Антонина Кардашева

Smart Strategies Ltd

Имейл: an.kardasheva@gmail.com

Абстракт: Много са основанията емоционалната интелигентност да се разглежда като значима личностна детерминанта на емоционалния комуникационен обмен в ежедневието. Концептуализирана от съвременните изследователи като отличителна личностна черта, емоционалната интелигентност има способността да влияе различно върху човешкото поведение и особено върху междуличностните отношения. В теоретичната композиция на доклада е поставен акцент върху интерпретацията на емоционалната интелигентност като вид поведенческа характеристика, която е в основата на индивидуалните различия между хората и се отразява на междуличностните отношения чрез различен стил на хумор. Тази теза е потвърдена с данни от изследвания, в които се доказва, че гените, които определят индивидуалните различия, конституират и индивидуалните различия на емоционалната интелигентност и взаимовръзката между използването на различни стилове на хумар.

Ключови думи: емоционална интелигентност, стилове за хумар, индивидуални различия, междуличностно общуване, комуникация.

Emotional intelligence as a type of communication

Antonina Kardasheva

Abstract: There are many reasons that emotional intelligence can be seen as a significant determinant of personal emotional communication exchanges in everyday life. Conceptualized contemporary researchers as a distinctive personal trait, emotional intelligence is the ability to influence other human behavior and especially on interpersonal relationships. The theoretical composition of the report focuses on the interpretation of emotional intelligence as a kind of behavioral characteristic that is the basis of individual differences between people and affects interpersonal relationships through different styles of humour. This thesis is confirmed by research data, which proves that the genes that determine individual differences constitute and individual differences in emotional intelligence and the relationship between the use of different styles of humour.

Keywords: emotional intelligence, styles of humour, of individual differences, interpersonal communication

1. Генезис на емоционалната интелигентност

Терминът „емоционална интелигентност” е дискутиран многократно в научни и научнопопулярни текстове. Той е във фокуса на голяма част от изследванията в психологическата литература от 1920 г., когато основната идея за емоционалната интелигентност първоначално се свързва със социалната интелигентност. Thorndike (1920), изследовател от Колумбийския университет, определя като „социална интелигентност” способността да се разбират и управляват хората и да се подхожда разумно към човешките взаимоотношения [1]. Thorndike поддържа тезата, че социалната интелигентност е вид когнитивна способност на личността.

Терминът „емоционална интелигентност” е споменат, до известна степен случайно, през 1960 г. в литературната критика и в текстове по психиатрия [2]. Две десетилетия по-късно понятието целенасочено е използвано от Payne в неговата докторска теза „Изучаване на емоцията: развитие на емоционална интелигентност”. Той пръв обосновава необходимостта от изследване на феномена „емоционална интелигентност” и изяснява значимостта на личностните черти за контрола над емоциите и овладяването на емоционалните процеси: „…хората могат да контролират емоциите си чрез личностните си характеристики…” [3]. В своя опит да представи по-обширно оригиналната си идея за развитието на емоционалната интелигентност авторът, по подобие на Thorndike, също я разглежда като вид когнитивна способност, а не като личностна детерминанта.

Голям обем от научни статии и монографии са публикувани, за да се демонстрират опитите на различни групи изследователи да обяснят произхода и принадлежността на емоционалната интелигентност към различни домейни и да я концептуализират като способност, компетентност или личностна черта.

През 1983 г. Gardner в книгата си „Границите на ума” анализира данни, получени чрез тестове за интелигентност, когнитивни експерименти и невропсихологични изследвания и въвежда идеята за множествената интелигентност. Като сравнява данните от много изследвания с тези, получени при изследвания, проведени основно с вундеркинди, които Gardner нарича „надарени изоставащи”, авторът приема, че съществуват седем независими типа интелигентност. Под влияние на наследствеността или на социални фактори (обучението например) те не се развиват еднакво при различните индивиди. В теорията си за множествената интелигентност Gardner (1983) твърди, че интерперсоналната интелигентност (способността за разбиране на очакванията, мотивацията и желанията на другите хора) и интраперсоналната интелигентност (способността за разбиране на себе си, за разбиране и оценка на собствените чувства и мотивация) са съставни части на емоционалната интелигентност [4]. Това е революционна за времето си идея, подлагана дълго време на критика от научната общност, защото дава възможност да се коментира и качеството на човешките взаимоотношения от позицията на емоциите.

В началото на 20. век в теоретичното пространство доминира тезата за невъзможността интелектът и емоцията да се свързват в една обща парадигма. По тази причина концепциите за емоционалната интелигентност са били свързвани основно с когнитивната интелигентност, а емпиричното й измерване се е свеждало до използване на тестове за интелигентност и изчисляване на коефициента на интелигентност (IQ). Интелигентността според традиционните дефиниции засяга основно когнитивните процеси, свързани с паметта и решаването на проблеми.

Някои изследователи в областта на интелигентността подчертават значимостта на когнитивните фактори за поддържането на висок интелект, но признават значението и на социалнопсихологични фактори при обработката на информация, като ги наричат некогнитивни (Sternberg, 1985; Sternberg & Detterman, 1986) [5]. Например през 1929 г. Жан Пиаже приема, че общуването, емоциите и адаптацията имат особено значение за формиране на интелигентността при всеки човек. Той открива, че децата могат да проявят причинно мислене само когато възприемат гледната точка на другите, чрез процеса на общуване и мислят логично. При проследяване развитието на познавателните способности в детството и изучавайки конкретните мисловни операции при деца от 2 до 12 години, Пиаже открива, че има социалнопсихологични фактори като субективното мнение, влиянието на мнението и емоциите на другите хора в комуникативния процес, които имат отношение към развитието на детската интелигентност (Сиймън, Кенрик, 1994) [6]. Описаното в теорията на Пиаже насочва към идеята, че съществуват и други, некогнитивни способности, които пряко повлияват интелигентността и имат отношение към нейното развитие, например – комуникативните и афективните умения, междуличностното общуване.

Научното внимание по това време е насочено и към проблемите, свързани с взаимодействието на интелекта с темперамента и мотивацията на личността при взаимодействието с другите хора. Подчертава се влиянието на умствените способности за протичане на мотивационните процеси, като се стига дори до тезата, че интелектът се свързва и с динамиката на изразеност на личностните черти.

Възприемането на човешкия живот като естествен комплекс от променящи се събития и сложни взаимоотношения с другите, провокира Wechsler (1981) да изследва влиянието на некогнитивни фактори върху човешкото поведение. През 1940 г. той открива, че индивидите с идентични коефициенти на когнитивна интелигентност могат да се различават по способността им ефективно да се справят с предизвикателствата на средата в зависимост от вида информация, с която оперират: вербална и невербална [7]. Според Wechsler некогнитивните фактори, каквито са афективните и мотивационните способности на индивида, определят специфичен вид поведение, което той нарича „интелектуално поведение”. Авторът допълва, че моделите на субективна интелигентност няма да са пълни, ако не се обхванат изцяло всички фактори – социални и личностни, които влияят върху интелигентността, и пояснява, че интелигентността е „…способност на личността да действа целево, да мисли рационално, да комуникира ефективно, за да се справя със средата” [8].

Интерпретация за ролята на емоциите и влиянието им върху процесите за възприятие и комуникация е представена в концепцията на Arnold за оценката в когнитивната психология. В „Емоция и личност” и в „Чувства и емоции” Arnold [9] пише, че умението чрез емоция да получаваме информация и да оценяваме средата, е „…почувствана тенденция към действие, интуитивно оценено като добро или лошо”. Авторката описва начина, по който хората изграждат убеждения за уменията си да обработват възприетата информация и да поддържат комуникация с другите. Arnold въвежда идеята за ролята на емоцията в когнитивната психология, като разграничава няколко основни емоции, които са прости реакции на оценката на базисни социални ситуации. Тя смята, че емоциите зависят не само от интуитивната оценка на случващото се, но и от спонтанната оценка на възможните реакции на индивида като подходящи или неподходящи за случващото се в процеса на комуникация. Подчертава, че интуитивната спонтанна оценка се съпровожда от преднамерена ценностна преценка така, както сетивното познание е допълвано от когнитивно познание. Според авторката ние можем да контролираме емоционалната си възбуда, като следим на какво отделяме внимание когато общуваме и за какви аспекти на ситуацията мислим.

Според привърженици на когнитивния подход това е модерна версия на схващането на философа Епиктет от І в., че „не нещата сами по себе си пречат на хората, а техните съждения за нещата”. Arnold предполага, че нашите интуитивни преценки, генериращи емоции, могат да бъдат възпитавани, социализирани, повлияни от социалните нагласи и обичаи, и по този начин влияят на комуникационния ни обмен.

За изясняване произхода и същността на концепцията за емоционалната интелигентност е важно да се подчертае фактът, че първоначално тя е разглеждана като когнитивна способност за преработка на информация, свързана с емоциите. Постепенно в продължение на няколко десетилетия се отваря теоретичното пространство за дискусия по темата за ролята на личностните черти, индивидуалните различия и връзките им с интелекта. Една от характеристиките на емоционалната интелигентност, която се проблематизира през първите години от споменаването на термина, е свързана с отнасянето й към групата на чертите на личността, без да се посочат ясни основания (Сиймън, Кенрик, 1994). Дискутират се темите: „Разумно ли е да се определя личностната черта „оптимизъм” като вид интелигентност само защото предопределя успех?” и „Какво е емоционалната интелигентността – само сбор от когнитивни способности, или е съвкупност от други фактори, към които може да се включат социалното познание, емоциите и личностните черти?” [10].

Терминът „емоционална интелигентност” е определен от Американското дружество по диалектика през 1995 година като най-новия и често използвания в научно-популярната литература. В продължение на няколко десетилетия малко научни тези така продължително са ангажирали вниманието на теоретици и изследователи, както динамично разширяващата се концептуална рамка на емоционалната интелигентност. Възприемана многоаспектно – като когнитивна способност, като социална компетентност или личностна диспозиция, емоционалната интелигентност продължава да намира много широко социално приложение в различни сфери – образование, медицина, организационно развитие, икономика, политика, психология, бизнес и междуличностни отношения. Тя е много актуална тема за емпирични изследвания в различен социо-културен контекст.

Много са основанията емоционалната интелигентност да се разглежда като значима личностна детерминанта на емоционалния обмен в ежедневието. Концептуализирана от съвременните изследователи като отличителна личностна черта, емоционалната интелигентност има способността да влияе различно върху човешкото поведение и оттам върху качеството на междуличностните отношения. В статията е поставен акцент върху интерпретацията на емоционалната интелигентност като вид поведенческа характеристика, която е в основата на индивидуалните различия между хората. Тази теза е потвърдена с данни от много изследвания, в които се доказва, че хората с висока емоционална интелигентност реализират успешно личностния си потенциал, имат позитивна житейска нагласа и добра социална адаптация, поддържат трайни взаимоотношения и чрез устойчива мотивация изграждат висок фрустрационен толеранс към стресови събития.

През 2000 г. Petrdes и Furnham представят задълбочен анализ на съществуващите разнообразни модели на емоционална интелигентност, следвайки идейната рамка, че тя е личностна черта [11]. Правейки опит да докажат състоятелността на тази теза, те потвърждават концептуално различието между моделите за емоционална интелигентност като способност, смесените модели на емоционалната интелигентност и бавно навлизащите в научните среди предположения за емоционалната интелигентност като личностна черта.

В теоретичен план Petrdes и Furnham допускат, че емоционалната интелигентност е диаметрално противоположна на когнитивните способности и поддържат тезата, че тя може да се състои основно от личностни дименсии. Личностите могат да се различават по начина, по който възприемат и оперират с емоционално наситената информация, идваща от вътреличностната им същност и междуличностните взаимодействия с другите. Подходяща теза по обсъжданата тема представя Зиновиева (2011).: „Всеки човек има достъп до уникален вътрешен свят и участва директно в своите мисли, чувства, желания и страхове. Има и привилегирован вътрешен поглед върху себе си и поведението си. С вътрешния си поглед човек наблюдава и другите хора и регистрира какво правят те,…в процеса на взаимодействието човек отстоява себе си и договаря индивидуалната си идентичност с другите, натрупва ресурси за изразяване и реализация на себе си, привлича съществуващите в обществото ресурси” [12].

Като резултат от дългогодишен творчески и експериментален анализ на теории и данни от изследвания, Petrdes и Furnham защитават тезата, че „емоционалната интелигентност е показател за нашата самовъзприета представа за начина, по който разбираме, обработваме и използваме информация, свързана с емоциите в ежедневието ни” [13] (Petrdes & Furnham, 2000). Те извеждат дефиниция за емоционалната интелигентност, която през последното десетилетие се възприема от много учени. Определят я като „Констелация от емоционално свързани субективни възприятия и убеждения на личността за устойчивостта на нейните качества, чрез които тя овладява емоциите си.”

Petrdes и Furnham подчиняват научните си търсения за изграждането на теоретичен модел, който да докаже, че концептуалната същност на емоционалната интелигентност свързва понятието по-скоро с личностните особености, отколкото с познавателните способности [14].

Авторите Eysenck (1994), Zeidner (2005) предприемат разграничаването на емоционалната интелигентност като способност от емоционалната интелигентност като черта. Според тях първата е свързана повече с психометричната интелигентност и затова издигат хипотезата за нейното значимо корелативно отношение с когнитивните способности. Някои автори потвърждават тезата им и посочват, че домейните на интелигентността и на личността по същество са напълно независими [15]. Следвайки гледната точка на Eysenck (1990, 1997) за различието на чертите от способностите, Petrdes и Furnham предлагат адекватни алтернативни наименования на определения за същността на емоционалната интелигентност – „емоционална лична ефикасност” и „когнитивно-емоционална способност” [16].

В светлината на това различие терминът „черта” започва да става особено подходящ за описание на емоционалната интелигентност като личностна дименсия. Използването на термина насочва както към силните връзки с базисните дименсии от структурата на личността, така и към факта, че емоционалната интелигентност не е когнитивна способност, докато определението „когнитивно-емоционална способност” подчертава принадлежността на емоционалната интелигентност към домейна на когницията. „Ако някой гледа на емоционалната интелигентност като на абстрактно теоретично построение, тогава бихме се съгласили, че тя съответства на изучаването на емоциите. Трябва да се подчертае, че емоционалната интелигентност в повечето си форми е близка до емоционално-свързаните индивидуални различия. В резултат на данни от изследвания се изразява мнението, че емоционалната интелигентност е сравнително устойчива във времето личностна черта, която влияе на почти всички сфери от живота – работа, семейство, личностни и бизнес отношения, психично здраве. В редица научни изследвания (Petrdes & Furnham, 2000) се отчита нулева или дори негативна корелация между въпросника за емоционалната интелигентност като личностна черта и тестовете за интелигентност” [17].

В психологията не е прието да се коментира полето на свързаност на отделните компоненти от структурата на личността с категоричен тон и да се определят границите на функционалност и приложимост. В този контекст емоционалната лична ефикасност (емоционалната интелигентност) не може напълно да се отдели от когнитивните процеси и да се интерпретира извън тях, но може да се разглежда като континиум, в който доминиращи тенденции имат субективните убеждения за ефикасността на личностните черти. В този план е концептуалната интерпретация на Petrdes и Furnham за същността на емоционалната интелигентност.

Домейнът на емоционалната интелигентност като личностна черта може да се опише чрез много и различни диспозиции. Както казват Petrdes и Furnham (2003), „…елементите на социалната интелигентност, споменати от Thorndike, компонентите от личностната интелигентност, разглеждани от Gardner, и някои структурни елементи от конструкта за емоционална интелигентност като способност могат да образуват конфигурация от самовъзприети убеждения за умения, които могат да се свържат с определени личностни черти, и приемайки ги по този начин, може да се подчертае значимостта на емоционалната интелигентност като личностна черта” [18]. Petrdes и Furnham (2001) създават първата версия на въпросника за емоционална интелигентност като личностна черта – Trait Emotional Intelligence Questionnaire TEIQue (v. 1.00), който се състои от 144 въпроса [19]. В продължение на няколко години те проверяват конструкт-валидността на метода и измерват нарастващата му валидност спрямо други личностни методи. Анализът от резултатите е помогнал да се оборят възраженията на критиката, че методът TEIQue (v. 1.00), няма предсказателна стойност над и извън вече известните базисни личностни дименсии. В тази връзка авторите подбират променливи от различни методи и ги използват като критерий, за да верифицират конструкт валидността на метода. Изследвани са специално подбрани и имащи отношение към емоционалната интелигентност общо 5 критерия от метода на Diener (1985) [20], който измерва глобална удовлетвореност от живота, за да модифицират метода в нова версия TEIQue (v. 1.50).

Методът съдържа 153 айтема, конструирани в 15 фасета (субскали) с личностни дименсии, които са обединени в 4 фактора (скали) – „Благополучие”, „Самоконтрол”, „Общителност” и „Емоционалност”. Както авторите описват, айтемите на метода целят да измерят оценката на личността за ефективността на убежденията й, чрез които тя възприема, обработва и използва информация, свързана с емоциите в ежедневието.

Хипотезата на Petrdes и Furnham, че мястото на емоционалната интелигентност като личностна черта е в ниските нива от йерархията на личностната структура и е извън таксономията на когнитивните способности, е проверявана чрез различни методи в редица изследвания.

Към концептуалния анализ на емоционалната интелигентност може да се допълнят данни и изводи от проведено през 2011 г. изследване, посветено на фенотипната връзка между емоционалната интелигентност и използваните в междуличностното общуване различни стилове на хумор.

2. Взаимосвързаност на емоционалната интелигентност и стиловете на хумор в междуличностното общуване

За стиловете на хумор е писано сравнително малко (Martin, 2007) и то в посока на това, че те имат съществена роля за позитивното настроение, самоуважението, оптимизма, удовлетворението от междуличностното общуване и социалната подкрепа [21]. Приведени са доказателства за индивидуалните различия при хората в зависимост от интензитета на използваното чувство за хумор или стиловете на хумор при общуване. Мартин и авторският колектив (Martin, Puhlik-Doris, Larsen, Gray & Weir, 2003) идентифицират четири различни стила на хумор, два от които благоприятстват субективното благополучие (дружелюбен и развеселяващ се) и два потенциално вредни (агресивно-саркастичен и самопренебрежителен) [22].

Дружелюбното чувство за хумор според авторите се характеризира с хумористични коментари и разказване на шеги и анекдоти за разсмиване и забавление на другите. При изследванията са се доказали значими положителни връзки с променливи като удовлетвореност от общуване, социална подкрепа, екстраверсия и негативно отношение спрямо самотността и междуличностната тревожност.

Развеселяващото чувство за хумор се използва за регулиране на емоциите и справяне със стреса чрез поддържане на хумористично и весело отношение към живота. То е доказало положителната си свързаност с променливи като оптимизъм, щастие и благополучие и негативна връзка към депресия, тревожност и невротизъм.

Чувството за хумор, чрез което разсмиваш другите за сметка на собственото пренебрежение, се окачествява от авторите като дисфункционално така, както и агресивното чувство за хумор, чрез което се стремиш да обидиш или манипулираш аудиторията си. Тези два стила са доказали силна положителна връзка с изследвани променливи: тревожност, депресия, психиатрични симптоми, несигурна привързаност, невротизъм и други афективни променливи.

Vernon и авторски екип (Vernon, Petrides, Bratko & Schermer, 2008) осъществяват две изследвания [23]. При първото се търсят генетични компоненти и фактори от средата, отнасящи се до етиологията на връзката между емоционалната интелигентност и стиловете на хумор. При второто изследване на възрастни двойки близнаци се очаква да се потвърдят значими фенотипни корелации между четирите стила на хумор и факторите на метода TEIQue „Благополучие”, „Самоконтрол”, „Емоционалност”, „Общителност” и „Глобална емоционална интелигентност”.

Данните на изследваните 294 двойки еднояйчни близнаци и 169 двойки разнояйчни близнаци от Канада и САЩ, получени в експеримента, разкриват значими фенотипни отношения между развеселяващия стил едновременно с фактора „Благополучие” и „Глобалната емоционална интелигентност” и между дружелюбния стил и фактора „Общителност”. Като цяло развеселяващият стил позитивно и значимо се свързва с всички компоненти на емоционалната интелигентност, освен фактора „Общителност”. Потвърждават се и очакванията на авторите за значими негативни корелации между агресивно-саркастичния и самопренебрежителния стил с всички дименсии на емоционалната интелигентност. От представените анализи за ефектите на генетичността се разкриват 19 от 20 случая, при които стиловете на хумор и компонентите на емоционалната интелигентност се свързват като резултат от взаимоотношения между генетични и негенетични фактори. В изследването се подчертава, че гените, които определят индивидуалните различия, конституират и индивидуалните различия на емоционалната интелигентност.

При второто изследване с внушителната извадка от 1073 двойки еднояйчни близнаци и 895 двойки двуяйчни близнаци от Англия се получават сходни данни, които обясняват, че индивидуалните различия при измерване на емоционалната интелигентност се дължат на генетични и негенетични фактори от средата. Потвърждават се резултати, според които и при тези изследвани двойки двата положителни стила на хумор (дружелюбният и развеселяващият) се свързват значимо и положително с всички компоненти на емоционалната интелигентност и обратно, двата дисфункционални стила (агресивно-саркастичният и самопренебрежителният) доказват обратно пропорционалното си отношение спрямо емоционалната интелигентност.

От позицията на диференциалната психология може да се направи следната интерпретация: хората, които използват адекватни стилове на хумор (дружелюбния и развеселяващия), за да поддържат добри взаимоотношения и управляват успешно емоциите си, имат по-ясно изразено емоционално съзнание, по-добре изразяват емоциите си, поддържат по-добър емоционален контрол, общителни са и възприемат себе си като благополучни личности. Умелото използване на чувството за хумор е един от психологичните механизми, чрез който емоционално интелигентните индивиди могат да поддържат психично благополучие, да преодоляват стреса и да повишават качеството на междуличностното си общуване.

Тези открития имат своята приложимост в клиничната и психотерапевтичната практика. Например терапевтичният дизайн при клиенти с емоционални проблеми може да е ориентиран към изпробване на различни стилове за хумор (дружелюбният и развеселяващият) в посока към постигане на добра емоционална регулация, повишаване на субективното благополучие и заздравяване на социалните контакти. Обучаването в разпознаване на адаптивни стилове на хумор и адекватното им използване може да модифицира вредните модели за саркастичен и унищожителен хумор, които пречат да се поддържа добър емоционален контрол и психологично благополучие. Добре известни са ефектите на смехотерапията.

Защо емоционалната интелигентност е важна личностна детерминанта за комуникативния обмен?

Озадачаващото съчетание от две напълно различни понятия – емоция и интелект – в термина „емоционална интелигентност” дългогодишно е подхранвало идеята да се изследват различни концепциите за този род интелигентност и да се търси отговор на въпроса защо тя намира все по-широко социално приложение в различни сфери.

Емоционалната интелигентност е важна личностна детерминанта за индивидуалните ни различия, приложима във всяка социална сфера и особено в сферата на междуличностното общуване. Тя се възприема като субективна философия на личността, която може да остави решаващата роля на хаотичните чувства при управлението на безкрайния поток от житейски решения и комуникационни връзки.

Неконтролируемите чувства и импулсивността могат да създадат хаос в мисленето, да стеснят съзнателната дейност и да дезорганизират поведението. Липсата на самосъзнание за чувствата, често се оказва пагубна за индивида, особено при необходимостта от вземане на важни решения, от които до голяма степен зависи житейската реализация. Подобни решения не могат да бъдат преценени добре единствено по пътя на чистата рационалност, широтата на познанията или високия интелект. Според съвременните схващания за емоционалната интелигентност е необходима уникална конфигурация от емоционално свързани субективни възприятия и убеждения на личността за устойчивостта на притежаваните качества и умения, чрез които тя управлява емоциите си.

При многобройната емпирична картина от множество изследвания се наблюдава следната основна тенденция: емоционалната интелигентност е мощен предиктор на социалните взаимоотношения при различни условия – семейни и колегиални.

Доказано, е че емоционалната интелигентност е емоционален регулатор на взаимоотношенията в семейството, предопределя родителското влияние върху децата, защото демонстрира значимо отношение и при формирането на емоционалния живот на техните деца. Тази тема е коментирана от много автори, някои от които обръщат особено внимание на ефектите на семейните взаимодействия върху детското психично здраве и акцентират на това, че „…способността на вътрешната регулация да моделира, чрез своята организация, външната среда и връзките на детето с нея, подпомага поведението му да изпълнява адаптивните или дезадаптивните си функции към социалното обкръжение. Регулацията на възприятието от семейната среда и поведение в обществото се опират предимно на вътрешни модели, конструирани да представят субективните образи за средата, в която детето се формира” (Кардашева, 2006) [23]. В тази връзка личностните качества, свързани с възприемане, изразяване и управление на емоции, управление на стреса и самоконтрола проявяват проективна функция върху междуличностното общуване и психичното здраве на децата им.

Психологичните ефекти на емоционалната интелигентност на родителите и влияние й върху детските поведенчески нагласи се проявяват при наличие на позитивна емоционалност, родителска любов и съпричастност към детската проблематика в годините на израстване. В съответствие с това емоционалната интелигентност на родителите проявява предикативната си функция спрямо детските стремежи, цели и намерения, и може да буферира налаганите върху тях външни въздействия, изисквания и ограничения.

Цитати и бележки:

[1] Thorndike, E. L. (1920). Intelligence and its uses. Haprer’s Magazine, 140, 227–235.

[2] Leuner, B. (1966). Emotional intelligence and emancipation. Praxis der Kinderpsycologie und Kinderpsychiatrie, 15, 193–203.

[3] Payne, W. L. (1986). A study of emotion & Developing emotional intelligence: Self-integration: relating in fear, pain and desire, Dissertation Abstracts International, 47, 2003A, 183–187.

[4] Gardner, H. (1983). Frames of mind: The theory of multiple intelligence. New York: Basic Books.

[5] Sternberg, R. J. (1985). Human intelligence. The model is the message. Silence, 230, 1111-1118.; Sternberg R.J. & Detterman, A. P. (1986). Social intelligence and decoding skills in nonverbal communication. Social Cognition 2: 168–192.

[6] Сиймън, Дж., Кенрик, Д. (1994). Психология. София: НБУ.

[7] Wechsler, D. (1981). Manual for the Wechsler Adult Intelligent Scale – Revised. New York: Philological Corporation.

[8] Wechsler, D. (1981). Manual for the Wechsler Adult Intelligent Scale – Revised. New York: Philological Corporation, ).

[9] Arnold, M. (1960). Arnold, M. (1970). Emotion and personality. In Philological aspects. Xiv 296, Oxford, England, Columbia University Press, Vol. I.

[10] Сиймън, Дж., Кенрик, Д. (1994). Психология. София: НБУ.

[11] Petrides, K. V., & Furnham, A. (2000). On the dimensional structure of emotional intelligence. Personality and Individual Differences, 29, 313–320.

[12] Зиновиева, И. (2011). Личност и индивидуалност. Продуцентски център ЛМ, 55–57.

[13] Petrides, K. V., & Furnham, A. (2000). On the dimensional structure of emotional intelligence. Personality and Individual Differences, 29, 313–320.

[14] Petrides, K. V., & Furnham, A. (2000). Gender differences in measured and self-estimated trait emotional intelligence. Sex Roles, 42 (5–6), 449–461.

[15] Eysenck, H. J. (1994). Personality and intelligence: Psychometric and experimental approaches. In R. J. Sternberg & P. Ruzgis (Eds.), Personality and intelligence (pp. 3–31). New York: Cambridge University Press; Zeidner, M. et al., (2005). Assessing emotional intelligence in gifted and non-gifted high school student: Outcomes depend on the measure, Intelligence, 33, 369–391.

[16] (Eysenck, H, J. (1990). Genetic and Enveronmental contribution to individual differences: The tree major dimentions of personality, Journal of Personality, 58, 245–261.; Eysenck, H. J. (1997). Personality and experimental phycology: The unification of phychology and the possibility of a paradigm. Journal of Personality and Social Phychology, 73, 1224–1237.

[17] Petrides, K. V., & Furnham, A. (2003). Trait emotional intelligence: Behavioural validation in two studies of emotion recognition and reactivity to mood induction. European Journal of Personality, 17, 39–57.

[18] Petrides, K. V., & Furnham, A. (2003). Trait emotional intelligence: Behavioural validation in two studies of emotion recognition and reactivity to mood induction. European Journal of Personality, 17, 39–57.

[19] Petrides, K. V., & Furnham, A. (2001). Trait emotional intelligence: Psychometric investigation with reference to established trait taxonomies. European Journal of Personality, 15, 425–448.

[20] Diener, E. et al., 1985). The satisfaction with life scale. Jornal of Personality Assessment, 49, 71–74.

[21] Martin, R. A. (2007). The phycology of humor: An integrative approach. Burlington, MA: Elsevier Academic Press.

[22] Martin, R. A, Puhlik-Doris, P, Larsen, G., Gray, J.& Weir, K. (2003). Individual difference in uses of humor and their relation to psychological well-being: development of Humor Styles Questionnaire. Journal of Research I Personality, 37, 48–75.

[23] Кардашева, А., (2006), Ефекти на семейни комуникативни взаимодействия върху детското психично здраве. Приложна психология и социална практика, Университетско издателство, ВСУ „Черноризец Храбър”, Психология журнал, бр.4.

Литература:

Зиновиева, И. (1997). Диференциална психология. София: Албатрос.

Зиновиева, И. (2011). Личност и индивидуалност. Продуцентски център ЛМ.

Иванова, З. (1981). Личност и професионална адаптация. София: БАН.

Кардашева, А. (2006), Ефекти на семейни комуникативни взаимодействия върху детското психично здраве. Приложна психология и социална практика. Варна: Университетско издателство, ВСУ „Черноризец Храбър”, Психология журнал, бр.4.

Сиймън, Дж., Кенрик, Д. (1994). Психология. София: НБУ.

Силгиджиян-Георгиева, Х. (1998). Аз-концепция и психосоциална идентичност (Жизнен преход към зрелостта). София: Университетско издателство „Св. Кл.Охридски.

Goleman, D. (1995). Emotional intelligence: Why it can matter more than IQ. London: Bloomsbury.

Holland & Sternberg (2000). The manual of emotions. Psychological Review 58, 282–93.

Kardasheva, A. N. (2010). Testing and Incremental Validity of the Trait Emotional Intelligence Questionnaire (TEIQue) in a Bulgarian – Speaking Population. Bulgarian Journal of Psychology. (732–752).

Petrides, K. V., & Furnham, A. (2000). Gender differences in measured and self-estimated trait emotional intelligence. Sex Roles, 42 (5–6), 449–461.

Petrides, K. V., & Furnham, A. (2000). On the dimensional structure of emotional intelligence. Personality and Individual Differences, 29, 313–320.

Petrides, K. V. (2001). A psychometric investigation into the construct of emotional intelligence. Unpublished doctoral dissertation, London: University College London.

Petrides, K. V., & Furnham, A. (2001). Trait emotional intelligence: Psychometric investigation with reference to established trait taxonomies. European Journal of Personality, 15, 425–448.

Petrides, K. V., & Furnham, A. (2003). Trait emotional intelligence: Behavioural validation in two studies of emotion recognition and reactivity to mood induction. European Journal of Personality, 17, 39–57.

Petrides, K. V. (2004). Empirical findings from the Trait Emotional Intelligence Program. Paper presented at the First European CERE Conference on Emotions, Amsterdam, The Netherlands.

Petrides, K. V., Frederickson, N., & Furnham, A. (2004). The role of trait emotional intelligence in academic performance and deviant behaviour at school. Personality and Individual Differences, 36, 277–293.

Petrides, K. V., Furnham, A., & Frederickson, N. (2004). Estimates of emotional and psychometric intelligence: Evidence for gender-based stereotypes. Journal of Social Psychology, 144, 149–162.

Petrides, K. V., Furnham, A. & Martin, N.G. (2004). Estimates of Emotional Intelligence and Psychometric Intelligence: Evidence for gender based stereotypes. Journal of Social Psychology, 144, 149–162.

Petrides, K. V., & Furnham, A. (2006). The role of trait emotional intelligence in a gender-specific model of organizational variables. Journal of Applied Social Psychology, 36, 552–569.

Petrides, K. V., Niven, L., & Mouskounti, T. (2006). The trait emotional intelligence of ballet dancers and musicians. Psicothema, 18, 101–107. [Special issue on emotional intelligence].

Petrides, K. V., Pe´rez-Gonza´lez, J. C., & Furnham, A. (2007). On the criterion and incremental validity of trait emotional intelligence. Cognition and Emotion, 21, 26–55.

Petrides, K. V., Pita, R., & Kokkinaki, F. (2007). The location of trait emotional intelligence in personality factor space. British Journal of Psychology, 98, 273–289.

Petrides, K. V. (2009). Technical manual for the Trait Emotional Intelligence Questionnaires (TEIQue) (1st ed.). London: London Psychometric Laboratory.

Petrides, K. V., Vernon, P. A., Schermer, J. A., Ligthart, L., Boomsma, D. I., & Veselka, L. (2010). Relationships between trait emotional intelligence and the Big Five in the Netherlands. Personality and Individual Differences, 48, 906–910.

Petrides, K. V., Vernon, P. A., Schermer, J. A., & Veselka, L. (2011). Trait emotional Intelligence and the Dark Triad Traits of Personality. Twin Research and Human Genetics, vol.14, № 1, pp. 35–41,

Petrides, K.V., Pérez-González, J. C., & Furnham, A. (2007). On the criterion and incremental validity of trait emotional intelligence. Cognition and Emotion, 21, 26–55.

Vernon, P. A., Petrides, K. V., Bratko, D., & Schermer,J. A. (2008). A behavioral genetic study of trait emotional intelligence. Emotion, 8, 635–642.

Vernon, P. A., Villani, V. C., Schermer, J. A., & Petrides, K. V. (2008). Phenotypic and genetic associations between the Big Five and trait emotional intelligence. Twin Research and Human Genetics, 11, 524–530.

Vernon, P. A., Villani, V. C., Schermer, J. A., Kirilovic, S., Martin,R., Petrides, K. V., Spector, T. & Cherkas, L. (2009). Genetic and environmental Correlations between Trait Emotional Intelligence and Humor Styles. Journal of Individual Differences, Vol.30 (3): 130–137, Hogrefe & Huber Publishers.

Vernon, P. A., Martin, R. A., Schermer, J. A., & Mackie, A. (2008). A behavioral genetic investigation of humor styles and their correlations with the Big-Five personality dimensions. Personality and Individual Differences, 44, 1116–1125.

Vernon, P. A., Martin, R. A., Schermer, J. A., Cherkas, L. F., & Spector, T. D. (2008). Genetic and environmental contributions to humor styles: A replication study. Twin Research and Human Genetics, 11, 44–47.

Vernon, P. A., Petrides, K. V., Bratko, D., & Schermer, J. A. (2008). A behavioral genetic study of trait emotional intelligence. Emotion.

Vernon, P. A., Villani, V. C., Vickers, L. C., & Harris, J. A. (2008). A behavioral genetic investigation of the Dark Triad and the Big 5. Personality and Individual Differences.