Аргументът Ad Auctoritatem в реторическа перспектива: към въпроса за систематичното му изследване

Методий Рождественский

Абстракт: Аргументите от авторитета са фундаментален епистемологичен и реторически проблем, който поне към момента не е получил систематично освещаване. Изследването му в западноевропейската логико-диалектическа традиция от гледна точка на логическия и диалектическия нормативизъм не позволява пълноценото му описание, а моделите, от позицията на които той се разглежда, са безсилни да дадат отговор на редица проблеми на реалната му употреба. Предлага се тезата, че цялата идея за критическа нормативност, разработвана през втората половина на 20. век от „новата реторика” и „новата диалектика”, е обвързана по особен начин с авторитета и е белязана от скрит, но отричан реторизъм. Ключът за разплитането на така очертания проблем се крие в понятието етос: личността и аргументите, които се извличат от нея, са гаранти и изразители на нормативността в комуникацията. Това е така, защото отговорността за словото е свързана с превъплъщаването му в действие, а личността е онзи субект, който носи тази главна комуникативна и прагматическа тежест.

Ключови думи: етотически аргумент, аргумент от авторитета,AdHominem, етос, характер, авторитет, реторика, аргументация

Metodiy Rozhdestvenskiy – The Ad Auctoritatem Argument in a Rhetorical Perspective: Towards a Systematic Study [1]

Abstract: The arguments from authority are a fundamental epistemological and rhetorical problem that, at least to this point, has not received systematic elucidation. The study of these arguments in the Western logico-dialectical tradition from the perspective of the logical and dialectical normativism does not allow for its full-bodied evaluation, while the models from the position of which they have been investigated are helpless in addressing a number of problems of their practical use. It is contended that the whole notion of critical normativity, developed in the second half of the 20th century by the “New Rhetoric” and the “New Dialectics” is peculiarly entwined with the authority and is marked by veiled but denied rhetoricism. The key to the solving of the problem in question, it is argued, lies in the notion of ethos: the person and the arguments that are derived from him/her are warrants and exponents of normativity in communication because the responsibility for the words is bound with their materialization into acts and the person is the subject that bears this main communicative and pragmatic burden.

Keywords: Ethotic Argument, Argument from Authority, Ad Hominem, Ethos, Character, Authority, Rhetoric, Argumentation

Интересът към реториката и теорията на аргументацията през втората половина на 20. век променя отношението към редица методи на убеждаване, които са заклеймени от формалната логика като „реторически” и нямащи нищо общо с необходимото следване в едно формално издържано разсъждение. В работите си Хаим Перелман и Люси Олбрехтс-Титека, Дъглас Уолтън и Алън Бринтън реабилитират доводите от характера като логически легитимна и практически значима форма на аргументация. Те успяват да покажат, че аргументите, извличани от личността на говорещия, сред които е и този от авторитета, са достойни за вниманието на неформалната логика и теорията на аргументацията, а освен това играят важна роля в политическия и етическия дискурс. Въпреки това авторитетът и аргументите от него са ключов епистемологичен и реторически проблем, който поне към момента не е получил систематично освещаване. Изучаването им в западноевропейската традиция от гледна точка на логическия и диалектическия нормативизъм не позволяват пълноценното им изследване като част от клас аргументи, а моделите, от позицията на които те се гледат, са безсилни да дадат отговор на редица проблеми на практическата им употреба.

Тъй като тази несистематичност, изглежда, идва от преекспонирането значимостта на строго формалното разсъждение над вероятностното, настоящият анализ трябва да остане фокусиран върху европейските реторическа и диалектическа традиции. Това се налага и от факта, че аргументацията към човека (още Ad Hominem, аргументация от етоса или етотическа аргументация) e най-пълно практически разработена в класическата гръцка и римска реторика. Ще предложим тезата, че цялата идея за критическа нормативност, разработвана през втората половина на 20. век от „новата реторика” и „новата диалектика”, е обвързана по особен начин с авторитета и е белязана от скрит, но отричан реторизъм. Ключът за разплитането на така очертания проблем, според нас, се крие в понятието етос: личността (характерът, етосът или човекът – взаимозаменяеми понятия за практическия дискурс) и аргументите, които се извличат от нея, са гаранти и изразители на нормативността в комуникацията. Това е така, защото отговорността за словото е обвързана с превъплъщаването му в действие, а личността носи тази главна комуникативна и прагматическа тежест. Аргументът от авторитета пък, както ще се опитаме да покажем, е типичен етотически довод (аргумент от характера).

Той заслужава специално внимание по четири причини. Първо – защото е най-често забелязваният положителен етотически аргумент в западната логико-критическа и епистемологична традиция; второ – защото с него се асоциират едни от най-негативните страни на аргументацията ог характера; трето – защото е смесван с другите видове етотически доводи (най-често в позитивната им форма) и се представя като техен заместител; [2] четвърто – защото връзката между етос и авторитет и механизмът на изграждането на последния често остават неразбрани, а двете понятия се разглеждат като отделни, при това противопоставени една на друга, реторически „техники”. Така всвоето изследване на най-дълбоките древности на реториката („Компаративна реторика”), Джордж Кенеди изхожда от неточна интерпретация на Аристотеловата реторическа теория и трактова етоса твърде тясно като „изобретена” нравственост („moralcharacter”, визирайки античното деление на изобретени и неизобретени доказателства), изискваща непременното познаване ценностите на колектива, в рамките на който се убеждава. Той смята авторитета за „неизобретена” даденост, която ораторът просто използва. Кенеди твърди, че етосът или „изобретеното създаване на доверие и симпатия от страна на говорещия вероятно се развило бавно във времето с изграждането на морални ценности” [3]. Воден от непрецизната интерпретация на класическите реторически категории и от неразбирането на какво се гради авторитетът, той стига до абсурдното заключение, че авторитетът „бил пренебрегван в класическата реторика заради егалитарните ценности на гръцката демокрация. (sic!)” [4] Подобни постановки показват колко е трудно за учени, възпитани в традиционното западно разделяне на „логика” от „убеждаване”, дори да поставят въпроса за връзката между демонстрирането на характер и аргументацията. А всъщност с помощта на какво доказваме характера? Доказваме ли го наистина или той ни въдейства някак подмолно и подсъзнателно, противно на „логиката”? Сетне, дали авторитетът се гради на етос или това са категории от различен порядък? Можем ли да използваме авторитета като „прийомче” или за да имаме такъв трябва да се потрудим? А характерът, който демнстрираме в речта си, също ли е някакъв сбор от реторически „тропи”, средства с не особено ясен механизъм на въздействие?

От друга страна за съвременните диалектици, в частност Дъглас Уолтън, доводът от авторитета е просто антипод на аргумента-личностна атака – Ad Hominem[5]. По сходен начин проблемът е видян и от бащата на „новата реторика” Хаим Перелман. Но авторитетът не е равнозначен на етос изобщо макар в отделни случаи да изглежда така. Това смесване на авторитет и етос и в същото време неразбирането на взаимовръзката им се нуждае от специално изясняване, защото има отношение към самата рамка, в която поставяме практическата аргументация и следователно – към възможността да я изследваме систематично.

Епистемологични аспекти на проблема

Отношението към авторитета е централен епистемологичен и етически проблем на практика във всяка изградена култура. Самият механизъм на човешкото познание е базиран на авторитета. Ние учим това, което предните поколения ни предават, и степенуваме сами авторитетите в живота ни, така че, поне по презумпция, да можем да бъдем ефективни в него. Без систематизация на опита на поколенията науката в съвременното разбиране не би била възможна. Ето защо борбата срещу един авторитет е в повечето случаи е борба чрез друг, защото те са феномени от един порядък [6], а лаикът поначало не може да противопостави валидни аргументи на експерта, както и неразумният – на разумния (такова е и зрялото класическо Аристотелово разбиране на проблема) [7]. Оборването на авторитета може да се случи само когато дилемата е разрешима на ниво AdRem (т.е. с неоспорими фактологични аргументи) и няма нужда от подкрепата на етоса. Когато се атакува един авторитет, най-често става дума за замяна на остарелия и нефункциониращ ефективно с нов, който пък често е забравен стар, изправящ едно „отклонение”, сочейки истинската основа на познанието. Ето защо, при внимателно вглеждане, рядко може да се говори за цялостно отхвърляне на авторитета като такъв дори това да е, което се заявява открито. Друг вариант за борба с даден авторитет е неговото претълкуване или промяната на съотношението между него и останалите източници на познанието[8]. В този смисъл всички културни модели се оттласкват от образците на предхождащите ги, дори да са непримирими противници на лъжливия (или неправилно интерпретирания) авторитет на предшествениците им. Аксиологията и стилистиката на новия модел формално се подготвя още в рамките на модела-предшественик.[9]

В етико-психологически план успехът в стремежа на човек към определен идеал – който е не друго, а избран етос – и способността му впоследствие да бъде етос-образец за другите е една от дългосрочните задачи на живота. Според Юрген Хабермас как разбираме самите себе си не зависи само от това как се описваме, но и от образците, към които се стремим. Нашата идентичност се определя от представата ни за самите нас, но и спрямо какви идеали преоткриваме себе си и своя живот. В този смисъл оценката включва дескриптивен – идващ от жизнената история – и нормативен елемент – идеал за Аза [10].

Аргументът от авторитета като етотически довод

Както беше отбелязано, съвременните диалектици, следвайки традиционното за тяхното направление разбиране за емоционалните апели, разглеждат довода от авторитета като доказателство от един порядък с аргументи като Ad Hominem, Ad Misericordiam и Ad Baculum. Но този подход се оказва слабо продуктивен. Ето защо трябва да се търси база, която да позволи адекватното изследване на довода. Ако изхождаме от позицията на реториката, теоретичният ракурс при всички положения не бива да компроментира праксиса – умението за реална употреба и оценка на аргументите.

Вече уточнихме, че разглеждаме понятията „аргумент от характера”, „аргумент към личността/към човека”, Ad Hominem или етотически аргумент, т.е. довод от етоса, като напълно тъждествени. Това са аргументи, характеризиращи и оценяващи човека както положително, така и отрицателно и които не могат да бъдат сведени до очернящи нападки, както, поне от Лок и Шопенхауер насетне, са схващани. Във всекидневната жива аргументация строго разграничение между „личност”, „човек” и „характер” не съществува. И двете обозначават един и същ конгломерат от черти, „отговорник” за действия, думи и мотиви. Реторическата теория трябва да изхожда от специфичните задачи на дискурсивния праксис, а нейният понятиен апарат – от живата аргументация и словоупотреба [11]. Следователно – ако имаме за цел да боравим с широк кръг актуални употреби на аргументите, всяко стесняване на терминологията не трябва да пречи на този приоритет. От тази гледна точка изглежда закономерно, че диалектиците, при които след Лок аргументът Ad Hominem е довод от позицията в конкретна диалогична колизия (ex datis/ ex concessis), са принудени да му придадат широко реторическо съдържание – мнението в конкретна дискусия преминава в повече или по-малко мащабно описание на личността – веднага щом се направи опит за анализ на практическа аргументация. Така цялата дискусия за аргумента от авторитета в това направление, дори да е представена като стриктно логически или диалектически проблем, изначално носи прикрит реторически характер: от една страна, тя борави с проблематика, която е изначално разработвана от реториката (цялостна оценка на личността), а от друга – изключването на етоса в опит за борба с манипулацията, която той предполагаемо имплицитно съдържа, води до преоткриването му в завоалиран вид. Така този подход не позволява да се обърне внимание на реалната, практическа нормативност – на комуникативна отговорност на личността. В живото разсъждение, с редки изключения, човекът се разглежда като цялост, с всичките му особености, а не просто като участник в дадена дискурсивна изява. Оценката му не се ограничава до конкретен възглед, а се простира до цялостна, многоаспектна характеристика на личността.

Това е първата причина да разглеждаме именно етотическите аргументи като водещият тип аргументи в практическото разсъждение. Втората е, че последното е неизменно центрирано върху действието и следователно – върху речевото поведение, което пък отразява потенциала за промяна на действителността в желана или нежелана посока. Квалифицирайки човека положително или отрицателно, доводите се отнасят до етоса като цяло или до отделни негови части (минали дела и думи, качества, репутация, поети ангажименти). В общия си вид етотическият аргумент, който разглеждаме като генерализирано описание на личността, може да изглежда по следните начини:

В позитивна форма:

  1. А е добър човек/има положителен характер/е годна, способна личност.

Следователно на думите му може да се има доверие/ може да му се довери действието х/ с него е възможно изгодно и за двете страни взаимодействие.

  1. На базата на делата, качествата, думите, авторитета и други елементи, характеризиращи личността на А, той може да бъде цялостно приет като достоен човек, с когото може да се взаимодейства.

В негативна форма:

  1. А е лош човек/има отрицателен характер/е неспособна, негодна личност.

Следователно не бива да му се вярва/ не може да му се довери действието х/ изгодното за двете страни взаимодействие е невъзможно.

  1. На базата на делата, качествата, думите, авторитета и други елементи, характеризиращи личността на А, той трябва да бъде цялостно отхвърлен като недостоен човек, с когото не може да се взаимодейства.

Самият термин “етотически аргумент” (ēthoticargument)[12] е предложен за първи път от Алън Бринтън в две кратки статии [13]. Бринтън e един от първите, които обръщат внимание на факта, че логическата и етическа „ирелевантност” на атаките срещу характера, традиционно разглеждани като “неформални грешки” във философията, трудно може да бъде примирена с факта, че Платоновите диалози и съчиненията на Аристотел не само не осъждат този вид “етическо доказателство”, но напротив – сами го използват широко. Стагиритът обаче не се интересува от формализирана класификация на отделни доводи. Той създава цялостна, философски обоснована и практически ориентирана реторическа теория. Всяко изучаване на ораторското изкуство в Античността е преди всичко насочено към реалиите на политиката и съдопроизводството и всяка теория, която не съответства на това изискване, просто не би се вписала в контекста на зрялата класика. Именно в гръцката реторика от V-ІV в. пр. н.е. употребата на етотическа аргументация придобива изключително разпространение и води до теоретическото разработване на убеждаването чрез етоса, използван като основно реторическо „оръжие”. Родена в лоното на тази култура на речта-като-средство за самозащита [14], Аристотеловата реторическа теория се центрира върху „убеждаването с характер”. Самият Стагирит не използва този термин, а говори за pistisentō etheitoulegontos (буквално: „доверие в характера на говорещия”). Това понятие е фундаментът на неговата теория на красноречието [15]. Важното за нас в случая е, че видовете етотически доводи се извличат от основните употреби на етоса в реторическите изяви. Така извод за един човек може да се направи на базата на цялостния му характер, мотивацията и действията му, авторитета или качествата му, взети отделно или разгледани като цялост. Ето защо, следвайки елементите на Аристотеловото понятие за „убеждаване с характер”, изложено в „Реторика”[16], както и топосите на останалите водещи теоретици на реториката в Античността – Псевдо-Аристотел, Цицерон и Квинтилиан – отграничаваме пет основни вида доводи от характера: общ етотически аргумент, аргумент от качествата, аргумент от действията, аргумент от ангажимента, аргумент от авторитета [17].

Общия етотически аргумент разглеждаме като обобщено описание на човека, подразбиращо единство и стабилност и заради това – като фокусираща точка на останалите етотически аргументи. Той е генерализирана оценка на съотношението на поети и изпълнени ангажименти; Аргумента от качествата виждаме като позоваване на една или друга устойчива черта на човека, като най-често се имат предвид добродетелите (в тясно и широко значение); Аргументът от делата може да се представи като позоваване на цялостното поведение, на отделни постъпки на хората или на живота им като съвкупност от извършеното. Аргументът от делата е основен изразител на прагматическата последователност или непоследователност;Аргументът от ангажимента оценява волевата съставка на етоса. Съждението, съдържащо нравствен избор, категоричното решение – ангажимент в по-широк смисъл, е изразено намерение, а аргументите от ангажимента – етотически доводи, които го оценяват. Ангажиментът е свързващо звено между делата и характера, а аргументите от ангажимента могат се разглеждат като специфични актове или „продукти” на етоса. Разликата между тях и делата е в програмния характер на ангажиментите, които чертаят промяната в действителността, чиято реализация са актовете.

Значение на аргумента от авторитета в реториката

Макар да не е равнозначен на етос изобщо авторитетът има огромно значение не само за теорията на познанието, но, съвсем естествено, и за реториката. Престижът е качеството, което кара хората да имитират или да уважават някого. В реториката на висококонфликтни субкултури силната репутация е въпрос на живот и смърт, защото от нея зависи оцеляванего на индивида или колектива [18]. Принципно тя е израз на превъзходството на човек или на група хора, но ако става дума за лоша слава – ефектът е обратен. Ако човек има лоша репутация до степен, че всичко, което прави и казва, да е белязано в очите на другите с отрицателен знак, е налице крайна степен на дискредитация. Изграждането на репутация е дългосрочна задача на оратора, която всъщност е надграждане и следствие на първостепенната – последователното убеждаване с характер. В този смисъл авторитетът може да се разглежда като качествено натрупване– на дела, реализиран потенциал, способности и ореол, който се създава около етоса. Случайно или не към това сочи и самата етимология на „авторитет” (auctoritas): латинският глагол augeoзначи „увеличавам, натрупвам”.

Миналите действия се акумулират и превръщат в актив или пасив, който получава относителна самостоятелност [19] и именно към този тип акумулиране има отношение аргументът от авторитета [20]. Според нас аргументът от авторитета може да се изгради на базата на всички етотически аргументи – на базата на общия довод, на този от качествата, делата, ангажимента и обстоятелствените аргументи, обединени или взети изолирано. Основната форма на довода от авторитета може да се представи така:

В позитивна форма:

  1. А е човек с личен авторитет или такъв в дадена област на познанието или практиката.[21] Следователно може да му се има доверие/ може да му се довери действието х/ с него е възможно изгодно за двете страни взаимодействие.

  2. На базата на авторитета на А той може да бъде приет като достоен човек/ цялостно/ като компетентен в отделна сфера/ кооперативно взаимодействие с него е възможно.

В негативна форма:

  1. А е човек с лоша лична репутация или такава в дадена област на познанието или практиката. Следователно не бива да му се вярва/ не може да му се довери действието х/кооперативното взаимодействие с него е трудно или невъзможно.

  2. На базата на лошата репутация на А той трябва да бъде отхвърлен цялостно/ в отделна сфера като достоен човек/ като некомпетентен в дадена област, като човек, с когото не може да се взаимодейства кооперативно.

Аргументът от авторитета се родее с общия етотически аргумент по това, че и дватапредставляват цялостна оценка на личността. И той, като общия, може да се разглежда като етотически супераргумент.Това, най-вероятно, е причината най-често да бъде смятан за антипод на Ad Hominem. И това е причината етототическият аргумент да бъде най-често свързван с репутацията, която се е оформила около добрия етос [22]. Въпреки че това не е лишено от основание в отделни случаи, етотическият аргумент като родово понятие не бива да бъде приравняван на видовото такова, базирано на повече или по-малко продължителен контакт с личността. Доводът от авторитета, следователно, е етос с история, но и нещо повече. Той може да черпи сили от отделно качество на характера. А авторитетът може и да е такъв в една област. Ето защо аргументът от него спокойно може да се основава на един от етотическите аргументи, например на този от действията или качествата. Той опосредява централните елементи на етоса, вече преминали през определен комуникативен отрязък, който подготвя изводите за тях.

В един жанр като панегирика е трудно да се разграничи общият етотически от довода от авторитета: всички аспекти на личността се излагат заедно и, подсилвайки се взаимно, кулминират във финалната тържествена оценка. Действително, понеже са части от етоса, мотивацията, действията и дори отделните качества в крайна сметка трябва да бъдат събрани в едно, за да определят цялостно характера. Но ако просто приравним етоса на репутацията, можем да загубим от поглед другите етотически аргументи, чието артикулиране е важно за практическата им употреба. Неслучайно и в античните трактати по реторика престижът на оратора е само едно от средствата за убеждаване с характер, но не единственото и не най-главното.

Ето защо възможна интерпретация на аргумента от авторитета е той да се схваща като крайна степен на всеки етотически довод, който се превръща в усилващ го фактор. Основният вариант на аргумента от авторитета разглеждамe именно като резултат от натрупване на последователност или непоследователност, изразена в ангажиментите и действията на човека.

Условно авторитетите могат да бъдат разделени на три вида: етотически, експертен и комбинация от тях. Етотическият поставя цели и сочи как да се живее, дава образец за това; експертен авторитет е този, валиден в отделна област, обикновено тясно специализиран, който може да е и имперсонален. Безспорно етотическият авторитет е по-важният в реториката като своеобразна надстройка и катализатор на оценката на етоса. Образът на оратора и неговият авторитет са смислово натоварени категории за слушателя, известни му отпреди и затвърждавани в процеса на комуникацията [23].

Когато авторитетът има по-изолиран характер, т.е. когато е авторитет в една област, това го сближава с аргументите от качествата. Точно в този ключ го разглежда Дъглас Уолтън, като ограничава изследването си до т.нар. „когнитивен авторитет” и експертното мнение [24]. Той поддържа твърде спорна позиция по отношение на ролята на авторитета в убеждаването, като принципно разделя едното от другото [25], без да обясни как при това положение можем да имаме убедителни, рационално обосновани аргументи от авторитета. В противопоставянето на „рационално” и „реторическо” Уолтън не отива по-далеч от логико-центричната традиция, въпреки че обявява подхода си за алтернативен на нейния [26]. Според него апелът към авторитета е комплексен аргумент, защото страните при него са в неравнопоставено положение, което той свързва с диалоговия тип „търсене на информация”[27]. Действително, особено когато говорим за по-изолиран авторитет от качествата, можем да говорим за качествена неравнопоставеност. Но същото може да е налице и когато говорим за етотическия авторитет. Въпреки силата му виждаме аргумента от авторитета като подкрепящ етотически довод, който дава допълнителна качествена оценка, основана на базовите аргументи.

Именно „опосреденият” характер на авторитета съдържа в себе си потенциалната слабост на този аргумент. Реномето подлежи на доказване и трябва да бъде базирано на последователност и да бъде подкрепено от други етотически или фактологични аргументи. Това е втората причина да рзаглеждаме този довод като продукт на етоса, като надстройка над останалите аргументи от характера. Ако авторитетът не е доказан или с него се борави безразборно, той губи силата си до пълна самодискредитация.Можем да го разглеждаме като определен вид инерция, която при определени условия крие саморазрушителен потенциал.

Най-влиятелната трактовка на заблуждаващия авторитет е Локовият анализ на довода AdVerecundiam. Централният епистемологичен проблем изобщо, който идентифицира Джон Лок, е заблуждаващото или направо погрешното използване на авторитета. Това обаче ни най-малко не означава, че той го отхвърля като източник на познанието [28]. Лок изгражда мащабна критика на заблуждаващия авторитет и именно с него е свързан така отвратителния за видния емпирик религиозен фанатизъм [29]. Той сочи четири типа заблуди, съотнесени с четири типа характери [30], последният от които са грешните мерила за вероятностно съждение: използване на спорни общоприети хипотези, обвързани с фалшивия авторитет, преобладаване на определени страсти/ наклонности, които Джон Лок свързва с изгодата, влияеща на позицията, погрешни авторитети, изведени като отделна заблуда (критика на авторитета и интенционалността) [31]. Последното мерило за вероятност „държи в незнание или заблуда повече хора, отколкото всички останали взети заедно.” [32]. Авторитетът е представен комплексно: той включва когнитивните способности, натрупания опит и етическите качества на хората. Локовият анализ на лъжливия авторитет ясно показва, че търсенето на истината е поведенчески проблем, който се препятства от колективни инстинкти(липсата на артикулирана и защитавана кауза произлиза от позицията „да бъда част от групата е по-важно от намирането на абстрактна истина”). В крайна сметка прагматическата последователност е решаващият критерий за оценката на съжденията [33]. В един важен за настоящото изследване смисъл Лок е недоразбран от собствените си последователи, които го използват като една от най-ранните отправни точки в трудовете си по аргументация.Спирайки се на конкретен анализ на значенията на Локовите аргументи, те пропускат общата рамка, в която емпирикът ги разглежда – тази на практическото разсъждение.

Именно проблемът на практическия контекст, толкова важен за разбирането на вероятностните аргументи, в това число и на тези от авторитета, налага кратък преглед на становищата на двете водещи школи в теорията на аргументацията, всяка от които интерпретира контекста от една частична перспектива. Този партикуларизъм води до поне три проблема: разглеждането на едни изконно реторически аргументи, каквито са тези от характера, през диалектическа призма (т.е. свеждането им до набор от изолирани дискурсивни актове без да се отчита, че те са максимално широко описание на личността), неуспехът систематично да се опишат широк спектър от реални употреби на доводите, както и ограничителното отношение към Ad Hominem само като към негативен, дискредитиращ довод.

Въпреки приносите и признанието на „новата реторика” и „новата диалектика”, че полето от информация, необходимо за оценка на аргументите, трябва да е максимално широко, подходите и на двете течения не създават всестранен модел за оценка на аргументацията или казано иначе – всеобхватна реторическа програма за ефективна комуникация, която да позволи както адекватната оценка на доводите, така и стандарти за най-ефективното им използване в убеждаването.

Ето защо е наложително търсене на други подходи, които от една страна да се опрат на достиженията на двете течения, а от друга – да предложат алтернатива, която да избегне капаните, които всяка тясно фокусирана позиция сама си залага. Основа за такъв широк подход виждаме в модел, систематизиращ правила за речево поведение във фолклорните паремии (пословици, поговорки, максими, поучения), който дава общи правила за работа със словото и в същото време отразява основните възможни позиции за употреба на аргументация – тази на оратора и тази на слушателя. Този подход схваща аргументацията като речево поведение, а не просто като формална структура на следване.

Новата реторика и ораторът-„хамелеон”

Цел на дискурсивния анализ на Хаим Переман, основоположник на „новата реторика”, е да покаже по какъв начин се максимизира ефектът на доводите в процеса на убеждаване (actionefficacesurlesesprits). Аргументацията при него е сведена до функция на аудиторията, а отношенията на оратора с последната се разглеждат само в термините на оказване на едностранно влияние [34]. Всички реторически правила са подчинени на адаптация на оратор към аудитория, личната позиция на първия е изцяло игнорирана [35]. В този ключ се тълкува и аргументът от авторитета. За Перелман той е типичен реторически довод, т.е. валиден за отделна аудитория с конкретни конвенции и заради това – винаги подлежащ на преразглеждане, който използва действията или съжденията на човек или група хора като доказателство на теза [36]. Той, според него, е силно атакуван най-вече заради заблуждаващата му употреба от страна на хора, противопоставящи се на свободните научни търсения, т.е. хора, които му придават задължителна сила в случаи, в които той няма такава [37]. Разсъждението на белгийския учен за конвенционалната обусловеност на арументацията изглежда силно, именно в светлината на примера му с аргумента от авторитета.

Да се смята обаче, че аргументацията е механична дейност, която позволява чрез манипулативна „игра” с емоциите или позоваване на „актуалните” авторитети да се постигне желаният резултат, е сериозно подценяване на много реторически ситуации и много аудитории. Именно с разглеждането на реториката в този софистически ключ е свързано нейното обезценяване в европейската философия. Предоставянето на аудиторията на водеща роля в комуникацията винаги носи този риск.

Подмяната на крайната цел на комуникацията, каквато е правилното действие в обща полза с цел от втори порядък, каквато е максимизирането на аргументативния ефект, игнорира и факта, че не може да има убеждаване на всяка цена. Наред с това не е възможно нравствено силната аргументация да се измерва само с приемането на тезата на оратора в конкретен комуникативен акт. Всъщност точно силата на доводите на един оратор може да стане причина за отхвърлянето на неудобната за слушателите му теза, която в този случай не може да бъде „mauvaischoixdesraisons”[38], както твърди Перелман. Защитната реч на Сократ е достатъчно известен пример за това.

Перелмановата концепция отрежда на аудиторията роля на ирационална маса, сякаш насочвана единствено от дълбинни подтици и валидни само за нея конвенции, в това число и авторитети, която оценява оратора чрез тях. Но дали тя не аргументира сама, наравно с оратора? Дали нейната оценка на речта и личността на говорещия всъщност е аргументация? Безспорно тази оценка е и рационална, а неексплицирането на процеса на разсъждение не прави последния по-малко аргументативен. Напротив, решаваща част от практическата аргументация е мисловна и не е необходимо да бъде напълно изразена външно. Тази неексплицираност, подобна на морска скала, част от която е под нивото на водата, не е равнозначна на ирационалност. Тъкмо напротив, тя ни дава възможност да видим по-ясно очертанията на практическото разсъждение и да разберем, че „скритите способности” на реториката да манипулира са всъщност напълно обосновано убеждаване, в чиято основа лежи човешкият характер и действия.

Бягството на „новата диалектика” от етоса и преоткриването му като имперсонален авторитет

„Новата диалектика” пък избира противоположната позиция: вместо да заеме мястото на оратора, който иска да убеди, тя оценява аргументацията от гледната точка на слушателя – разумен критик [39]. Интерсубектният нормативизъм на неформалната логика от последните петдесет години (чиито основоположници са амстердамските прагма-диалектици) оценява аргументацията не от гледна точка на нейната ефективност в убеждаването, както прави това Перелман, а от критическа перспектива, която се интересува едновременно от нейната логическа и конвенционална валидност [40]. Но интерсубектната рационалност абсолютизира критическата дискусия като аналитичен инструмент и в крайна сметка не се справя много по-добре от нормативния модел на логическия монистичен дедуктивизъм, макар и да се заражда като негова опозиция [41]. Тя е един идеал [42], не много по-различен от Перелмановата “auditoireuniverselle”.

Най-големи трудности представя прагма-диалектическото разбиране за разумност, защото се опитва да изключи етоса [43] като фактор в процеса на размяна на мнения, което е трудно осъществимо дори при специализиран дебат, а още повече – в една типична реторическа ситуация. Прагма-диалектическият модел преекспонира ролята на процедурния фактор (т.е. на модела за критическия спор) за оценка на аргументацията: спазването на отделните фази и групи правила на диалога е критерий за разумно разрешаване на различието в мненията. Проблемът на този подход е, че придържането към централните за прагма-диалектиката норми на „рационалната дискусия” в практиката не може да се остави в ръцете на спорещите страни, защото не съществуват реални гаранции, че те ще се придържат към ангажимента си да се движат в границите на модела (особено при една такава детайлизирана и трудно приложима практически процедура, каквато е прагма-диалектическата). Но ако не възприемаме нормативността само като стриктен набор от правила за водене на дискусия, проблемът изглежда по съвсем друг начин. Ключовото тук е да отчетем, че,паралелно на съвкупността от доводи, в преобладаващото число реторически/ практически ситуации, се оценява и ораторът/ събеседникът[44]. Аргументите се пречупват през представата за този, който ги излага, а авторът им се оценява в светлината на действията и думите си. За аудиторията именно ораторът е ключът за тълкуване на аргументацията. Тази етотическа оценка има две функции в комуникацията: 1. да бъде коректив за съдържанието на съобщението; 2. да бъде санкция на говорещия, която може да бъде както позитивна, така и негативна. Този инструмент за прагматически анализ, изконно присъщ на човешкото мислене, не може да бъде подминат с лека ръка от аргументативната теория, а правилата за рационална или по-скоро ефективна дискусия трябва да се преосмислят, като се има предвид ролята на говорещия като лидер и гарант в комуникацията [45]. Етотическата оценка на събеседника включва два елемента: 1. дали той е кооперативен, т.е. дали с него изобщо е възможна дискусия; 2. дали притежава необходимите качества (разбирани широко) за успешно довеждане на дискусията до положителен резултат. Така нормативността в практическата аргументация не може да бъде откъсната от идеята за етоса, т.е. за отговорника за речевите и неречевите действия.

Една от силните страни на прагма-диалектическия модел е разбирането за аргументацията именно като принос към комуникативния процес [46]. В този смисъл всяка грешка в критическата дискусия е и нарушение на кооперативността, защото препятства разрешаването на различията в мненията [47]. Това, което убягва на Франс ван Емерен и Роб Гротендорст обаче е, че именно кооперативността предполага добър етос, докато самият той много им напомня на реторическа манипулация [48]. Кооперативността предполага и симетрична етотическа оценка: всеки събеседник преценява доколко партньорът му би се придържал към общия интерес. Казаното стои в очевидна връзка с факта, че и аргументацията на участниците в комуникацията, и самите те не могат да се оценяват моментно, в рамките на само една дискусия (какъвто е подходът на прагма-диалектиците), а в един повече или по-малко продължителен период. Именно тази реторическа перспектива отчита факта, че дискусията с известно непоследователен събеседник, който има склонност да оттегля заявения преди това ангажимент, е непродуктивна или направо вредоносна.

Неизбежно се налага изводът, че етосът е ключов елемент на комуникацията, защото с изключването му губим връзката между аргументите и техния автор, а ако сторим това всякакво разбиране за прагматическа последователност – основно изискване в реалната комуникация – се обезсмисля. В действителност ние не само не бихме могли да изключим етоса от разсъжденията ни, а ако се опитаме да сторим подобно нещо, най-вероятно просто ще изобретим друг, повече или по-малко имперсонален етос. Точно това се случва с идеята за критическа рационалност, въплътена от нео-диалектиците в модела им за оценка на аргументацията. Последният функционира именно като довод от авторитета, чиято абстрактна картезианска маска го прави трудно разпознаваем: със самото наричане на човек или група хора „разумни” ние им приписваме определен етос, разбиран като съвкупност от ценности, към който след това се отнасяме като към образец. Всички ние мислим на базата на ценности, а от една реторическа перспектива оценката на аргументацията е неотделима от идеята за етоса, който именно съдържа ценностния елемент, докато самата тя не е нищо друго освен поведенческа стратегия, целяща да реализира практически цели.

И така представените по-горе гледища към теорията на аргументацията на отделните изследователи и школи не дават цялостен модел, т.е. не се разпростират до обща реторическа програма от правила за речево поведение. Но разбирането за самата аргументация като речево поведение е основополагащо за нейното пълнокръвно изследване. Актът (в това число и речевият) пък е типичният продукт на етоса. При все това двете водещи школи, всяка от собствената си перспектива, не оценяват ролята му на централен фактор в аругментацията и оттам – ролята на аргументите към човека, които именно въплъщават прагматическата и комуникативна отговорност на последния.Диалектиците се фокусират върху инструментите за анализ на аргументацията, а неореториците – върху убеждаващия потенциал, но тези две позиции не са взаимоизключващи се. Нещо повече – аргументацията и при двете протича по едни и същи механизми, т.е. доводите, които се използват от всяка позиция, повече или по-малко се припокриват. При всички позиции на модела аргументацията е свързана с оценката на етоса на събеседника, независимо дали той говори или слуша, но и със самооценката. Позицията на слушателя и тази на оратора могат да се разглеждат като главни части на една обща програма за ефективна комуникация. Последната трябва на първо място да отговори на въпроса какво е ефективно комуникативно взаимодействие; сетне да представи правила, необходими на слушателя, за да анализира аргументацията на говорещия; също и такива за оратора, който трябва да убеди една аудитория. Всеки човек се оказва ежедневно и в двете позиции и няма защо една да се пренебрегва за сметка на другата. Тясната връзка между реторика и диалектика, която подчертават античните автори, отразява именно важността на това единство [49].

Реторически модел за оценка и употреба на аргументацията

Както посочихме неколкократно, от интерес за настоящото изследване е представянето на модел, създаден в и насочен към практическата комуникация, т.е. към реторическата практика. Централно място в него имат именно етотическите аргументи, които са и реалните изразители на нормативността в комуникацията. А ако този модел е базиран на систематизация на реални употреби на аргументите, т.е. на топоси(правила за боравене с аргументите в набор от динамични комуникативни ситуации), то този подход, в най-общ план, същностно не се отличава от практическите предписания на античните трактати по реторика. Но в същото време той има няколко нива: моделът трябва да представи общо първо най-базовите употреби на аргументите, съобразно с основните комуникативни позиции, като след това може да се посочи как тези първични аргументативни ходове могат да бъдат развити. Наред с това той включва и поне две групи правила, от които античната реторика не се интересува: древните оратори изграждат аргументацията си в три повече или по-малко стриктно дефинирани контекста (съдебен, съвещателен и тържествен).

База, която да ни даде ключовите правила за боравене с аргументите, можем да търсим във фолклорните паремии (максими, пословици, изречения) на всеки народ. Това е така защото те са максимално концентрираната първооснова на всички словесни жанрове [50] и точно там са фиксирани основните правила-топоси за речево поведение, а следователно и нормите за оценка и за ефективно използване на аргументацията [51].

Но дори интересът към афористичното творчество като аргументативен фундамент също има своята връзка с античната реторическа практика. Достатъчно е да припомним виждането на Аристотел за максимите като крайъгълен камък на реторическия стил [52]. Въпреки това настоящата концепция се основа на по-ново изследване [53]. Ние модифицираме изходната класификация на руския филолог Юрий Рождественский и предлагаме четири групи правила, всяка от които синтезира основните контексти за употреба на етотически аругменти. Тази реторическа програма за оценка и ефективна употреба на аргументацията трябва да съдържа минимум три експлицитни части: правила за говорещия, правила за слушащия (при монолог) и правила за водене на диалог. Паралелно съществува четвърта “фонова” група правила, която включва: 1. характеристиките на словото; 2. отношенията му с действието; 3. идеалната функционална същност на дадено комуникативно понятие, например „обещание”, „авторитет”, „характер” и др.

Паремиите не само показват базовяите употреби на аргументите, но и допълват идеята ни за това в кои области разгръщането им е най-важно, т.е. дават представа за практическата контекстуална основа на аргументацията и изскванията, които тя налага. Те са базови употреби на доводите и заради това изследването на аргументите към човека (и тези от авторитета в това число) трябва да започне от тях. Те сочат етическите основания на практическото разсъждение и позволяват: 1. да се аргументира реално; 2. да се изяснят изходните предпоставки и ценностите, на които се основават разсъжденията в отделните комуникативни случаи. Бидейки такива основи, сами по себе си паремиите са практически авторитет и в случаите, които ще разгледаме, могат да бъдат „авторитети за авторитета”.

Нека се спрем накратко на същността на групите паремии за речево поведение, отнасящи се конкретно до аргументите от авторитета, като към всяка от тях ще разгледаме примери и ще посочим как функционират ред максими, съдържащи правила за речево поведение. Трябва да се има предвид, че общата характеристика на всяка от четирите групи правила е направена на базата на голям брой паремии, отнасящи се до всички видове етотически аргументи [54]. Целта ни тук ще бъде само да демонстрираме как функционират базови аргументи от авторитета в четирите отграничени по-горе контекста. Настоящият подбор от примери не си поставя за цел да представи повече или по-малко изчерпателно изброяване дори на основните употреби на доводите от авторитета в рамките на базовите групи. За да се извърши такава систематизация, трябва предварително проучване на голям брой паремии, съхранени в различни паметници, а това лежи извън възможностите и задачите на настоящата работа. Подходът обаче има потенциал систематично да очертае основните употреби на аргументите в реалния им контекст.

Основата на ефективното взаимодействие или кога един авторитет може да бъде валиден

Както посочихме, преди правилата за водене на диалог – тези за слушащия и говорещия, стои група правила-топоси за речево поведение, която сочи що е ефективна комуникация. Тази “фонова” група правила изяснява характеристиките на словото, обвързаността му с действието. Тя съдържа също и типичните санкции за вредоносно и неправилно речево поведение, показва на какво се крепи ефективната комуникация във връзка с истинското значение на словото и ключови за аргументацията понятия. Тя също разглежда изискванията към участниците в речевото взаимодействие. Макар и имплицитна, тази група правила е базова, защото се отнася до дефинирането на етоса и частите му. От това доколко подразбиращите се или заявените ангажименти на човека се доближават до идеалния вариант, очертан в нея, зависи както качеството на ораторските му изяви, така и способността му да оценява адекватно една аргументация като слушател. Колкото повече говорещият смята всяка изказана дума за реално ангажираща го, към толкова по-висок стандарт се придържа. По-високият етотически стандарт пък отразява по-големите възможности за желана промяна на действителността.

Концепцията за посочената базова група правила-паремии, която другаде нарекохме стандарти на ангажимента[55], разгръща докрай изтъкнатата неколкократно теза за паралелната оценка на говорещия и неговото съобщение. Първо речта – и следователно аргументацията – винаги се разглеждат в перспективата на миналите, настоящите и бъдещите действия, т.е. във възможно най-широк прагматически контекст. Последният включва и авторитета (когато такъв е налице), който е максимално интензивна проява и същевременно продукт на този личностно доминиран контекст. Словото се оценява от гледна точка на приноса му именно към дейността, т.е. от гледна точка на това дали има потенциала да произведе определен резултат. Ето защо заедно с информативността на съобщението се оценява и деятелят, който става носител на определени характеристики именно във връзка с промяната на действителността (желана или нежелана) или на потенциала си за това. Именно тази оценка, в термините на реторическата теория, е етосът.Етосът е и измерител на ангажимента: ако човекът се ангажира да извършва речеви и неречеви действия, съобразно позитивните стандарти, той се оценява положително като добър оратор, личност или събеседник. Правилното съотношение между три елемента – слово (поети ангажименти) – дело (изпълнени ангажименти) – личност (носещият отговорност човек) – характеризира всички тях по положителен начин, но преди всичко последната, защото тя е отговорна за първите две. Позитивната оценка на личността, т.е. нейната последователност, е хармония на посочената горе триада, чрез която се оценява всеки човек и речево действие в прагматически контекст. Тя, следователно, е и основата на персоналния авторитет в аргументацията. Елементите на триадата в тяхната взаимовръзка представят механизма на функциониране на етотическата аргументация като съотношение между поети и изпълнени ангажименти.Етотическите аргументи имат ключова регулираща функция, точно защото държат сметка за изпълнението на заявеното. Думите са програмен вид действие, но поради възможността за лесна злоупотреба с тях, те имат нужда от коректив, а това е именно съгласуваността им с делата.

Авторитетът в максимите

Нека разгледаме примери за аргументи от авторитета от базовата, „фонова” група правила. Както посочихме по-горе, максимите от тази група очертават идеалната същност на отделни ключови за аргументацията понятия, за да изяснят как се борави с тях. Сред тях е и авторитетът.

Авторитетът отразява едно качествено натрупване и самият се превръща в убеждаващ довод. („При онзи що с познанията си е славен, прииждат хора покана без да чакат.”[56]). Истинският авторитет, създаден на базата на реални дела и качества, има силата да бъде достатъчен пътеводител за другите. („Осланят ли се на велики люде, дори нищожните величието ще постигнат. Виж лозата – обвила е дърво голямо и чак до неговия връх така достига.”[57]). Оттук произтича и категоричното изискване да се търси правилният пример за подражание. Търсенето на качествен образец е задължителна ориентация на добрия етос. („Ако тръгнеш по пчелата, ще те отведе на меда; ако тръгнеш по бръмбара, ще те отведе на сметта.”; „Дори изпаднал в безизходица човекът умен не би последвал пример от глупака.”[58]). Докато използването на правилните модели е гаранция за добър живот и общуване, осланянето на ‘анти-авторитета’ води до катастрофа. („Всичко е изгубено, ако лошите хора се вземат за пример, а добрите – за подигравка.”[59]). Следването на положителния пример пък е централен фактор за житейския успех. Авторитетът като преносител на качества и опит има ключова роля в процеса на познанието. („Бащина поука — синова сполука.”; „Почти всички мнения сме получили като авторитети, ние вярваме, съдим, действаме, живеем, умираме, така да се каже, на доверие.”) [60].

В течение на живота си човек заема две позиции по отношение на авторитета: на повлиян от него и на влияещ чрез него, подобно на позицията на слушащия и говорещия. Ако разгледаме тези позиции като реализиращи се последователно, човек е длъжен да премине правилно през първия етап, но с това задачата му не приключва. Той самият трябва да се превърне в авторитет. Изграждането на истински авторитет е съотносимо с пълна битийна реализация. („Целта на живота е да живееш така, че да не умреш и след смъртта си.”[61]; „Златното име не може да се изпече и изяде.”[62]). Репутацията е ценност и „достъпно” безсмъртие („Една добра репутация е второ наследство.”[63]; „Лошата рана може да се излекува, но лошата репутация – никога” [64]; Доброто иска саможертви и силен ангажимент, а истинската оценка на човек може да се даде само от дистанцията на времето. („Не е много лесно да живееш след смъртта си. Понякога за това е нужно да пожертваш целия си живот.”[65]; „За достойнствата на човек може да се съди само след смъртта му.”) [66].

Характерът на човека и неговият авторитет имат водещо социално значение, защото живият пример на лидера, а не абстрактните норми, е главната движеща сила, която прави един колектив такъв, какъвто е („Какъвто попът, такава и енорията.”).

Могат да съществуват различни видове авторитет, съответни на различните жизнени поприща, и всеки да е ценен сам по себе си: „Безброй са начините за човека слава да постигне. Тъй, доброто име на мъдреца от ума му идва, а пък героят за себе си геройска слава търси.”) [67].

Диалогичността като сътрудничество

Смисълът на правилата от втората група топоси може да се синтезира в една фраза: необходимост от проявяване на сътрудничество, търсене на такова в отсрещната страна и санкциониране на липсата ѝ.

Групата очертава социалното значение на човешкото действие: понеже диалогът е свързан с действие, а то е по принцип колективно, речевите отношения трябва да са такива, че да способстват изграждането, а не разрушаването на общността. От съществено значение е спазването на приоритетността, съобразно правилата на първата група: слушането е по-важно от говоренето, защото поражда възприемане на мисълта, а тя – полезно съвместно действие [68]. Спазването на приоритетността е подчинено на добронамереността към себеседника. Търсенето и придържането към кооперативността в речевите отношения с другите характеризира положително личността като добър събеседник.

Според Юрий Рождественский фолклорът отделя значително внимание на правилата за реда на провеждането на речевото взаимодействие. Това, на първо място, означава спазване на старшинството като принцип на преимущественото право да говориш. Старите, като естествени носители на авторитет, разрешават на младите да говорят, но самите не искат от тях позволение за това. Принципът на старшинство при речевите отношения предоставя разпореждането с речта като компетенция на старите. Те са тези, които следят за правилното протичане на речевото взаимодействие. [69].

Предписанието да се изслушват първо старите означава, че редът при воденето на беседа се гради на зачитане на авторитета. В присъствието на авторитетни хора трябва стриктно да се спазва речевият етикет. („В присъствието на достойни и почтени лица са възможни три грешки: да говориш, когато не следва, това се нарича прибързаност; да не говориш когато следва да говориш, това се нарича потайност; да не обръщаш внимание на изражението на лицето на почтения човек – това се нарича слепота.”) [70].

Правила за слушащия

Ако има правилно съотношение между думи и дела, на събеседника принципно може да се вярва. Това е централното правило за слушащия. Но дори това да не е така, съществуват начини, които да позволят абстрахирането на елементите от триадата „думи-дела-личност” и оценката на всеки един от тях индивидуално [71]. Така фактът, че човек заявява една линия на поведение и сам не се придържа към нея, не прави проповядваната система от ценности във всички случаи неправилна. Прагматическата оценка следователно се извършва по два базови начина: чрез съпоставка на думите и характера и чрез абстрахирането от него, като се търси отделната стойност на изказването (“И най-добрият учител не е безгрешен”). Абстрахирането от етоса е изначална установка на прагма-диалектическия модел, т.е. той изключва именно практически по-разпространения метод за интерпретация на аргументацията.

Именно тези два базови „хода” на прагматическата оценка определят допустимостта на AdHominem като инструмент за съпоставка на предишните заявления или дела на говорещия с неговите настоящи думи [72]. Съпоставката на характера и намеренията на говорещия с думите му цели да не се допуснат вредни последици за слушащия. Именно тук се извършва и оценка/ проверка на авторитета: има ли той реално основание, действителен гарант ли е за приемане на човек или довод. Ако пък става дума за ‘анти-авторитет’, то слушащият трябва да прецени дали въпреки него в съобщението има някакъв позитивен смисъл и до каква степен събеседникът трябва да бъде отхвърлен.

Неадекватното речево поведение е основание за негативна оценка с по-силните общи етотически аргументи, когато се подразбират не отделни качества, а личността като цяло. Всички случаи на неадекватно речево поведение, както и лошата репутация на човека, ако има данни за такава, потенциално са основания за негативна квалификация чрез AdHominem от качествата, намеренията, общи етотически и аргументи от авторитета.

Заради „опосредения” характер на авторитета, т.е. добавянето на фактора ‘социална оценка’, поговорките и максимите, които предписват абстрахиране от етоса, имат специално място в програмата на слушащия. Това е така, защото оценката-посредник не винаги отразява реалното положение на нещата и често може да бъде подвеждаща. Колкото по-непосредствена е оценката на етоса и неговите заслуги, толкова по-реалистична е. От една страна, ултимативен критерий за верността на дадено авторитетно съждение е съпоставката му с делата на изразяващия го и с обстоятелствата, а от друга – съществуват различни видове авторитет и експертите имат решаващата дума във въпроси от тяхната компетентност, а не общо нравствено авторитетната личност. („AmicusPlatosedmagisamicaveritas”; „Един факт оспорва авторитета на сто философи.”) [73]. Разбира се обратният случай – предпочитането на авторитета пред общоприетото мнение, е не по-малко важен. Правилната оценка на авторитета е черта на високия характер. („Предпочитам да греша заедно с Платон, отколкото да споделям правилното съждение с тези хора.”[74]; „Благородният мъж не препоръчва хората заради техните добри речи, но и не опровергава добрите думи заради хората”[т.е. защото са казани от лоши хора]) [75].

Авторитетът се оценява най-правилно при наличие на максимално количество факти и при личен контакт с човека. („Дори ако човек има добра репутация, не следва да бъде хвален, докато съдбата не ви срещне. Може да се окаже, че той е криещ истинското си лице негодник. Дори ако човек има лоша репутация, не бива да бъде хулен, докато съдбата не ви срещне. Може да се окаже, че е клеветен.”)[76]. В определени случаи мнението на мнозинството има тежест и човек трябва да се съобразява с него. („Глас народен — глас божи.”)

Нравственият избор обикновено се гради на авторитет и ‘анти-авторитет’ и макар първият да бъде следван дори от втория може да се учи как да не се постъпва. („Ако заедно вървят трима… аз избирам добрия и го следвам, а лошият ме подтиква към изправяне.”) [77].

Правила за говорещия: авторитетът като дългосрочна задача на оратора

Позицията на говорещия предполага инициатива в установяването на кооперативността като комуникативен стандарт и санкции за нарушаването ѝ. За разлика от позицията на слушателя, за когото е достатъчно да бъде доброжелателен, за да бъде добър събеседник, тази на оратора предполага поемане на различни анагажименти и на три вида доказателствена тежест: 1. че изказването е вярно и носи позитивен смисъл; 2. че ораторът е носител на добър етос като цяло, като тук се визират неговите добродетели; 3. че ораторът е кооперативен, т.е. доброжелателен към аудиторията. Необходимостта от инициатива, широкият спектър от ангажименти и качества, които ораторът трябва да демонстрира, определят основната му реторическа задача като убеждаване с характер.

Предписва се избягването на типични речеви грешки, сред които главни са допускането на собствена непоследователност и изборът на неподходяща аудитория [78], която би обезценила изказването заради некооперативността си. От това доколко ораторът се е справил със задачите си зависи доколко той ще бъде приет като убедителен събеседник.

Първостепенна реторическа задача на оратора, в този ред на мисли, е не да построи логически последователно разсъждение или да украси литературно речта си, а да бъде възприет като ефективен комуникатор и „човек на делото”. И доказателствената, и стилистичната издържаност на речта са функции на демонстрирането на етос и изваждането им от този контекст неминуемо ги лишава от съдържание. Реализирането на първата задача на оратора превръща етоса му в репутация и го прави убедителен преди още да е започнал да излага доводи. Изграждането на авторитет, който е базиран на зрял етос, се оказва втората дългосрочна реторическа задача на оратора.

Ето какво можем да заключим от редица паремии, които фиксират ролята на авторитета в програмата на говорещия. Изграждането на авторитет започва с изграждането на добър етос, което на свой ред започва от вътрешната работа със словото („Величието на човека е в мисълта.”) [79] Авторитетът е следствие на работа върху характера и изисква усилия. Той се гради и употребява през целия живот като динамична величина, отразяваща действията („Да бъдеш благороден човек означава да се отнасяш с благоговение към самоусъвършенстването.” ; [80] „Трябва да умееш да владееш себе си, за да владееш света.”) [81].Кооперативното „служене” с авторитета е задължително („Характерно за великите е използването на техния гений и способности за общото благо.”) [82].

Позицията на говорещия е често тази, която влияе чрез вече изграден авторитет. Така възрастните винаги трябва да внимават да не дадат лош пример на децата, защото децата учат на първо място от авторитета („Пътят на правилата е дълъг, на примера – кратък”[83]; „Не мислете, че възпитавате детето само когато разговаряте с него или го поучавате: възпитавате го във всеки миг от вашия живот.”) [84].

Основата на авторитета на говорещия може да е само прагматическата последователност, това е общото изискване в програмата на говорещия, валидно за всички етотически аргументи. Авторитетът се основава на силния нравствен ангажимент, който признава важността на всяко речево действие („Благородният мъж е смятан за умен или невеж само заради една дума. Ето защо не може в думите да се проявява невнимание.”) [85] Веднъж опетнена, репутацията остава такава завинаги.(„Водата измива всичко. Само безчестието не може.”) [86]).

По-разгърнатото описание на употребите на аргумента от авторитета, в това число на персоналния, базиращ се на лично качество, експертният и този, който се позовава на определена йерархия, лежат извън задачите на настоящия текст. Също тук няма да се спираме на представянето на авторитета като гръбнак на реторическа стратегия, т.е. като ключов аргумент в дадена линия на обосноваване, разкриващ определен етос [87]. Другаде това вече беше направено [88], а нашата основна идея тук беше да покажем начина на функциониране на базовите правила като изразители на речева нормативност. Остава ни да се надяваме, че читателят е добил представа как предложеният модел може да се използва за анализ на широк кръг употреби на аргументите и е оценил значимостта на доводите от характера в комуникацията.

Заключителни думи

Ракурсът на настоящата работа логично опира до въпроса за речевата отговорност. Изглежда, че съвременните диалектико-критическа и реторическа перспективи в теорията на аргументацията преекспонират значението на абстрактния, надперсонален авторитет-конструкт, бил той процедурен или абстрактно-понятиен. Видяхме, че комуникативната рационалност няма нужда да бъде отделяна от персоналността, т.е. от етоса, защото в крайна сметка личността носи отговорнст за връзката между слово и действие, а комуникацията не е някакъв антипод на другите видове праксис. Словото и комуникативната нормативност се валидират именно от връзката си с действието и тази обвързаност може да се открои ясно още във фолклорните максими – най-базовите съхранени правила за речево поведение. Това единство не бива да се отбягва в търсене на абстрактна комуникативна панацея, а да се подчертава.

И макар развитата комуникативна процедура и изтънченият етикет да са инструменти на една зряла култура, то прикриването зад абстрактна процедурност и търсенето на всяка цена да се избегнат комуникативни грешки, логически заблуди и манипулация издава страх пред персоналната отговорност на човека сам да се справи с тези проблеми. От подобна позиция реториката като комуникативна дисциплина изглежда като чеиз, получен от миналото, на който трудно може да се намери теоретичното, а оттам – и практическото място.

И лъжата, и логическите заблуди са неразделна част от комуникацията. Без тях личностното развитие не би било възможно и никой абстрактен идеал и надперсонален авторитет не може да снеме личната отговорност на човека за поведението му, за извършване на комуникативна манипулация или за допускането на такава от страна на другите. Напротив – човекът има привилегията и задължението да развива собственото критическо слушане, способността си да убеждава отговорно и в крайна сметка да превръща самия себе си в образец за подражание. Така той осъзнава и въплъщава разликата между книжен конструкт и жив авторитет, плод на реално житейско развитие. Независимо дали го желае, разбира или не, с думите, намеренията и действията си, той се позиционира като определен авторитет или се дискредитира, а успехът му в това ставане зависи от това доколко осъзнава, че най-сериозният му етико-аналитичен и комуникативен инструмент е самият той.

Цитати и бележки:

[1] Настоящата работа се базира на части от докторската дисертация на автора „Етотическа аргументация: опит за класификация на аргументите”, защитена през юни 2011 г. във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Настоящият текст прецизира и доразвива основни идеи, набелязани в дисертацията.

[2] Заблуждаващият авторитет е критикуван още от Джон Лок, предложил термина аргумент Ad Verecundiam и дал своебразна трактовка на аргумента Ad Hominem. Вж. Лок, Дж. (1972). Опит върху човешкия разум, София: Наука и изкуство, 1000-1035; Walton, D. (2008). Informal Logic: A Pragmatic Approach, New York, p. 210; Уолтон, Д. (2002). Аргументы AdHominem, Москва: Фонд „Общественное мнение”, 36.Аргументът от авторитета е първият идентифициран от Алън Бринтън етотически довод, изследван от реторическа перспектива. Също и Стивън Тулмин, когато говори за ангажирането с вероятности съждения, схваща оценката на говорещия именно като „залагане на авторитета”. Toulimn, S. (2003). The Uses of the Argument,Updated Edition, Cambridge: Cambridge University Press, 49.

[3] Kennedy, G. (1998). Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction, New York: Oxford University Press, 43.

[4] Ibidem.

[5] Walton, D. (1997).Appeal to expert opinion: Arguments from Authority, Pennsylvania: University Park PA, 31-32, 52-53, 60, passim.

[6] С изключение на Локаята, във всички индийски религиозно-философски системи аргументите от един над-рационален по своята природа авторитет имат важна роля. Хронологично сред източниците на достоверното познание, авторитетът, наред със сравнението, предхожда такива централни за всяка логико-аргументативна система източници, каквото е прякото възприятие. Последното през късно-ведийския период има маргинално значение. (Вж. Базаров, А. (1998).Институт философского диспута в тибетском буддизме, СПб., 23-24.) На първо място става дума за аргументи от авторитета на свещеното слово (śabda), който се отрича само от материалистите-чарваки, джайните и будистите (Канаева, Н. (2002).Проблема выводного знания в Индии, Москва: Восточная литература РАН, 41, 44-45, 72.). Последните обаче, макар изначално да отхвърлят авторитета на Ведите, и макар на един етап от развитието на теорията на познанието си да редуцират източниците му до два – възприятие и умозаключение (Дхармакирти (1988). Няябиндупракарана // Щербатской, Ф. „Избранные труды по буддизму”, Москва: Наука, 283.), активно се позовават на собствени авторитети: този на Буда и видните учени на собствените школи (Дхармотара, Гхоша и др.), т.е. просто го подменят и противопоставят на ортодоксалния. (Васубандху (1988). АбхидхармакошаV, 280-281, 282-283 // Щербатской, Ф. Избранные труды по буддизму, Москва: Наука, 172-182.) Същото правят и джайните. Така генералното разграничение на индийските даршани на астика (ортодоскални) и настика (неортодоксални) е свързано и с избора им на авторитет.

[7] Аристотель (1983). Никомахова Этика VІ, 13 // Аристотель. „Сочинения в четырех томах”, Т. 4, Москва: Мысль., 187-188.

[8] Авторитетът неизменно присъства като важен източник на познание и ориентир в почти всички философски и религиозни системи, където именно се систематизира йерархичността на авторитетите. Така китайската философска мисъл поставя следването на авторитета като неотменимо условие за достигане на съвършенство. Следването на авторитета е систематична черта на цялата китайска философия и това с пълна сила важи както за конфуцианците, чиято доктрина става официална, така и за техните идейни противници – моистите и даосите.

Дори идейният противник на конфуцианството – радикално прагматически настроената школа на моистите (V-III пр. н.е.), също придава най-голяма гносеологическа тежест на авторитета. (Буров, В., Титаренко, М. (1972).Философия Древнего Китая // „Древнекитайская философия. Собрание текстов в двух томах”, т. 1, Москва: Мысль, 73) Точно както и Конфуций, Мо Дзъ поставя в центъра на познанието и действието благородния мъж – страж на социалния ред (Мо-Цзы (1972). // „Древнекитайская философия. Собрание текстов в двух томах”, т. 1, Москва: Мысль, 176.) Градация на авторитетите може да се види както в съчиненията на конфуцианците, така и в тези на моистите.

[9] Тази приемственост се вписва в обща логика на моделното движение, в която не може да се изпусне нито едно звено. Вж: Рождественский, А.(2003). Сакрални модели на културата, София, 10-16.

[10] Хабермас, Ю. (1995). За прагматическата, етическата и моралната употреба на практическия разум, прев. С. Йотов // Семинар 333, № 3, София, 10-11.

[11] Ето защо един реторически конструкт не се оказва неизбежно обвързан с преосмислянето на кореспондиращата му психологическа парадигма. Така Аристотеловата етико-психологиеска дихотомия ēthos – dianoia, свързана с учението му за частите на душата, не се отразява на валидността на постановката за централното място на характера в убеждаването, концентриран в трите „универсално убеждаващи” качества – fronēsis, aretē иeunoia. Вж. Brinton, A. (1990). The Outmoded Psychology of Aristotle’ Rhetoric // Western Journal of Speech Communication, 54. 204, 210, 212-216.

[12] Следвайки възприетия от Бринтън и Уолтън термин, се придържаме към английската калка „етотически” (от ēthotic) и не следваме стандартното българско словообразуване „етосен”, защото в теорията на аргументацията именно прилагателното „етотически” е добило популярност. Срв. също„патетичен”, а не „патосен”, както и подхода, възприет в руския превод на монографията на Уолтън: „этотический”, а не „этосный”.Уолтон, Д. Цит. Съч., 284-285

[13] Brinton, A. (1986). Ēthotic Argument // History of Philosophy Quarterly, Vol. 3, № 3, 245-258; Idem. Brinton, A. (1987). Ēthotic Argument: Some Uses // Argumentation: Perspectives and Approaches. Eds. F van Eemeren et al. Dordrecht and Providence, 246-254.

[14] В думите на самия Аристотел: „Освен това, ако е срамно да не можем да си помогнем с тялото си, срамно е да не можем да си помогнем със слово. За човека последното е по-присъщо, отколкото употребата на тялото.” Аристотел (1986). Реторика І, 1, София, Наука и изкуство, 44.

[15] За да избегнeм понятийно объркване, приемамe следното разграничение на “убеждаване с характер” от “етотическото доказателство/ аргумент”: първото е по-широкият термин, който обхваща силогистичните доводи от характера, демонстрирането на нрав чрез стил, емоции, невербално или по друг начин.“Етотическо доказателство” пък наричамe аргумент, който прави позоваване на характера на даден човек или на негови части, т.е. това е един от елементите на убеждаването с характер в античната теория. Етотическият довод е аргумент “към човека” или “към личността”, но понеже AdHominem и AdPersonam традиционно са разбирани като негативна атака, се придържамe към следното разграничение: „етотически” наричамe и аргумента от етоса по принцип, и положителния аргумент, който се позовава на и изтъква добрите качества на личността. А за AdHominem – или за негативния етотически аргумент – запазваме популярното му значение: довод, който има за цел да дискредитира някого. По същество и негативната атака, и положителното представяне принадлежат към един и същ вид и се различават само по знака си. И двата аргумента са етотически, т.е. насочени към характера/ човека, и двата саAdHominem, а класическата реторическа практика утвърждава съвместната им употреба като две части на едно цяло.

[16] Повече по въпроса вж. Рождественский, М. (2010). Аристотеловото убеждаване с характер и етотическата аргументация в „Реторика” // „Докторантски изследвания по социални и хуманитарни науки”, т. 1, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 9-55.

[17] Рождественский, М. (2011). Етотическа аругментация: опит за класификация на аргументите, София, 189-325.

[18] Вж. напр. значението на репутацията в американските улични банди: Christensen, L. (1999). Gangbangers: Understanding the Deadly Minds of America’s Street Gangs, Boulder: Paladin Press, 13-16.

[19] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca, L. (2000).Traité de l’argumentation, Bruxelles: Editions de l’Université de Bruxelles, 402-403.

[20] Хаим Перелман отбелязва, че тази връзка не е задължително хронологична. Например: когато един гений бъде проявен на средна възраст, се казва, че миналото е подготвило неговата проява. Perelman, Ch., Olbrechts–Tyteca, L. Op.cit., 404.

[21] Вж. схемите за аргумента от експертното мнение, като подвид на което авторите разглеждат „моралната експертиза”: WoodsJ., Walton, D. (1974). ArgumentumAdVerecundiam //PhilosophyandRhetoric, № 7,, 140-141, 146-147.

[22] Той разглежда три негови употреби, които нарича „цитатът”, „примерът” и „наблюдателят”. Първият е това, което подсказва самото име: пряк или непряк цитат на авторитет с цел да се идентифицира мнение, отношение на авторитета, което да повлияе на аудиторията. Вторият аргумент на Алън Бринтън поставя на фокус идеала. Реалните исторически лица показват с делата си, че характер може да се демонстрира в тежки условия. “Образецът” като вид аргумент прави крачка напред, от гледна точка на убеждаването, като ни подтиква да го следваме. Той е модел. “Наблюдателят” е аргумент, който се използва по-скоро насаме със себе си, като коректив на личното поведение. Въпреки това употребата му в ситуация на публично убеждаване не е изключено. “Какво би казал Сократ, ако наблюдаваше тази ситуация?” е типичната формулировка на тази употреба.Brinton, A. (1986). Ēthotic Argument // History of Philosophy Quarterly, Vol. 3, № 3, 251-254.

[23] Рождественский, Ю. (2006). Теория риторики, Москва, 128-129.

[24] Walton, D. (1997).Appeal to expert opinion: Arguments from Authority, Pennsylvania: University Park PA, 16-17. Единствената монография, посветена на апелите към авторитета е тази на Дъглас Уолтън. В нея, подобно на труда му, посветен на AdHominem, той се опитва да оценява аргументите от авторитета от гледна точка на логиката, макар да си дава сметка за огромното практическо значение на този довод. Както и в другите му трудове, Уолтън обръща повече внимание на модерните концепции за научно познание, отколкото на античната традиция. Той проследява схващанията за довода от авторитета от Джон Лок нататък, като стига до общия си извод за всички вероятностни аргументи и в този смисъл анализът му не допринася много за изследването на авторитета в практическото обосноваване. Walton, D.Op. cit., xiii–xiv, 11, 43, 111-112.

[25] „Дори когато авторитетът действа чрез думите той го прави по много по-различен начин от убеждаването. (sic!) Така един човек убеждава, като защитава теза, излага обосновани твърдения, използва страстни апели и реторически украси, които водят слушателя до желаното заключение. Напротив, упражняването на авторитет няма нужда да включва аргументация и може да почива на голо твърдение, че идентичността на говорещия гарантира приемането на речта, както свидетелстват класическите демонстрации на родителски авторитет: „Защото аз така казвам!”; „Защото съм ти баща!” … „Въпреки че потенциалът за убеждаване винаги е имплициран в авторитета, двете неща са принципно различни.” (sic!) Walton, D. Op. cit., 20.

[26] Walton, D. Op. cit., 121-122.

[27] Walton, D. Op. cit., 19.

[28] Локовата програма за оценка на съжденията („четири степени на дейността на разума”), изградена върху детайлизиран етотически фундамент, еднакъв с Аристотеловия, идентифицира няколко нива на авторитета. Именно здравомислещият човек, точно както при Аристотел, може да бъде критерий за съотношението на вярата и разума, но най-висшият авторитет е основан на правилното възприемане на безпогрешното божие откровение. Лок, Дж. (1972).Опит върху човешкия разум, София: Наука и изкуство.,1000.

[29] Лок, Дж. Цит. Съч., 1003.

[30] Лок, Дж. Цит. Съч., 1023.

[31] Лок, Дж. Цит. Съч., 1024-1035.

[32]Лок, Дж. Цит. Съч., 1033.

[33]„Ако животът на някой човек показва, че той не обръща сериозно внимание на религията, защо трябва ние да мислим , че той си блъска главата със становището на своята църка и се мъчи да проучи основите на това или онова учение?… Така хората стават проводници и защитници на мнения, в истинността на които не са били убедени никога, на които не са били поддръжници и за които дори не им е идвало на ум.” Лок, Дж. Цит. Съч., 1035.

[34] Perelman, Ch., Olbrechts–Tyteca, L. Op. cit., 11-12, 25-26.

[35] „Важното в аргументацията е не да се знае какво ораторът смята за правилно или вероятно, а какво е мнението на онези, към които тя е адресирана.” Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca, L. Op. cit., 31, 33, 58-59.

[36] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca, L. Op.cit., 415.

[37] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca, L. Op.cit., 411-412.

[38] Перелман разглежда акцента на оратора върху собствената позиция и поставянето на втори план мненията на слушателите като следствие от известна емоционална нагласа, която води до „забравяне на аудиторията” и „лош избор на доводи”. Perelman, Ch., Olbrechts–Tyteca, L. Op. cit., 31.

[39] Емерен, Ф., Гротендорст, Р. (2006).Системна теория на аргументацията. Прагматико-диалектически подход. Прев. М. Пенчева, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 43.

[40] Емерен, Ф., Гротендорст, Р. Цит. Съч., 171-174, 195.

[41] За критика на прагма-диалектическата концепция вж. Slob, W. (2002). How to Distinguish Good and Bad Arguments: Dialogico-Rhetorical Normativity // Argumentation, Vol. 16, № 2, 179-186.

[42] Емерен, Ф., Гротендорст, Р. Цит. Съч., 31;Walton, D. (2008).Informal Logic: A Pragmatic Approach, New York: Cambridge University Press, 8.

[43] Първото правило на прагма-диалектическия модел постулира, че “не са нужни никакви специални подготвителни условия за позицията или статуса” на протагониста и антагониста в дискусията. Този демократизъм, без който едва ли би могло да има продуктивна размяна на мнения, обаче става твърде рестриктивен, като ограничава реалното използване на етотическа аргументация само до рамките на дебата:използването на непоследователността на една от страните в изказванията или действията, станали извън конкретната дискусия като аргумент срещу нея, е нарушение на правилата на прагма-диалектическия спор. Вж. Емерен, Ф., Гротендорст, Р. Цит. Съч., 181, 231, 232.

[44] Перелман също достига до този извод и ясно разграничава формализирания контекст, в който авторитетът на говорещия не би имал никаква доказателствена сила от практическото убеждаване, където той е водещ. Perelman, Ch., Olbrechts–Tyteca, L. Op.cit., 426-429.

[45] Неодиалектиката признава липсата на доверие в участник в дискусията, но отново я ограничава само до единичния дебат. Walton, D. (2008).Informal Logic: A Pragmatic Approach, New York: Cambridge University Press, 41.

[46] Емерен, Ф., Гротендорст, Р. Цит. Съч., 88.

[47] Емерен, Ф., Гротендорст, Р. Цит. Съч., 227. вж. По-обща визия за аргументативната грешка като нарушение на кооперативноста у Дъглас Уолтън: Walton, D. (2006).FundamentalsofCriticalArgumentation, NewYork: CambridgeUniversityPress, 122.

[48] Изглежда двамата изследователи схващат етоса като емоционално “доказателство”, противоречащо на логиката. Те наричат етоса и патоса “реторични средства”, които поставят в графата “не-аргументация”, като изобщо не отчитат, че етос се демонстрира именно чрез аргументи. (245-246.) Д. Александрова пише за техния „интуитивен страх” от боравенето с реторически понятия. Александрова, Д. (2006). Амстердамската школа по теория на аргументацията (предговор) // Емерен, Ф., Гротендоорст, Р. Системна теория на аргументацията, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 13. Наред с това те пренебрегват реалната същност на термина в античната реторика: “римляните, изглежда, са имали по-голямо пристрастие към ethos и pathos отколкото показва Аристотел.” (sic!) (с. 77, 101.) Най-ефективният AdHominem, който държи сметка за предишните действия и ангажименти на събеседника, пък е типично процедурно нарушение в техния модел. Емерен, Ф., Гротендорст, Р. Цит. Съч.,230.

[49] Вж. напр. М. Т. Цицерон (1992). Брут ХС, 309. Прев. П. Стоянова, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 290.

[50] Рождественский, Ю. (1996).Общая филология, Москва: Фонд Новое тысячелетие, 35. Поговорките като носители на правила за речево поведение попадат в полезрението на редица изследователи на аргументацията, но осъзнаването стойността на фолклора като основа на една цялостна програма за оценка на аргументацията към момента липсва. Уолтън цитира френската пословица “quis’excuse, s’accuse.” във връзка с неправилното приемане на доказателствената тежест. Walton, D. (1988). Burdenofproof //Argumentation № 2, 235. Значението на максимите като показатели на нравствен избор и следователно на – етос обаче отбелязват редица изследователи на Аристотеловите съчинения. Вжнапр. Woerther, F. (2007). L’ Éthos Aristotélicien: Genèse d’une notion rhétorique, Paris., 241-242.

[51] Според руския лингвист речевите правила заемат около една трета в сборниците с пословици на който и да е народ. От текста му не става ясно обаче по какъв начин е изведена тази цифра. Вж. Рождественский, Ю. (2006).Теория риторики, Москва, 244.

[52] Рождественский, М. (2010). Аристотеловото убеждаване с характер и етотическата аргументация в „Реторика” // „Докторантски изследвания по социални и хуманитарни науки”, т. 1, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 38-42.

[53] Юрий Рождественский развива идеите си за фолклорните паремии като първооснова на правилата за речево поведение в три свои моногорафии. Вж. систематизираното изложение на тези идеи в: Рождественский, Ю. (1996). Общая филология, Москва: Фонд Новое тысячелетие, 34-64.

[54] Пълнотата на съдържанието на групите правила се вижда най-добре през призмата на аргумента от действията, може би най-меродавният етотически довод. Вж. Рождественский, М. (2011). Етотическа аругментация: опит за класификация на аргументите, София., 251-259.

[55] Рождественский, М., Цит. Съч., 86-90.

[56] Сакя Пандита (2007).Скъпоценна съкровищница от благозвучни речи. Прев. А. Федотов, София: Изток-Запад, 70.

[57] Сакя Пандита. Цит. Съч., 123, 146.

[58] Сакя Пандита. Цит. Съч., 71.

[59] Ганева, В., Атанасов, Л. (1979). (съст.)Мъдростта на вековете: мисли, афоризми, крилати изречения и народни мъдрости от тридесет столетия, под ред. на Т. Боров, София: Наука и изкуство, 406.

[60] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 512.

[61] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 69.

[62] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 513.

[63] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 513.

[64] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 512.

[65] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 515.

[66] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 575.

[67] Сакя Пандита. Цит. Съч., 123.

[68] Рождественский, Ю. (2006). Теория риторики, Москва, 243-246.

[69] Рождественский, Ю. Цит. Съч., 106-108.

[70] Конфуций. (2001). Лун Юй XVI, 6, Перев. П. Попова, СПб, 146.

[71] Перелман разглежда сходни „аргументативни техники”, които нарича „techniquesderupture”и „techniquesdefreinage” които се противопоставят на аргументативното взаимодействие между акт и личност. Като първа от тези техники Перелман посочва генерализацията на характера. Така ако някой е обвинен, той може да се представи като толкова добър, че подобно обвинение да бъде недопустимо. Друг вариант е изказването да се представи като факт или истина. Естествено – научните доказателства принципно отделят извършителя от действието, но според Перелман „техниките на скъсване” са крайно редки в аргументативната практика, за разлика от „техниките за редуциране”. Така при недостатъчна ефективност на едно действие може да се каже, че личността не е употребила пълния си потенциал. Друг вариант е резултатът от действието да се представи като зависим от външни обстоятелства. Perelman, Ch., Olbrechts–Tyteca, L. Op.cit., 417-426. Сходството с нашето разбиране за абстрахиране от етоса обаче е само привидно. Изходните точки са различни: при Перелман те се разглеждат като част от арсенала на оратора, а при нас са базови алтернативи на слушащия. Второ – ние имаме предвид оценка на етоса и правила за употреба на етотически аргументи, което значи, че едно изказване може да се приеме независимо от етоса. Перелман разглежда варианти за отделяне на действието от личността, тук може да се говори за насочването на етотическата оценка в желана за убеждаващия посока. В този смисъл представените от Перелман „техники” в нашите разбирания се отнасят към тактическото ниво на употребата на аргументацията. Абстрахирането от етоса пък е един от двата възможно най-фундаментални аргументативни хода при оценката на изказването.

[72] Да приемем етотически аргумент, по Бринтън, означава да се оставим да бъдем повлияни от етоса на другия в процеса на формиране на мнение или избор на действие. Той нарича това трансфер на доверие от човека към съждението. Brinton, A. (1987). Ēthotic Argument: Some Uses // Argumentation: Perspectives and Approaches. Eds. F van Eemeren et al. Dordrecht and Providence, 252. Според Уолтън допустимостта на Ad Hominem се определя главно от липсата на “твърди доказателства”. Walton, D. (2008). Informal Logic: A Pragmatic Approach, New York: Cambridge University Press, 191-192, 198.

[73] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 271.

[74]„Errare… malo cum Platone, quam cum isti vera sentire”.Бабичев, Н., Боровский, Я. (1982).Словарь латинских крылатых слов, Москва, 225.

[75] Конфуций. Лун Юй XV, 23. 139.

[76] Хун Цзычэн (2003). Вкус корнейI, 131 // „Афоризмы старого Китая”. Перев. и коммент. В. Малявина, Москва: Астрель, 188-189.

[77] Конфуций. Лун ЮйVII, 22. 59.

[78] Етотическата оценка на аудиторията, т.е. неексплицираното ѝ „измерване” черз аргументи към човека е една от важните задачи на оратора. Квинтилиан споменава, че начинът на убеждаване трябва да се изведе от самата същност на поставените въпроси, но и от характера на слушателите. М. Ф. Квинтилиан (1982). Обучението на оратора ІІІ, 8. Прев. М. Порталски, София: Наука и изкуство, 205.

[79] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 28.

[80] Конфуций. Лун ЮйXIV, 42. 131.

[81] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 577.

[82] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 265.

[83] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 407.

[84] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 282.

[85] Конфуций. Лун ЮйXIX, 25. 175.

[86] Ганева, В., Атанасов, Л. Цит. Съч., 522.

[87] Пример за реторическа стратегия, базирана на довода от авторитета, е първата реч на Ж.-П. Марат „Дар на Отечеството или слово пред третото съсловие на Франция”, в която той умело борави с група авторитети на няколко нива и противопоставя сринатия престиж на правителстовото (конкретен анти-авторитет) на доброто име на достойните граждани (персонален авторитет), светлината на философията и Просвещението и самата Франция (абстрактни авторитети). Василев, К. (1989). (съст.) Мирабо, Дантон, Марат: оратори на Великата френска революция, превод Д. Меламед, С. Атанасов, София: Наука и изкуство, 227-232.

[88] Рождественский, М. (2011). Етотическа аругментация: опит за класификация на аргументите, София, 297-325.

Библиография

Александрова, Д. (2006). Амстердамската школа по теория на аргументацията (предговор) // Емерен, Ф., Гротендоорст, Р. Системна теория на аргументацията, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 7-23.

Аристотель (1983). Никомахова Этика // Аристотель. „Сочинения в четырех томах”, Т. 4, Москва: Мысль.

Аристотел (1986). Реторика, София: Наука и изкуство.

Бабичев, Н., Боровский, Я. (1982). Словарь латинских крылатых слов, Москва.

Базаров, А. (1998). Институт философского диспута в тибетском буддизме, СПб.

Буров, В., Титаренко, М. (1972).Философия Древнего Китая // „Древнекитайская философия. Собрание текстов в двух томах”, т. 1, Москва: Мысль, 5-78.

Василев, К. (1989). (съст.) Мирабо, Дантон, Марат: оратори на Великата френска революция, превод Д. Меламед, С. Атанасов, София: Наука и изкуство.

Васубандху (1988). Абхидхармакоша // Щербатской, Ф. „Избранные труды по буддизму”, Москва: Наука.

Ганева, В., Атанасов, Л. (1979). (съст.) Мъдростта на вековете: мисли, афоризми, крилати изречения и народни мъдрости от тридесет столетия, под ред. на Т. Боров, София: Наука и изкуство.

Дхармакирти (1988). Няябиндупракарана // Щербатской, Ф. „Избранные труды по буддизму”, Москва: Наука.

Емерен, Ф., Гротендорст, Р. (2006).Системна теория на аргументацията. Прагматико-диалектически подход. Прев. М. Пенчева, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Канаева, Н. (2002).Проблема выводного знания в Индии, Москва: Восточная литература РАН.

Конфуций (2001). Лун Юй. Перев. П. Попова, СПб.

Лок, Дж. (1972). Опит върху човешкия разум,София: Наука и изкуство.

М. Ф. Квинтилиан (1982). Обучението на оратора. Прев. М. Порталски, София: Наука и изкуство.

М. Т. Цицерон (1992). Брут. Прев. П. Стоянова, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Мо-Цзы (1972). // „Древнекитайская философия. Собрание текстов в двух томах”, т. 1, Москва: Мысль.

Рождественский, А. (2003).Сакрални модели на културата, София.

Рождественский, М. (2010). Аристотеловото убеждаване с характер и етотическата аргументация в „Реторика” // „Докторантски изследвания по социални и хуманитарни науки”, т. 1, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 9-55.

Рождественский, М. (2011). Етотическа аругментация: опит за класификация на аргументите, София.

Рождественский, Ю. (1996). Общая филология, Москва: Фонд Новое тысячелетие.

Рождественский, Ю. (2006). Теория риторики, Москва.

Сакя Пандита (2007). Скъпоценна съкровищница от благозвучни речи. Прев. А. Федотов, София: Изток-Запад.

Уолтон, Д. (2002). Аргументы AdHominem, Москва: Фонд „Общественное мнение”.

Хабермас, Ю. (1995). За прагматическата, етическата и моралната употреба на практическия разум, прев. С. Йотов // Семинар 333, № 3, София, 3-25.

Хун Цзычэн (2003).Вкус корней // „Афоризмы старого Китая” Перев. и коммент. В. Малявина, Москва: Астрель.

Brinton, A. (1986). Ēthotic Argument // History of Philosophy Quarterly, Vol. 3, № 3, 245-258.

Brinton, A. (1987). Ēthotic Argument: Some Uses // Argumentation: Perspectives and Approaches. Eds. F van Eemeren et al. Dordrecht and Providence, 246-254.

Brinton, A. (1990). The Outmoded Psychology of Aristotle’ Rhetoric // Western Journal of Speech Communication, 54, 204-218.

Christensen, L. (1999). Gangbangers: Understanding the Deadly Minds of America’s Street Gangs, Boulder: Paladin Press.

Kennedy, G. (1998). Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction, New York: Oxford University Press.

Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca, L. (2000).Traité de l’argumentation, Bruxelles: Editions de l’Université de Bruxelles.

Slob, W. (2002). How to Distinguish Good and Bad Arguments: Dialogico-Rhetorical Normativity // Argumentation, Vol. 16, № 2, 179-196.

Toulimn, S. (2003). The Uses of the Argument. Updated Edition, Cambridge: Cambridge University Press.

Walton, D. (1997). Appeal to expert opinion: Arguments from Authority, Pennsylvania: University Park PA.

Walton, D. (1988). Burden of proof // Argumentation № 2, 233-254.

Walton, D. (2006). Fundamentals of Critical Argumentation, New York: Cambridge University Press.

Walton, D. (2008). Informal Logic: A Pragmatic Approach, New York: Cambridge University Press.

Woerther, F. (2007). L’ Éthos Aristotélicien: Genèse d’une notion rhétorique, Paris.

Woods J., Walton, D. (1974). Argumentum Ad Verecundiam //Philosophy and Rhetoric, № 7, 135-153.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *