезентация, то останалата част от света наистина остава извън човека и процеса на нейното познаване неизбежно е процес на нейното очовечаване или – постижимост чрез човешкия интелект, изразен в езика.

Метафизиката, съответно, доколкото се моделира в трансцендентния човек – чрез високата технология постига далеч повече от биологичната форма на човека и заобикалящата го среда, или – прави експанзия към онази среда, която се класифицира като неживата материя или като враждебна или вредна околна среда – което налага търсенето на нови форми или модуси за вграждане на човешката същност.

Тогава екзистенцията в технологичните общества става цел. И всяка следваща граница е условност.

Когато вече всичко е казано, обикновено се оказва, че това вече е минало и не се отнася до настоящата ситуация. Остават, обаче, образите-концепти – пренасящи неясни представи за модусите на оцеляването, а заедно с тях – страховете, обвързани с единиците опит. В това отношение картезианската философия кара създателите на мрежовия интелект да се съмняват до къде може да стигне киборгът, след като излезе от човешкия контрол. Киборгът не трябва да причинява вреда на човека. Добре, но самообучаващото се съзнание на киборга как би определило какво е „човек”? Дали ще се фокусира само върху съзнанието и ще бъде индиферентно по отношение на човека в настоящия му физически модус?

Метафоричността на езика е обвързването му с репрезентации на конкретната среда – което го кара да излезе от своята същност и да използва текста като разказ – формиращ езиков код, който на практика няма контекст извън първоначалния разказ – думата метафора може да се разгледа като парола, като ключ – но тя е образувана чрез неформално кодиране на текст – двустепенно: асоциативно натрупване на текст; приемане на алгоритъм за детекстуализация на текста – в кода-дума.

Първата степен носи индивидуалните характеристики на случая, докато втората ги осъзнава като неслучаен избор, който детерминира модела.

Тя е абстракция, която чрез словотворчеството образува сложна асоциация и напомня образи от неабстрактен характер – тогава други съзнания, в своята индивидуалност, ограничаваща ги от познанието на генериращия субект-индивид – използват готовата дума за обозначаване на свой концепт.

Разкажи ми приказка

И  забрави за времето

Всеки път, когато започваш да я разказваш наново

 

Става въпрос за човешката форма.

Дори когато сме решили въпроса с безсмъртието на трансцендентния човек.

И започваме да учим световния мрежов интелект на човешките приказки с надеждата, да възприеме като ценност и като финален модус на безсмъртието човешката форма. Като цяло.

Просто защото от всички неща във вселената ние сме в човечеството – същeствуването на което е в подвижния модел на граничните предели на нашата изява между различните форми на екзистенцията и другото.

Човешката форма има своите социално-исторически проекции в езика. Способността за постигане на езикова картина на света като стимул за социално действие всъщност се основава върху механизма на недовършения контекст чрез подробности, използвани рекурсивно като интенционалности в различните случаи, за да се получи ярка представа за разстоянието между действителното и желаното, не изцяло за недостатъчността на тази картина, а за близостта на следващия етап.

Принципът за последователността в движението/променянето на формата/модуса на съществуване – в синтаксиса на генеративната граматика и в контекста на метафората на Чомски – приложен за представяне  на езиковата надизреченска единица с мултиплицирана линейност, разклоняваща се на всяко следващо ниво на познание – както и екстензивно и в движение – внушава че дървото като структура на живота е начинът за постигане на краткия път между световете в различни пространства на виртуала.

Тогава мотивацията на движението е Витгенщайновият случай, където „случаят”  от своя страна става вселена или нищо, и всички неща между вселената и нищото – но за това се изисква езиковата картина, мотивацията чрез текста – приказката, историята – от мита до метафората, от контекста до разгадаването на следващото равнище на кода.

И тогава езикът пътува през световете, така, както познанието, което го изпълва. И всеки път философията служи за отграничаването на митовете от познанието в една конкретна интерпретация, защото точно най-абстрактното знание е способът за преминаването към конкретиката на всеки един следващ случай и разполагането на екзистенциалните пространства според този случай на човешко битие.

===================================================================

[1] Рекурсия: в случая се има предвид осъзнаването в текста на съществуването на текста като такъв. По отношение на човешкото съзнание рекурсията се илюстрира обикновено с примера на Ройс от 1899, където се отбелязва, че човекът трябва да има безкраен психичен образ на своето съзнание, тъй като образът трябва да съдържа образ на образа на образа и така до безкрайност. Подобно на отражението, което създават две огледала, поставени едно срещу друго. Като примитивна рекурсия със зададени параметри се представя древният пример „Кулите на Брама”: В големия храм на Бенарес, под купола, който отбелязва центъра на света, има една бронзова плоча, на която са закрепени три диамантени игли, всяка от които е висока един лакът и с дебелина колкото тялото на пчела. На една от тези игли в началото на сътворението Бог поставя 64 диска от чисто злато, като най-големият диск е разположен върху бронзовата плоча, а другите по големина са подредени до върха, където е най-малкият. Това е кулата на Брама. Денонощно и непрестанно свещениците преместват дисковете от една диамантена игла върху друга според строго определените закони на Брама, които изискват свещенослужителят да не премества повече от един диск наведнъж и да го поставя така върху иглата, че под него да няма по-малък диск. Когато всичките 64 диска бъдат преместени по този начин от иглата, където Брама ги е поставил първоначално, върху другите игли, кулата, храмът и брамините ще се превърнат на прах, а светът ще изчезне с гръм. Вж. по въпросите на рекурсията Odifreddi, P.G., Classical Recursion Theory, 1989 – Vol. 1; 1999 – Vol. 2; Boolos, G. & Jeffrey R., 1974, Computability and Logic, CUP; Church, A., 1933, A set of postulates for the foundation of Logic, Ann. Math 34: 839-864; Korzybski, A., 1941, Science and Sanity; Owings, J.C., 1973, Diagonalization and the recursion theorem; Notre Dame, Rouse Ball, W.W., 1905, Mathematical Recreations and Essays; Royce, J., 1899, The World and the Individual; Wittgenstein, L., Logisch-Philosophische Abhandlung, Ann. Naturphil, 14: 185-262; Yablo, S, 1993, Paradox without self-reference, Analysis 53: 251-252.

[2] Философия на активизма е понятие, в което американските философи включват всички философски системи, които предпоставят възможността за промяна на света чрез активно действие.

[3] При формализацията на сложните синтактични единици, наричани „лингвистични чудовища”, обикновено дървото на Чомски се представя линейно, като всяко отклонение се представя като нова разклоняваща се редичка. Метафората, обаче, не е денотат. В нея се съдържа идеята за нарастването и разклоняването в е-пространството на познанието за дадената единица в самообучаващото се изкуствено съзнание. Същевременно, никой не би приемал буквално другата известна метафора: Безцветните зелени идеи сърдито спят. Което само по себе си е един от парадоксите на възприемането на авторските метафори според целевото им приложение.

[4] Това е препратка към всеизвестния афоризъм на Коржибски, който реагира на описаната от Хорхе Луис Борхес и цитирана от Джон Ройс рекурсия за картата на Англия, която съдържа прецизно всички детайли, включително и самата карта, която отново съдържа всички детайли включително картата и така – безкрайно. Коржибски коментира: Картата не е територията. (Вж. цит. в препратка 1).

[5] При Рей Казуейл това е предвиждането на времето, когато отделните човешки съзнания ще се преливат в общото съзнание на световния мрежов изкуствен интелект и границите между машината и човека няма да имат значение. Вж. http://www.singularity.com/ и http://www.youtube.com/watch?v=1uIzS1uCOcE  (последно посещение: 20.08.2011)