The COVID-19 Crisis and the Critique on line Education: Francesco Monico’s “Agamben’s J’accuse against distance learning”

COVID-19 and Changes in the Education

Nora Goleshevska

Institute for Creative Civil Strategies


Francesco Monico’s “Agamben’s J’accuse against distance learning[1]

Abstract: The paper includes results of an investigation and observation of a debate related to distance learning in the situation around COVID-19 in academic communities in Italy. Francesco Monico, Giorgio Agamben as well as representatives of different scientific and research groups in Italy took part in the debate, which started in May 2020. The analysis of the theses, assumptions and argumentation in the publications is from a philosophical, culturological and anthropological stand points. The author presents a translation of Francesco Monico’s article which is included after the analysis and interpretation.

Keywords: COVID-19, distance education, (DAD – Didattica a Distanza), Francesco Monico, Giorgio Agamben.

Francesco Monico’s “Agamben’s J’accuse against distant learning(Il J’accuse di Agamben alla Didattica a Distanza) was published in May 2020 on the website of the Academy of Fine Arts in UNIDEE (University of Ideas) – a non-profit research and cultural institution, which promotes contemporary arts and culture through an interdisciplinary and intercultural approach. His text appears as a comment on Giorgio Agamben’s short intervention about online education within the Covid-19 pandemic, published a day earlier on the website of the Italian Institute of Philosophical studies under the title “A requiem for the students”. [2] I consider the discussion initiated in this way important for the current and future state of both – educational practices and philosophy of education in the field of the Arts and Humanities, and this motivated me to present Monico’s point of view on Agamben’s critique to a wide audience. I propose a simple translation commentary structure that answers the Five Wh’s in the information-gathering – who, where, what, when and why.

Monico’s attention focuses on Agamben’s provocative accusation of fascism to distance learning (DAD – Didattica a distanza) formulated by the philosopher at the very peak of the COVID-19 pandemic in Italy when the world-famous philosopher compared teachers’ passive acceptance of an online learning based educational system (defined as new telematic dictatorship) to the passive compliance of teachers and scholars during the Fascist regime, concluding that the Italian society is facing the very end of a student form of life that legitimizes education itself.

It is an interesting issue because at that time, in Italy and abroad, other writings by the philosopher were commented on more actively. His “An Invention of an Epidemic” (February 26 2020), “Contagion” (March 11 2020), “Explanations” (March 17 2020), “Reflections on the Plague” (March 27 2020), “Social Distancing” (April 6 2020), “A Question” (April 14 2020), “Phase 2” (April 20 2020), “New Reflections” (April 22 2020), “On the Truth and Untruth” (April 24 2020), “Medicine as Religion” (May 2 2020) and “Biosecurity and Politics” (May 11 2020), were all published in his column on the website of Quodlibet Publishing house and translated almost simultaneously into a host of languages.[3] Agamben reflected on the pandemic transformation of Western political vocabulary manifested in terms as social distancing, confinement, invisible enemy, state of sanitary emergency, biosecurity, sanitary terror etc. approaching in each essay different aspects of the bare life effects on the human condition, cultural fabric and political structure of contemporary societies. [4] In this context distance learning was one among the many questions raised by the Italian philosopher during the pandemic and, if I may say, undeservedly neglected in the international debate. In fact, the philosopher mentioned several times online didactics in the context of the pandemic as a sacrifice of humanity, and at this point, Monico took the floor and critically developed the topic of distance learning and the future challenges of the rhetoric and communication in the field of education.

The anchorage of the French word ‘J’accuse‘ to the title of Monico’s article focuses the reader’s attention to a parallel with the well-known open letter published by the writher Émile Zola in 1898 in the newspaper L’Aurore, blaming the French government of anti-Semitism. [5] Then, Monico’s interpretation follows this in a clear structure: At first he presents Agamben’s arguments against distance learning and his conclusions; then he settles the philosopher’s critique on pandemic discourse on education in the context of a long-term study on the state of exception and the Homo sacer project; based on that, Monico questions some digital education aspects hardly applicable to the didactics in areas such as the Arts and Humanities, which are his own fields of teaching.

Monico’s reconstruction of Agamben’s argumentation attentively follows the philosopher’s core statements. He summarizes Agamben’s starting point – the “pandemic would be used as a pretext for the increasingly pervasive diffusion of digital technologies” in education; Then, he quotes that Agamben’s accusation of distance learning, considered as a part of today’s “technological barbarism” that consists in the cancelation “of any experience of the senses as well as the loss of the gaze, permanently imprisoned in a spectral screen”; and reminds of Agamben’s conclusion: the student form of life (studenthood) – i.e. the fundament of the ideas of university and study in European cultural history – has to resist online education and the closure of university campuses or to die as it is, in the contexts of digitally imprisoned distance learning. [6]

At this point, rhetorical diligence requires us to answer the question of who the interlocutor of this hypertextual conversation is”. Francesco Monico is simultaneously a scholar in the field of Cultural and Media studies and visual artist whose methodology has been framed by the McLuhan Centre for Culture and Technology, where he was provoked to change his expression media from video to interactive installations, telematic art, BioArt, and art-science combinations. Monico writes his text as the Dean at the Academy of Fine Arts in UNIDEE at the CittadellartePistoletto’s Foundation in Biella [7] – and in this role he represents the innovative research, cultural and educational institution, which was established by the leading figure of the Arte Povera movement, Michelangelo Pistoletto, to host his idea of the Third Paradise. [8] Besides, Monico also belongs to the formal educational system as Director of the School of Media Design and Multimedia Arts and Professor of Artchetype of Imaginery at the Fashion and Costume Design Academy of Rome (Accademia Costume & Moda) as well as Professor of Sociology of Media at the Consorzio Universitario Pordenone ISIA Roma.

Rather than feeling accused of being a fascist, because he also teaches online, Monico finds Agamben’s statement very useful for the forthcoming discourse in the fields of study and education after the 2020 pandemic. In Monico’s opinion the pandemic thought enforces an educational transformation through a “crisis protocol” without any didactic theory behind it where distance learning seems to embody the core and the only essence” of the new pedagogical structure. For that reason, he considers Agamben’s text an attempt to grab the attention and engage civic responsibility for a certain number of technological practices that he defines as “unnecessarily taken for granted” and “extremely uncritically accepted”. In this line of terms, between the important conclusions of the Media Studies scholar is that “There is an educational theory to be written and that cannot focus simply on distance, nor it could destroy the presence of the philosopher and the art studio based on sight, presence, contact.” Additionally, he elaborates Agamben’s skepticism about the screen directed distance learning by formulating the relevant question about “the possibility to imagine an apparatus/dispositif (dispositivo) for unifying thinking in a single direction, stronger than a virus, both human and superhuman”, and by concluding that “by virtue of Giorgio Agamben”, there is a debate between “purely theoretical and screen-mediated distance learning” and “face-to-face teaching, typical of philosophy but also of art” where unmediated teacher-student dyad is vital and vibrant crucial.


[1] Monico, F. (2020). “Il J’accuse di Agamben alla Didattica a Distanza”, 24/05/2020 Retrieved on 06.01.2021.

[2] Agamben, G. (2020). “Requiem per gli studenti23/05/2020 English translation: Retrieved on 06.01.2021. Превод на български език: “Реквием за студентите“, NotaBene, бр. 50 Retrieved on 15.10.2021. [Prevod na balgarski ezik: “Rekviem za studentite“, NotaBene, br. 50 Retrieved on 15.10.2021]

[3] See for example: Giorgio Agamben and the coronavirus pandemic: interventions, Retrieved on 06.01.2021.

[4] My attempt to summarize Agamben’s argumentation is available on:

Голешевска, Н. (2020). Джорджо Агамбен: философските рискове от епидемията. Пирон, Академично електронно списание за изкуства и култура, бр. 19, 1-6. [Goleshevska, N. (2020). Dzhordzho Agamben: filosofskite riskove ot epidemiyata. Piron, Akademichno elektronno spisanie za izkustva i kultura, br. 19, 1-6.] Nora Goleshevska, Giorgio Agamben: the Philosophical Risks of the Epidemic”, Piron, Vol.19., The Emergency 2020, 18//11/2020, Retrieved on 04.01.2021.

[5] “J’accuse letter by Zola”, Retrieved on 06.01.2021.

[6] Agamben, G. (2020). “A requiem for the students. D. Alan. Dean. (May 23, 2020). Retrieved on 06.01.2021.

[7] Cittadellarte. Foundation Pistolletto Cittadellarte. Biella. Retrieved on 06.01.2021.

[8] The Pistoletto’s idea for the Third Paradise refers to “the great myth that leads everyone to take personal responsibility in the global vision.” defined by the visual artist as “the third phase of humanity, realized as a balanced connection between artifice and nature” – i.e. between the First paradise where the humans were fully integrated into nature and the Second, artificial paradise. See: Michelangelo Pistoletto: Pistoletto, M. (2003). The Third Paradise. Terzoparadiso. . Retrieved on 05.01.2021.


Agamben, G. (2020). “Requiem per gli studenti23/05/2020 English translation: Retrieved on 06.01.2021.

Monico, F. (2020). “Il J’accuse di Agamben alla Didattica a Distanza”, 24/05/2020 Retrieved on 06.01.2021.

Pistoletto, M. (2003). The Third Paradise. Terzoparadiso. . Retrieved on 05.01.2021.

Notes: Nora Goleshevska is independent scholar, current participant in the international research program Periodization in the History of Art and its Conundrum: How to tackle them in East-Central Europe at the Institute for Advanced Study-Bucharest. She holds a PhD in Philosophy of Culture: Media and Rhetoric from Sofia University „St. Kliment Ohridski“ and spezialisations in Visual Semiology, Anthropological Studies of the Mediterranean Cultures and the Balkans and Comparative Art Studies (20th–21st c.). Her research interests are in cultural theory and history, visual studies‘methodology, contemporary Italian philosophy, and visual arts.   

Брой 46 на сп. „Реторика и комуникации“, януари 2021 г. се издава с финансовата помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП2/41 от 07 декември 2020 г.

Issue 46 of the Rhetoric and Communications Journal (January 2021) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP2/41 of December 07, 2020.

J’accuse на Агамбен срещу дистанционното обучение

Nora Goleshevska

Institute for Creative Civil Strategies


J’accuse [1] на Агамбен срещу дистанционното обучение

от Франческо Монико [2]

На 23 май 2020 г. Джорджо Агамбен публикува кратка статия, озаглавена „Реквием за студентите“ [3], в която отправя много дръзко обвинение срещу т. нар. дистанционно обучение (DAD – Didattica a Distanza). Ако се чете с натуралистичен дух, статията на Агамбен е полезна за разбирането на това какво обучение и образование да търсим след пандемията COVID-19.

Студенти на лекция, У. Хогарт Карикатура на Е. Зола и статията му „J’accuse“.


Гравюра, 1736 г. Пощенска картичка, 1899г. (изт. Уикипедия, бел. прев.)

На 23 май 2020 г. академикът Джорджо Агамбен публикува на страницата на Италианския институт за философски изследвания кратко размишление, под заглавието „Реквием за студентите“, в което с малко думи и синтезирани изречения отправя обвинения към т. нар. дистанционно обучение. Той прави това аподиктично, твърдейки че пандемията COVID-19 ще бъде използвана „… като претекст за все по-всеобхватното разпространение на цифровите технологии …“

Агамбен не се вълнува от трансформацията на преподаването, но заклеймява „технологично варварство“, което отменя целия сетивен опит и което води до загуба на погледа, поверен на електрическата студенина на екрана. Същността на позицията му е в последващата загуба на студентството.

Според Агамбен студентството е жизнена форма, за която определящо е изучаването и слушането на лекции, „… не по-малко важни бяха срещите и постоянният обмен с други изучаващи, които често идваха от най-далечни места …“ Този обмен приключва с новото телематично измерение на електронната дидактика и тук се крие целият обиден заряд на неговия текст, „професорите, които приемат – както масово се случва – да се подчинят на новата телематична диктатура и да провеждат курсовете си само онлайн, са идеалният еквивалент на университетските преподаватели, които през 1931 г. се заклеха във вярност на фашисткия режим“. Към което Агамбен добавя: „изправени пред лицето на технологичното варварство, студентите, които истински обичат да учат, ще трябва да откажат да се запишат в така трансформираните университети и, както в началото, да се обединят в нови университети, само в рамките на които може да оцелее словото на миналото и да се роди – ако се роди – нещо като нова култура.“

Това твърдение, действително поразително като юмрук (но с много интересен отворен финал), предизвика много възмутени реакции от философи, мислители и учители, защото фактът, че са оприличени на фашисти, е все още най-неприемливата обида в международната културна общност. Получените напрежения са контрапродуктивни.

На радикалната провокация на Агамбен се дават в изобилие (‘a go go’) радикални оценки. Но едно е да се използва аподиктичен стил, а съвсем друго да се разпространяват неща като: Хайдегер е идиот, Агамбен е оглупял, Джентиле е фашистки убиец. Така резултатът е, че дебатът, свободният обмен между мислители се свежда до непродуктивен сблъсък.

Джорджо Агамбен е автор на Homo sacer. Суверенната власт и оголеният живот“ [4], причислявана към изследванията на Фуко на биовластта, която анализира отношението между закон и живот и динамиките на моделите на суверенитета. Следователно Агамбен с право се вписва сред „концептуалните персонажи“ [5], т.е. онези въплътени мисли, които продължават дискурса, каквото и да струва това/независимо от цената.

Ако го четете в тази посока, понеже натуралистичният дух, който по моему трябва да съпътства всеки учен в полето на културологията (дисциплина и метод, от които произхождам), няма нищо лошо в това, което Агамбен заявява. Дори е много полезно за предстоящия в полето дискурс този на обучението и образованието след пандемията през 2020 г.

Като изследовател на медиите съм свикнал с технологичния детерминизъм, който по мое виждане попада в голямото Гещалт семейство, или структурите ала Леви-Строс и отново и преди всичко ала Фуко, което именно посредством Агамбен обяснява добре, как точно технологичното устройство е достъпно за потребителя .

Така, ако обвинението е адресирано и до нас, в Академията UNIDEE, на която имам честта и задължението да ръководя преподавателския състав, защото и ние провеждаме дистанционно обучение, дистанционни изпити, семинари и конференции (които сега наричаме на „жаргон“: уебинар, talk…). Ето че ние предпазливо не се обиждаме, предавайки спокойния пацифизъм на цялото преподавателско тяло. Защото вместо това виждаме критическата му сила, а не обикновено понятийно насилие (Колко сме научили от обвиняващия ни спокойно, дори за сериозни неща?).

Това притеснително обвинение трябва да се приеме и да не го разбием единствено в морето на мисленето от пандемичната ера. (възможно ли е да си представим устройство за уеднаквяване на мисленето в една единствена посока, по-силно от вирус, едновременно човешко и свръхчовешко?)

Банално, но полезно е да нарушим недосегаемия Умберто Еко с неговото дихотомично разграничение между апокалиптици и включващи се [6], при което за апокалиптичния, всяка нова технология е само предвестник на разрушението. Именно „технологичното варварство“, за което говори Агамбен. А включващите се виждат единствено благословия. Истината е по средата или в правилната критична нагласа, за която новата педагогическа структура, внедрена от COVID19, в която дистанционното обучение изглежда олицетворява ядрото и единствената същност, не е обмислено решение, а „кризисен протокол“ или елементарно твърдение, което се отнася до непосредствените възприятия и представлява само отправна точка на една бъдеща теория.

Но най-непродуктивно е да се обезвреди Агамбен с Еко, вместо противно на това да приветстваме сериозното усилие, представляващо последния израз, в локален или времеви смисъл, на границата на съпротивата, на поносимостта; т.е. на този, който е, и се бори до предела на силите, доколкото извън дръзкото обвинение във фашизъм към професорите, това което Агамбен се опитва да направи е да привлече вниманието и гражданската отговорност, към набора от технологични практики, ненужно взети за даденост и възприети изключително безкритично.

И така, остава теория, която всъщност предстои да бъде изцяло написана и която не може да се фокусира просто върху дистанцията, нито може да унищожи присъствието на философа и художественото ателие, основани на погледа, на присъствието, на контакта.

Така, благодарение на Джорджо Агамбен, започва и съществува дебат между изцяло теоретичното и опосредено от екрани дистанционно обучение и преподаването лице в лице, характерно за философията. Дебатът е и за изкуството, където ключовият момент е в начина, по който диадата учител – обучаван ще установи „трепетни привличания и произтичащата от това любов един към друг, към материята и идеите. С една дума, любовта ще ни спаси, любов към ученето, философията, изкуството и другата любов, нуждаеща се от плът. [7]

Текстът е публикуван на 25 май 2020 г., на сайта на Академия за изящни изкуства UNIDEE, при CittadellarteФондация Пистолето, с оригиналното заглавие Il J’accuse di Agamben alla Didattica a Distanza, Retrieved on 12.12.2020.

Превод от италиански език Нора Голешевска


[1] Употребата в заглавието на френското J’accuse (на фр.: „обвинявам“) отпраща към отвореното писмо, на Емил Зола адресирано до президента на Френската република в защита на Алфред Драйфус – еврейски офицер, обвинен от френската армия в предателство, публикувано на 13 януари 1898 г., на първа страница във вестник L’Aurore. В писмото Зола обвинява правителството в антисемитизъм и незаконно затваряне на Драйфус, който е осъден на доживотна присъда за шпионаж. Бел. прев.

[2] Франческо Монико е италиански изследовател, преподавател и визуален артист, занимаващ се с научноизследователска и развойна дейност в областта на образованието, технологиите и изкуствата. Декан е на Академия за изящни изкуства-UNIDEE, при CittadellarteФондация Пистолето, директор на Училището за медиен дизайн и мултимедийни изкуства към Академията за мода и облекло в Рим, където преподава дисциплината Архетип на въображаемото, както и преподавател по Социология на медиите в университетския консорциум в Пордено̀не. Бел. прев.

[3] Превод на български език: “Реквием за студентите“, NotaBene, бр. 50 Retrieved on 15.01.2021. [Prevod na balgarski ezik: “Rekviem za studentite“, NotaBene, br. 50 Retrieved on 15.01.2021]

[4] На български език „Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот“. (превод Вл. Калинов). София: Критика и хуманизъм, 2004.

[5] Понятието „концептуален персонаж“ ( от фр. personnage conceptual) прeпращащо към Дельоз и Гатари се отнася до измислени или полу-въображаеми персонажи, създадени от един или повече автори за предаване на идеи или концепции. Въпреки, че концептиуалния персонаж може да се основава на първоначално съществуващи исторически индивиди, в крайна сметка той по-късно започва да се експлоатира самостоятелно от авторите. На български виж: Дарин Тенев, „Потенциите на фигурата: между наративните характери и реторическите похвати“. Философски алтернативи, 2–3/2017, 33. Бел. прев.

[6] Авторът се позовава на монографията на Умберто Eко „Apocalittici e integrati: comunicazioni di massa e teorie della cultura di massa“, Milano, Bonpiani, 1964, в която семиотикът предлага анализ на темата за масовата култура и средствата за масова информация, осъществен на базата на опозицията между „апокалиптичните“ интелектуалци (по-специално Адорно и Зола), изразяващи критично и аристократично отношение към съвременната масова култура, и „интегрираните” такива, с наивно оптимистична визия за нея. Бел. на преводача.

[7] Il J’accuse di Agamben alla Didattica a Distanza. Il 23 maggio 2020 Giorgio Agamben pubblica un breve articolo dal titolo Requiem per gli Studenti, in cui rivolge un j’accuse molto duro verso la cosiddetta DAD, Didattica a Distanza. Di: Francesco Monico. Retrieved on 12.12.2020.

Брой 46 на сп. „Реторика и комуникации“, януари 2021 г. се издава с финансовата помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП2/41 от 07 декември 2020 г.

Issue 46 of the Rhetoric and Communications Journal (January 2021) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP2/41 of December 07, 2020.