Деница Суруджийска

 

Абстракт: Репортажът и аналитичните телевизионни формати представят различни примери за журналистически реакции в условията на криза. В този смисъл времето може да се тълкува като щрих в развитието на една криза, като неин основен механизъм и въплъщение. А от друга страна, времето може да се превърне и във функция на медийното отразяване, която рамкира еволюцията или деградацията – от ексклузивната медийна реакция до вече улегналия поглед на журналиста–анализатор. Целта на настоящия анализ е да се проследят тенденциите от практиката на трите национални телевизии – БНТ, БиТиВи и Нова телевизия, след като са дадени теоретичните аспекти при отразяването на бедствия. Изводите дават възможност за дефиниране на основните проблеми по отношение на медийните реакции в такива ситуации и тяхното въздействие върху потенциалната аудитория.

Ключови думи: журналистика, телевизия, новини, документалистика, бедствие, етика.

Abstract: Reports and analytical television formats present different examples of journalistic reactions in a crisis. In this sense, time can be interpreted as a stroke in the development of a crisis, as its central mechanism and embodiment. On the other hand, time can also become a function of coverage, framing evolution or degradation – from exclusive media reaction to the staid look of the journalist – analyst. The purpose of this research is to track trends in the practice of the three national televisions – BNT, BTV and Nova TV and the theoretical aspects in coverage of disasters. The findings allow definition of the main problems in terms of media reactions in such situations and potential impact of these reactions on the audience.

Key words: journalism, television, news, documentary, disaster, ethics.

Идеята за времето – извън и в журналистическата реалност

Отразяването на бедствия вменява на медиите специфичното задължение едновременно да информират, да балансират фактите – без да всяват у аудиторията излишен страх и напрежение, и да следват основни принципи за етична изразност. В процеса от събитийното отразяване до интерпретирането на информацията от дистанцията на времето тези функции придобиват различен смисъл и измерения. Ако в първите часове след началото на кризисното събитие, журналистическият поглед все още „блуждае” върху информационните потоци и все още несвързаните факти, то дни или месеци по-късно данните вече са организирани в смислени цялости и предполагат максимално задълбочено, обективно и полезно за аудиторията тълкуване. Всеки от тези различни етапи изисква постигането на максимално адекватна медийна реакция – в зависимост от хронологията на събитието.

Преди да се разгледа идеята за времето като катализатор на различните аспекти от етичното отразяване на бедствени ситуации, е необходимо да се уточни, че според енциклопедичната обосновка, в основата на журналистическата етика и стандарти са заложени общовалидните морални принципи и практики, но те са съотнесени към специфичните за журналистическата дейност предизвикателства, явления, тенденции. Етиката е философия, морален измерител, съвкупност от норми и правила на поведение – според интерпретациите на речниците [1]. В контекста на медийното отразяване може да се тълкува най-вече като коректив за социално ангажирано поведение. Енциклопедичната трактовка определя етиката наука за нормите на поведение и за същността, възникването и развитието на морала [2]. Смятаният за „Кант на Балканите” – академик Димитър Михалчев прави следното обобщение: „Аристотел… търси, по пътя на понятието за добродетелта, да се ориентира в това, което нарича нравственост. Цицерон превежда Аристотеловата дума със съответната латинска и оттам терминът „морал”. В края на краищата, с една и съща дума се изразява едно и също нещо. Сенека нарича етиката „морална философия, философия на нравствеността”. И понеже „философия” значи наука, оттук е определението на етиката като „наука за морала” [3]. Най-общо етиката се определя като „нравствен закон… не идва от никъде другаде, не може да се обоснове с нищо друго, освен със свръхсетивните елементи, със „съзнанието изобщо”.

Етичното е едновременно аспект на етиката и форма на взаимодействие между нея и заобикалящата действителност, която позволява съотнасянето на нравствените, морални ориентири към конкретиката на събития, личности, действия, мнения, поведенчески модели. Киркегор говори за самоопределението на човека в етическия стадий като етап на възходящото движение към „истинското съществуване” [4]. А доколкото етичното и моралното имат общ смисъл, тук може да се приложи и следното схващане – за наличието на морални ценности – „…там, където човешката душа е разпъната между две инстанции. Едната казва какво е, а другата казва какво трябва да бъде” [5]. Според някои автори, „…етичността в отношенията – между журналиста и читателя, слушателя, зрителя… трябва да бъде норма на поведение и за двете страни. Само тогава взаимоотношенията им се развиват успешно, преминават във взаимодействие” [6].

Кризата и бедствието – като вид криза, чиито параметри и въздействие варират, както и ролята на самите медии, добиват различни проявления и смислови аспекти извън сферата на теорията – в качеството си на елементи от реалната журналистика. На това ниво те не се подчиняват толкова лесно на категоризиране, на интерпретация, дори на разбиране. Затова и етичните измерения на журналистическото отразяване, развиващи се във времето, трудно могат да се унифицират като стандарти. Все пак, в примери от телевизионната практика ще се потърсят относително постоянни зависимости, които характеризират трансформирането на медийния дискурс при развитието на кризисната ситуация с течение на времето.

За целите на изследването като основни методи ще бъдат използвани описанието и сравнителният анализ – на базата на емпиричен материал от новинарските емисии и от кратките седмични публицистични предавания на трите национални телевизии – БНТ, БиТиВи и Нова телевизия. Основна роля ще има интердисциплинарният подход – по отношение на теоретичната обосновка на анализа с етични норми, с политологически тълкувания, с телевизионна теория и практика. Акцент се поставя специално върху телевизионното отразяване на бедствени ситуации, защото телевизионното познание продължава да поддържа най-сериозно въздействие от традиционните медии върху аудиторията – със своя близък, лесно възприемчив, пластичен изразен инструментариум. И още – според тълкуването на изследователите, „телевизията прибавя… хронотопа (времепространството) на симултанното действие като със своите възможности извежда до върха екранната изразност – пределна актуалност и автентичност, максимален контакт с аудиторията, най-голяма степен на осъществяване и т. нар. „ефект на присъствие” и на произтичащата от него обратна връзка. Като че ли именно в телевизията информационният шум във веригата „комуникатор – съобщение – средство – реципиент” достига своето най-ниско ниво” [7].

Кое журналистическо поведение е етично?

С оглед на представените вече теоретични формулировки, етичното отношение на медиите при представяне и интерпретиране на информацията може да се тълкува на базата на някои основни показатели. На първо място, това е поведението спрямо обектите на информацията – в случая – хората, пострадали от бедствието. Журналистът трябва да подходи с необходимото уважение и да се съобрази с личната свобода и неприкосновеност на „героите” от своите репортажи. Регламентите са разписани в Закона за радиото и телевизията, Закона за защита на личните данни, Закона за защита при бедствия, Закона за закрила на детето, допълнителни поправки и разпоредби и към други закони. Според Етичния кодекс на българските медии, който обобщава задълженията на медиите в случай на бедствена ситуация, журналистите трябва преди всичко да „уважават неприкосновеността на личния живот на всеки; избягват публикуването на снимки и записи, направени извън обществените места, ако засегнатите лица не са съгласни; да не засилват мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщават такива информации със съчувствие и сдържаност; уважават желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си; само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот”.

Друга важен фактор при оценката на етичната журналистическа реакция е отношението към потенциалната аудитория. Тук се очертава възможен набор от критерии за изследване на етиката в медийните послания. В телевизията преди всичко става дума за изразни похвати, които не би трябвало включват самоцелно представени картини на бруталност и насилие, които не само предизвикват вторична виктимизация [8] за представяните обекти, но и травмират аудиторията. Тук границата на допустимото трябва да се съобразява с конкретните обстоятелства, но без да нарушава общоприетите морални стандарти и ценности.

Не по-маловажни моменти в набора от критерии за етично медийно поведение са обективността и достоверността на информацията – максимално изчерпателна и адекватна подборка на източниците, защото медиите са спомагателен механизъм в процеса на събиране и разпространение на адекватна и точна информация от институциите, те “…конструират реалността, …конструират всеки ден нашето чувство за реалност” [9]. Важно е да се постига изчерпателност, актуалност, висока информационна стойност – без излишни манипулативни интерпретации и без промяна в смисъла и хронологията на фактите за събития и процеси. Защото се счита се, че „самото нарушаване на етичните стандарт често пъти се дължи на липсата на институционална информация. Притиснати от обстоятелствата, медиите се опитват да компенсират тази липса, а и аудиторията започва да възприема медиите като институциите, които трябва да им предоставят нужната информация” [10].

От тази гледна точка, се очертава и друг компонент в спектъра от факторите за оценка на етичната журналистика. Става дума за поведението спрямо източниците на власт. В този аспект, независимо дали става дума за институционално, корпоративно или друго ниво на обществено влияние – основен ангажимент на медиите остава да търсят и идентифицират конкретни причини за задълбочаването на кризата и респективно – за нейното разрешаване. Властовите структури трябва да насочат усилията си за справяне с бедствието в правилна посока, а медиите – да бъдат техен обективен наблюдател и коректив, системно изискващ актуални данни за случващото се.

И не на последно място, при отразяването на бедствени ситуации журналистическата етика би трябвало да се оценява и от следна точна на последователността. Тук именно се намесва идеята за връзката между ексклузивното отразяване и документалистиката. Защото след ситуации, в които медиите са впрегнали максимални ресурси да отразят случващото се обхватно и в детайли, би следвало аудитория да не бъде поставяна в пълно информационно затъмнение след преминаването на първоначалната еуфория около бедствието. Така, сред вменените етични аспекти на журналистиката в условията на подобна криза би трябвало се нареди и способността за проследяване на есенцията в развитието на проблема, така че първоначалния интерес към случилото се да не изглежда самоцелен.

 

Идеята за времето – извън и в журналистическата реалност

Преди да се пристъпи към анализа на конкретни примери от медийната реaлност, обаче, е необходимо да се изясни смисълът на журналистическото „узряване” по отношение на дадено бедствие и интерпретацията му в хода на развитието на кризата. Тук именно се намесва идеята за времето. Времето се превръща катализатор не само на кризата, но и на медийното послание за нея. Ако в началото превес се дава на информационните елементи, на чуждите реакции и мнения, защото аудиторията има нужда от знание за случващото се, то с напредването на времето информацията сама по себе си е атрактивна, само ако носи нови тематични заряди. Тоест, зрителят продължава да изпитва „информационен глад”, само ако развитието на кризата предполага атрактивни развръзки, неочаквани обрати, интересни участници. В противен случай чисто информационното наслагване на отразяваното събитие предполага пренасищане на аудиторията с еднотипна по сюжет фактология. Особено осезаемо е това, когато една кризисна ситуация отшумява, а медийното настървение по отношение на нея я превръща в преекспонирана и респективно – все по-малко интересна тема. Затова с напредване на времето извънредно значение се отдава на въвеждането на коментарния елемент. Анализите, оценките, разследването на случващото се могат да въплътят нов заряд във вече „отмиращата” новина. В условията на криза именно търсенето на връзки, причини, ефекти може да превърне журналистиката в самостоен субект с институционални функции. Защото добрият, обоснован, многопластов и разнопосочен публицистичен анализ неминуемо превръща медията не само в елемент, отразяващ кризата, а в активен участник в нейното задълбочено изследване и адекватно разрешаване.

Репортажът и аналитичните рамки като телевизионни формати въплъщават различни примери за журналистически реакции в условията на криза. В този смисъл времето може да се тълкува като щрих в развитието на една криза, като неин основен механизъм и въплъщение. А от друга страна, времето може да се превърне и във функция на медийното отразяване, рамкираща еволюцията или деградацията – от ексклузивната медийна реакция до вече улегналия поглед на журналиста-анализатор. Първият, ексклузивен репортаж от мястото на събитието е формата, в която журналистът въплъщава не само първоначалните впечатления, щрихи, реакции за кризата, но вменява и собствената си емоционално натоварена интерпретация на случващото се. Тоест, началото на кризата се превръща и в своеобразно начало на един паралелен медиен процес, в който зрителят става свидетел на симетрично организирана кризиcна реалност – само че видяна в обектива на журналистическото послание, на обобщената информация от мястото на събитието. И оттам нататък кризата вече не е просто събитие, засегнало малка или голяма група от хора, тя се превръща и в медиен обект, достояние и на други публики, общности.

Следват индивидуалните медийни интерпретации, различните гледни точни, отразените реакции, проследеното развитие на събитията. Задълбочавайки се в отразяването на кризата, медията започва да гради свой поглед, позиция за случващото се. Въпреки препоръките за безпристрастност, самата субективно-творческа позиция на автора на посланието предполага известна идейна нюансираност в изказа и в материалите по темата. Появява се аналитичното начало, което с разгръщането на кризисната ситуация и опознаването на темата, на предпоставките, на въздействията и резултатите от събитието, постепенно набира сила. Коментарният елемент вече не е самоцел. За да се разбере, обаче, по-пълноценно развитието на бедствената ситуация през погледа на телевизионния обектив, е необходимо да се изясни теоретичната основа в тълкуването на различните информационни и аналитични жанрове и формати.

 

Основни характеристики на новинарския репортаж и на кратките седмични публицистични формати

Особените сходни черти на еднотипни по своята същност и форми на представяне телевизионни цялости дават възможност те да бъдат отнесени към определени родове, а оттам и по-конкретно към различни жанрови групи. Една от разпространените класификации на телевизионните родове ги определя като информационни, аналитични, художествени и забавно-развлекателни [11]. Според големия руски изследовател Евгений Павлович Прохоров, цитиран от Младен Младенов, „в хода на своето развитие журналистиката е претърпяла вътрешна диференциация – отделили са се: родове (събитийна, аналитична и: художествена журналистика); видове (политическа, икономическа, морално-етична, антирелигиозна и антиклерикална, литературно-критическа и т. н.); жанрове (кореспонденция, статия, репортаж, очерк, фейлетон, памфлет); стилове (полемически, агитационно-ораторски, позитивно-пропагандистки, аналитико-критичен, сатиричен и др.)” [12]. Според изследователите, от своя страна „телевизионните жанрове (от фр. genre – род, вид) са форми, които са класифицирани според техните относително устойчиви признаци” [13] – с уговорката обаче, че „приели вече възможността за динамично движение на жанровете, все пак си даваме сметка за относителната им устойчивост” [14].

От жанрова гледна точка основните материали, характерни за новинарските емисии, съдържат най-отличителните характеристики на телевизионен репортаж – „разширен разказ за хода, участниците и съдържанието на събитието… (от лат. Report – донасям)” [15]. Преди да се изяснят по-конкретните му особености и проявления обаче е необходимо да се очертаят основните жанрови разновидности, форми и похвати, характерни за телевизионната журналистика. Така ще могат да се обособят по-ясно и логично и спецификите на избраната жанрова цялост.

Според някои съвременни класификации телевизионните жанрове се разделят на: „информационни, аналитични (или още оценъчни, интерпретативни) и художествени” [16]. Други анализаторски подходи ги разделят на: „говорно–аналитични с или без визия (към водещата логическа вербална изява нерядко е прибавена визуална документална аргументация. Например при коментара, беседата, дискусията, ТВ пресконференция, анкетата, интервюто, разследването, ток шоуто); аналитико-художествени (логическият визуален и говорен анализ и художественият подход взаимно се проникват. Например при портрета, фийчъра, пътеписа, репортажа…); изобразително експресивни (преобладава художествената визуална и говорна интерпретация. Анализът се извършва индиректно. Това е при есето, импресията) и… телевизионното знание (реализирано по специфичен начин в учебно-образователните програми – тази сплав от наука, жанрове на журналистиката и изкуството)” [17].

Като цяло може да се обобщи, че новинарският репортаж не е жанрово „чист”, не съдържа характеристиките и особеностите само на една жанрова форма. Спрямо вече представените класификации става ясно, че той е по същество репортаж, но в тази рамка са използвани и елементи на интервю, пътепис, фийчър, портрет и дори кореспонденция. Художествените елементи, използвани във „В кадър”, „БиТиВи репортерите” и „Темата на Нова” – нямат за цел да нарушават формата и е ясно, че са почти неприложими в краткия „чист” репортажен вариант от новините. Но по отношение на отразяването на кризи и по-конкретно – бедствия, тези елементи имат за цел да дефинират трансформацията от „чистия” репортажен формат до по-задълбочено разработената тема и така дават своеобразна алтернатива за тълкуване на проблемните насоки с едни по-многопластови щрихи и интерпретации.

Репортажът като форма най-конкретно обхваща смислово-тематичните насоки на видеоматериала, защото е „осмислено от журналиста показване на събитие в неговото реално протичане с присъщото напрежение, което съпровожда спонтанните и неконтролирани от журналистите процеси и явления” [18]. Същевременно материалите от кратките публицистични формати се доближават и до по-специфичната негова разновидност – видеорепортажа [19] или филмовия репортаж, който „може да отразява събитие, но може да е посветен и на ситуация, на явление, резултат от определени събития… в по-широките платна той може да носи богата информация, да разкрива вътрешните пружини на явленията, да рисува образи на хора с техните възгледи и характери, да показва сложността на случващото се и така да се превърне в аналитико-художествен документ на времето” [20]. Което впрочем трябва да бъде и сред основните цели на адекватното отразяване на кризисни ситуации – да улови не само спорадичността на проблема, а цялата хронология на бедствието и драмата на отделните „герои”, които стават видими, разбираеми, близки образи чрез похватите на телевизионната изразност. Но, за да се подчертае ролята и на отделните хора, особен акцент се поставя и върху интервюто като отделно жанрово измерение. Целта е да се събере информация от първоизточник, да се улови непосредствения коментар на прекия участник в събитията, който носи много по-силен смислов заряд от авторовия – без нотката на неангажираща субективност и изолираност.

В този смисъл е нужно да се подчертае, че жанрът се възприема от изследователите именно като „равнопоставен между двама разговор, като визуално свидетелство, като двустранно творчество, като част от събитието, като жанр, в който се кръстосват „шпаги”,…  тест на личността” [21]. Интервюто се използва най-често като преход към друг един жанр, изследващ по-задълбочено измеренията на образите, човешките драми в тяхната многопластовост и въздействие. Става дума за проявите на портретирането като частично използван жанров елемент. Частично използван – защото самата му специфика да „показва жизнения път, реализацията на човека, неговата вътрешна драма в контекста на времето и социалната среда” предполага системно и целенасочено задълбочаване в конкретиката на определени личности, което би отклонило, „размило” основната тема. За да се запази концепцията за по-всеобхватно отразяване, е необходимо само да се акцентира умерено върху отделни фигури и така  да се потърси уникалното и общото, валидното за всички хора, станали част от кризата. Видеоматериалите от новините и от кратките публицистични формати, посветени на кризисни ситуации, частично се доближават и до жанра фийчър – в ролята му на „обобщително понятие за всички журналистически жанрове, които не съдържат само факти” [22]. Открояват се и елементи от пътеписа – „като документално свидетелство за видени, проучени и почувствани непознати на широката аудитория природни места и хора” [23] – от гледна точка на представянето на географските особености на мястото, където се случва събитието. Пример е обстойната информация във всички изследвани медии за района на село Бисер, който е засегнат от наводнения в началото на февруари 2012 г.

Елементи на кореспонденцията като жанрова разновидност също могат да бъдат открити в новинарските емисии и в актуалните предавания. По определение тя е „информационно – публицистичен жанр с ярък елемент на персонификация. Кореспонденцията уведомява зрителите за нови или за развитието на станали вече събития, като отразява със слово и картина мнението на автора за тяхната настояща проблематика и прогнозата му за бъдещото им развитие” [24]. Кореспондентското начало е свързано най-вече с присъствието на репортера в кадър. Целта е да се уточни, че това присъствие не е самоцелно, а търси по-голяма достоверност на представената информация. Тоест визуализацията на задкадровия глас във всеки от отделните компоненти на творческата цялост цели да покаже, че мястото, хората, „главното действие” са истински, развиват се в конкретизираното пространство. Така се създава усещане за близост, за по-голяма яркост и релефност на образите, зрителят сам се „потапя” в реалистичната реалност, към която го води авторът – репортер. Именно непосредственият журналистически поглед към събитието в първите моменти след като то се случи, дава най-ярка, но и субективна представа за реалните му проявления. Тук се очертава един от ключовите моменти в трансформацията на етичната изразност, който до голяма степен очертава последващите насоки в интерпретацията на случващото се. Но, както вече беше споменато, за да се разтълкуват медийните реакции и подходи при развитието на бедствената ситуация, е необходимо да се изследват конкретни примери от телевизионната практика.

По-надолу в статията при прилагане на оповестените по-горе методи, се прави анализ на случая с наводнението в село Бисер през 2012 година, като те се анализира отразяването му в трите медии: БНТ, Нова телевизия и БиТиВи.

История на наводнението в село Бисер:

Как се трансформират етичните измерения?

Наводнението в село Бисер от началото на февруари 2012 година отнема живота на 10 души и оставя без дом стотици семейства. Дни наред десетки къщи и огромни земеделски площи остават под метри вода. Адекватността на медиите очевидно е функция от наличието на пряка заплаха за безопасността на хората у нас. В рамките на около две седмици новинарските емисии изобилстват от репортажи, преки включвания, телефонни кореспонденции и обстойни обобщения на случващото се в засегнатите зони. Докато при БНТ и БиТиВи ситуацията е водеща още в първите часове след началото на стихията, при Нова телевизия темата се разгръща след втория ден. Като цяло, обаче, и при трите медии се налагат общовалидните правила, наложени от актуалната медийната среда, за реакция в подобни ситуации. От тази гледна точка, ще се акцентира само върху специфичните различия в реакциите на отделни медии, а при останалите отчетени тенденции изводите ще бъдат обобщени.

След отразяването на първите дни от началото на бедствието следва постепенно засилване на акцента. Обемът на информацията продължава да варира в следващите седмици, като се забелязва все по-осезаема тенденция за своеобразното превръщане на темата в един вид рубрика. Тоест, и при трите медии проблемът се разгръща с течение на времето и неговото отразяване започва да се превръща в индикация за един по-задълбочен журналистически поглед спрямо случващото се – както в новините, така и в кратките публицистични формати. И в трите случая информациите за изчерпателни, сбити, потърсени са максимален брой гледни точки – на институции, на засегнати от бедствието, на очевидци, на анализатори. Темата е продължена и с интерпретативен акцент в новинарските емисии и се представя месеци след случилото се.

По отношение на първия очертан вече аспект при оценката на етичното журналистическо поведение, а именно – отношението към обектите на представяне – и трите медии като цяло спазват основните норми за ненарушаване на личното пространство и свобода. Както вече стана дума, границата на приемливото би следвало да се определя до голяма степен от конкретиката на ситуацията. Затова и някои моменти при медийното отразяване от първите часове на събитията в село Бисер могат да се тълкуват разнопосочно. Например, при новините и на трите телевизии са снимани реакции на плачещи хора. Тук балансът е под въпрос, защото е използван момент, в който пострадалите са уязвими и травмирани. От друга страна, обаче, смисълът на случилото се може най-ефективно и бързо да стигне до съзнанието на потенциалните зрители именно чрез създадената по този начин близост и съпричастност. Ситуация се развива в камерното пространство на наводнения район, но никой не е защитен от подобни бедствия – независимо от причината. В такива ситуации – без да се използва като оправдание за самоцелна зрелищност – именно ярката картина на личната човешка история говори много повече от статистиката за последиците от инцидента или отчетите на институциите. От друга страна, настойчивото акцентиране върху тези похвати – дори в умерен вариант – може да има негативен ефект. Пример за това са материалите за погребенията на жертвите от наводнението – след дни и часове на информационно насищане по темата и десетки лични истории и трагедии, подобна буквална образност може да се тълкува не само като последователно проследяване на темата. Това се тълкува и като опит за сензационно възвръщане на актуалността на темата в момент на информационно затишие. Тук под въпрос е и ползата на аудиторията, защото влиза в сила основното правило на журналистиката, а именно – интересната новина да не възприема винаги на всяка цена като новина в интерес на обществото.

Във връзка с актуалността и обективността на информацията, трите медии – традиционно фокусиращи се по сходен начин върху актуални теми. В началото на кризата използват идентични ексклузивни похвати – прекъсване на програмата с извънредни емисии новини, серия от преки включвания, обзорни информации с последни данни за ситуацията, „рефренни” кратки клипове със специфични за медията аудиовизуални ефекти, които обособяват темата в рубрика от новините. БиТиВи е първа по отношение на обема преки включвания и извънредни емисии в първите часове от началото на бедствието, Нова телевизия се включва най-късно, като през този период липсата на директни включвания и ненарушаването на обичайната информационна рамка при нея неминуемо създават усещането за известна медийна дистанцираност. Тя, както и при БНТ, компенсира „изоставането” в следващите дни. Нова телевизия дори организира благотворителна кампания в помощ на пострадалите. И трите медии създават впечатление, че следят отблизо информационния поток при конкурентите си и до голяма степен унифицират формата, акцентите и източниците си. От гледната точка на зрителите, чието внимание предполагаемо се съсредоточава основно върху една медия – трудно може да се забележат сходствата. В цялостния контекст на медийната среда, обаче, липсата на изявена индивидуалност и разнообразие в националния ефир създава впечатление за информационен или творчески дефицит. От друга страна, трябва да се вземе предвид и че новинарският формат трудно позволява твърде свободни импровизации при наличието на структуриран по определена схема информационен поток.

Във връзка с отношението към източниците на власт – трите медии обстойно отразяват присъствието на първите държавници в засегнатия от стихията район – те са основни действащи лица в голяма част от новинарските емисии. Ръководители на различни министерства и представители на областната управа и на местната власт пристигат на мястото още в първия ден на бедствието и остават до хората в района няколко дни. Като преки участници в преодоляването на кризата те демонстрират висока степен на адекватност, бърза и ефективна комуникация и най-вече – готовност за подкрепа на пострадалото население. Подобно поведение може да се намери и като пример в теорията на кризисния ПР: „Появата на представители на правителството или на ключови фигури на местната власт, както и тяхното лично участие в хуманитарни или спасителни операции, има дълбок символичен смисъл като жест на съпричастност и се тълкува като гаранция за подкрепа от най-високо ниво” [25]. Седмици по-късно обаче става ясно, по данни на хора от района, че има сериозни проблеми с разпределението на средствата за възстановяване на щетите, а голяма част от пострадалите все още нямат покрив над главата си. В този смисъл, първите прояви на отзивчивост от институционалните звена до голяма степен губят смисъла си – на фона на липсата на реални резултати седмици по-късно. В този контекст акцията от първите дни в село Бисер изглежда като самоцелен опит за атрактивен кризисен ПР от страна на отговорните властови структури. Трите национални телевизии не правят гласно тази връзка. Разбира се, новините не биха могли да се дават превес на подобни коментарни елементи, но такива препратки липсват и в последващите документални формати, претендиращи за анализаторски поглед към темата. Налага се впечатлението, че темата отзвучава и че това е причината да не се търси отговорност за причините и последиците с журналистическото настървение, проявило се в началото на кризата.

По тази схема заглъхва интересът към темата и в кратките публицистични формати. Но все пак – изпълнен ли е критерият за етична журналистика по отношение на последователността в проследяването на бедствената ситуация в село Бисер? След първоначалното отразяване в новините – бедствието намира място и в съответните рубрики. При БНТ в предаването „В кадър” темата е водеща на 13 февруари – около седмица след началото на потопа. В рамките на близо 30 минути трима автори разказват за равносметката след бедствието, за възможните причини и очакваните решения и алтернативи за хората от района. В следващите месеци предаването не се занимава повече в въпросите около кризата след наводненията. На преден план отново излизат спорадични информации в новинарските емисии за разпределението на помощите за пострадалите и неволите на хората от района след края на бедствието.

При „БиТиВи репортерите” е потърсен нестандартен поглед към ситуацията – тя е част от компилация, в която авторите разказват за героите, проявили се в кризисни ситуации. Сред тях са не само спасителите от село Бисер, но и тези от голямата автобусна катастрофа на автомагистрала „Тракия” от 2011 година и други. Материалът е излъчен на 25 февруари – почти двайсет дни след началото на кризата. Внушението е, че тук се търси атрактивен прочит на темата, но развиването на различни разкази – с акцент върху хуманността и героизма – не позволява да се насочи по-конкретен фокус върху случилото се в пострадалия от наводнението район. Така проблемът придобива нестандартен романтичен привкус, но не се стига до стойностно и отговорно изследване на ситуацията, каквото би имало принос към разкриването на истината и намирането на решения за пострадалите хора.

При Нова телевизия подходът е традиционен, но се забелязва последователност в интерпретирането на проблема – първо в „Темата на Нова” дни след случилото се е представен анализ на основните въпроси около микроязовирите в страната. Темата става актуална след всяко по-сериозно наводнение, тъй като тези водоеми често съществуват по спорни регламенти. От тази гледна точка, в предаването на Нова телевизия успяват до голяма степен да уловят важен щрих в изследването на ключовите въпроси по случая. За разлика от другите две телевизии, два месеца след наводнението в „Темата на Нова” се прави и обзорен материал на последиците от наводнението и начина, по който хората в село Бисер оцеляват – без очакваната подкрепа и без възможност да се справят с трудностите около възстановяването на щетите.

Заключение

И при трите предавания с документална насоченост фокусът пада върху интерпретативния поглед към вече представените информации. За разлика от новините, които до голяма степен вече са използвали наличните възможности за зрелищно представяне на случващото се, при предаванията се търсят алтернативни подходи. Такива подходи са творчески заснета картина и адекватно побрани автентични звуци, ефектен монтаж, въздействащ дикторски текст, нетрадиционни източници на информация и гледни точки, ретроспективни елементи, обобщен поглед към темата.

Налага се изводът, че етичните измерения в процеса от събитийното отразяване на наводнението в село Бисер до интерпретирането на темата в документалните формати се трансформират като еманация на медийния стремеж към постигане на максимална информационна плътност – в относително единомислие с всяка от останалите национални телевизии. Тоест, водещ е опитът за постигане на изчерпателен, балансиран и адекватен информационен поток. Няма специфична индивидуалност при посочените медии в процеса на отразяване на бедствието. Медиите следват единодушно наложените от самите тях стандарти за представяне на голям обем актуални и разнопосочно представени факти. Създават впечатлението, че активизират целия си творчески и технологичен ресурс в това не само да информират, но и да помагат, да търсят виновните и да бъдат ненатрапчив коректив за властовите и обществени реакции.

БНТ и Нова телевизия проявяват известна готовност да проследят проблема в развитие, но при БиТиВи е налице по-скоро склонност да се търси атрактивен, но не и съдържателен подход към интерпретациите. В крайна сметка, и при трите медии обхватно насоченият журналистически поглед така и не успява да се задържи дълго време върху конкретно направление за анализ. И така създава впечатлението, че приоритет при отразяването на подобни ситуации е не толкова представянето на задълбочена картина за наводнението, а „наводняване” на ефира с хиляди ярки, но фрагментарни картини, които не оставят трайни следи в общественото съзнание.

Цитати и бележки:

[1] Буров, С., В. Бонджолова. (1994). (съст.) Съвременен тълковен речник на българския език. София: „Елпис”, 1056.

[2] Българска енциклопедия (2007). София: ИК „Труд”, 1336.

[3] Михалчев, Д. (2003). Етика. Лекции за студенти по философия. София: „АН – ДИ”, 184.

[4] Филатов, В. П., Малахов, В. С. (1993). (съст.) Философски речник. Съвременни философи. XIX – XX век. Школи, направления, София: „ГАЛ – ИКО”, 688.

[5] Михалчев, Д. (2003). Етика. Лекции за студенти по философия. София: „АН – ДИ”, 184.

[6] Златева, М. (1996). Професионалните качества на журналиста в контекста на европейската интеграция. (съст.) Професионалната журналистика, София: Фондация „Фридрих Еберт”, 128.

[7] Райчева, Л. (1996). Творческият процес в телевизията. София: УИ „Св. Кл. Охридски”, 128.

[8] Вторична виктимизация – жертви на насилие повторно изживяват травмата при медийното отразяване на случая

[9] Петев, Т. (2004). Теории за масовата комуникация. София: ФЖМК, 200.

[10] Табакова, В. (2008). Свободата на изразяване и журналистическата етика. София: УИ „Св. Кл. Охридски”, 172.

[11] Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София, 264.

[12] Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.

[13] Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.

[14] Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.

[15] Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.

[16] Ангов, К. (2000). Телевизията. Нови термини и съчетания. София.

[17] Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София, 264.

[18] Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.

[19] Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София, 264.

[20] Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София, 264.

[21] Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София, 264.

[22] Улф, Т. (1990). Новата журналистика, сп: Съвременна журналистика, бр. 41, 124.

[23] Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София, 264.

[24] Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.

[25] Пачева, В. (2009). Корпоративна комуникация. София: „М-8-М”, 256.

Библиография:

1. Андреева, Л. (2005). Телевизионни жанрове. София.
2. Ангов, К. (2000). Телевизията. Нови термини и съчетания. София.
3. Буров, С., В. Бонджолова. (1994). (съст.) Съвременен тълковен речник на българския език. София: „Елпис”.
4. Златева, М. (1996). Професионалните качества на журналиста в контекста на европейската интеграция, (съст.) Професионалната журналистика. София: Фондация „Фридрих Еберт”.
5. Михалчев, Д. (2003). Етика. Лекции за студенти по философия. София: „АН – ДИ”.
6. Младенов, М. (1979). Телевизионна журналистика. София: Наука и изкуство.
7. Пачева, В. (2009). Корпоративна комуникация. София: „М-8-М”.
8. Петев, Т. (2004). Теории за масовата комуникация. София: ФЖМК.
9. Райчева, Л. (1996). Творческият процес в телевизията. София: УИ „Св. Кл. Охридски”.
10. Табакова, В. (2008). Свободата на изразяване и журналистическата етика. София: УИ „Св. Кл. Охридски”.
11. Улф, Т. (1990). Новата журналистика, сп: Съвременна журналистика, бр. 41.
12. Филатов, В. П., Малахов, В. С. (1993). (съст.) Философски речник. Съвременни философи. XIX – XX век. Школи, направления, София: „ГАЛ – ИКО”.
13. Българска енциклопедия (2007).  София: ИК „Труд”.