Нора Голешевска

Югозападен университет „Неофит Рилски“

Имейл: artes.liberales@gmail.com

ОБРАЗ И ПЕРФОРМАТИВ.

Реторически аспекти в Теория на иконичните действия

Възраждането на общ за хуманитаристиката интерес към визуалното е описан през 90те години на 20 в. с термина визуалният обратⁱ, описващ знакови процеси и явления в съвременната култура и науките за културата. Това, че „картините формират особено търкане и дискомфорт“ в съвременните социални изследвания,¹ логично предизвиква осмисляне на ролята, силата и функцията на образността и на терена на съвременната реторическа наука. Така теоретичната рамка на изследванията по визуална реторика обобщава анализи на символните и перформативни измерения на визуалната култура, интегрирайки интерпретацията на разнородни феномени: медийни изображения, визуални изкуства, картография и фотография, архитектура, интериорен дизайн или монументи в градската среда. Анализите на реторическите аспекти на образността показват, че в качеството си на визуално детерминирани, явленията на визуалната култура се основават на употребата на иконични знаци, чиято цел е внушаването на ценности и формиране на нагласи.

Стремежът визуалните изследвания да анализират иманентната истинност, въздействеността и позицията (обещание, съпротива, конформност) на образите в социалното поле² към днешна дата е ясно проследим на терена на реторическите изследвания, както на Стария континент, така и отвъд океана. В полето на визуална култура, реторическият ракурс обособява различни смислови ядра, сред които се открояват изследванията на визуалния аргумент в англо-саксонски контекст, както и анализите и класификациите и на визуалните тропи, във френскоезична среда,³ Общ за тези подходи е интереса към посочените инсрументи, от гледна точка на визуални стратегии, използвани за управление на вниманието и реакциите на зрителите. В такъв контекст, усилието на настоящия тескт е да изведе основните моменти в теорията на образните актове на Хорст Бредекамп, позиционирайки концепцията за перформативен образ, в контекста на цитираните реторически подходи за анализ на визуалната култура.

ОБРАЗ И ПЕРФОРМАТИВⁱⁱ

Публикуваната през 2010г. „Теория на образните актове“, наред с познатата у нас Антропология на образа (Bild–Anthropologie)ⁱⁱⁱ на Ханс Белтинг бива определяна като кулуминация в развитието на науките за образа – Bildwissenshaft. Монографията разрабова идеята за обрат към визуалното, като поставя фокус върху перформативността на образа, тълкуван като иконичен/образен акт (Bildakt).^iv Книгата се приема за summa на концепците на Бредекамп, тъй като в основата й залягат десетилетие на изследване, статии, доклади от конференции и не на последно място – цикъл лекции, посветени на Адорно, организирани през 2007г., от Института за социални изследвания във Франкфурт.⁴

Приемствеността на текста по отношение на класическите анализи на диалектиката на мита за просвещението, е формулирана от самия Бредекамп в твърдението, че „съвременното просвещение изглежда невъзможно без иконичния елемент“.⁵ Амбицията на немския културолог е да създаде културна теория на образа (Bild)^v и оформянето (Gestaltung), доближаваща се до понятието на Лайбниц за мислене, образование и формиране.⁶

В контекста на Теория на образните действия немският хуманиарист идентифицира пет причини в подкрепа на съвременните интердисциплинарни^vi изследания на визуалността. Първата засяга размера на изображенията в съвременните общества (напр. в развлекателната индустрия, където визуалното доминира във всички области на ежедневието). Втората причина немският културолог отнася до политическата употреба на изображенията – до властта и в частност – до политическото представителство. Третият значим мотив засяга военните употреби на изображенията. Според на Бредекамп, под знака на една асиметрична образна война, днес образите се използват като първични оръжия, от страна на медиите и Интернет. Тези употреби целят предизването на психични процеси. Функцията на този тип образи е да разшири оптически областта на противопоставяне на сила.⁷ Според немският изследовател, ефектите от подобни образни употреби са сходни с тези от истинските оръжия, като в определени случаи може да ги замества. Четвъртата причина Бредекамп отнася до природните науки, където изображенията вече не се използват като илюстрация, а като „аналитичен инструмент сам по себе си.“ Петата от причините засяга правното регулиране на изображенията, разглеждани не като вторични явления, а като първични елементи на външния живот.

Заетото от лингвистичната философия понятие за перформативност^vii (ефектът на едно изказване в момента на неговото произнасяне) е разширено до сферата на визуалното, чрез категорията образно действие. Ако скритата презумция е, че с образите можем да правим неща, изобразяването на нещо е равнозначно на неговото сътворяване. Така образните действия описват образи (‚изказвания‘), които имат перформативна функция – такива, които са в състояние, да сътворят действителност или да променят нейните параметри. Бредекамп подчертава, че актът на изображението /иконичното действие/ не се ограничава до наблюдението. Като перформативен, образният акт се мисли като успешен или неуспешен, (не истинен или неистинен). Образният акт се отнася до сила, даваща възможност на дадено изображение, в контекста на своето виждане или употреба, да премине от латентност, към външен ефект върху усещането, мисленето и действията. Той е именно действие, тъй като неговите ефекти произвеждат промени в чувствителността и поведението.

Ако модерната епоха привилегирова субекта като създател на света, то съвремието все по-често ни изправя пред парадокса, че Азът се формира под въздействието на образи – в съотнасянето си с различни образни актове. Преместването на акцента от дескриптивната към перформативната функция на образите открива възможност да бъде разбрана тяхната въздействаща сила. Цел на понятието за образно действие е да изведе на преден план ролята на изображенията, мислени като „живи“ исторически агенти, в повратните моменти на човешките дела и на човешкото разбиране.⁸

Подстъп към образната перформативност Бредекамп открива в парадокса на битието на изображенията, които в качеството си на артефакти не притежават собствен живот, но въпреки това демонстрират присъствие, отличаващо ги от неживата материя. Силата на образите идва не от смисъла, импониран в тях (той зависи от очевидците), а от самият акт на виждане. Веднъж видян, образът улавя зрителя. Изображенията добиват своята власт чрез възприемане и взаимодействие. Подобен подход третира образите като квази-субекти, с които човек влиза в интерсубективно отношене.⁹ Целта на образите е следователно, не просто да изобразяват действителността, а да насочват човешкото внимание в перформативния акт на своето показване/виждане. Така, ако просвещенския мит отстранява въпроса за субектността на изображението (Bild), определящо за подхода на Бредекамп е настояването за признаване на автономен живот на образите, мислени като надарени със сила, интенционалност и мотивация. Алюзията с теорията на речевите актове, предполага, че авто-активността (Eigenaktivität) на образите, им дава възможност да формулират изказвания в преносен смисъл – презумция, която налага, разбирането, че образните действия конструират факти и реалност, в която човек действа като символно животно.

За Бредекамп, основното предизвикателство, отправено от образния свят, в който е потопен съвременния човек, се крие именно в твърдението, че оразите с които живеем са в състояние по решителен начин да повлияят на възприятието ни на света. С това съображение, просвещенското настояване за разбирането на нзависимия живот на образите се трансформира в изискване да бъдат разбрани начините, по които изображенията въздействат на хората.

ВИДОВЕ ОБРАЗНИ ДЕйСТВИЯ

Примерите за това, че „образите не търпят, а създават перцептивен опит и поведения“ поставят проблема за перформативността на образия/иконичен акт (Bildakt). Терминът заменя нагласата, че образите са еманация на реалността (че я предхождат или отразяват),^viii с допускането, че те способстват нейното конструиране, т.е. че са необходимо нейно условие. За развиването на тази идея биват приведени образи, отнесени към науката, изуството, всекидневието и природата, на чиято основа Бредекамп предлага своята класификация на образните перформативи. Тя различава три категории иконични действия: схематични, заместващи (субститутивни) и присъщи. Според начина им на въздействие, трите класа образи са съотнесени респективно към живота (схеатичните), обмена (заместващите) и формата (присъщите).

Към първия вид образен перформатив – схематичните образни действия, немският изследоваел причислява картините, стенописите, скулптурите и редица други „способни на жизненост“ образи. В този случай, с определението „схема“ Бредекамп има предвид формален критерий, който предава точно съдържание, заместващо „примерен ефект в очите на наблюдателя„¹⁰ Като детерминативен за този тип образни действия Бредекамп ще отбележи осъществяването на обмен между живот и артефакт. Спецификата на тази форма на образна перформативност е, че въздейства като премахва границата между артефакт и тяло, с което освобождава силата на образите и я приближава към човешкото измерение.

Като парадигматичен случай на схематичен образен акт немският културолог посочва живите карини (tableaux vivants). Този тип образи експонират перформативността на основата на самия образен акт, като “превръщат хората в иконичен съд“.¹¹ Към тази категория са причислени също и игровите, литургичните или театралните действия. За примеряването на този модел в настоящия текст са приложени два родни прмера за живи картини от ъвременната родна визуална култура.

Destructive Creation „В крак с времето“ 14.09.2011

Жива картина по творбата на Йожен Дьолакроа „Свободата води народа„

13.07.2013

Втората, иденифицирана от Бредекамп форма на иконично действие е тази на заместването. За немският изследовател специфичното при него е, че образ и тяло са фундаментално заменяеми, без асимилирaт както в случая на схематичните образни действия.¹² Водеща при заместването е именно възможността образът да замести тялото. Немският културолог ще припомни, че истинната иконата, произхожда от автентичната реликва на мъртвия Христос и тази закономерсност вдъхновява дори технологични икони, репродукции на ‚истинските икони‘. Подобна концепция за истинност се основава на реципрочната взаимозаменяемост между тяло и образ. Широк спектър от религиозни, юридически и политически процеси следват този вид образни действия.

Бредекамп уточнява, че тази перформаивна стратегия не се отнася единствено до религиозната образност. Точно обратно – той разпознава същия механизъм в основата на колективни символи като монетите, както и в образи конструирани чрез заместване на истинното и изобразено тяло. Важен пример за този вид образен перформатив Бредекамп открива в гравюрата на Авраам Боссе, отпечатана на титулната страница на Левиатан от Томас Хобс, през 1651г. Това изображение е важно за настоящата реконструкция, защото Бредекамп го интерпретира като перформативен акт-деятел в осъществяването на модерната идея за суверенна власт на закона. Според него, коментирания образ на Левиатан поставя въпроса за видимостта на властта в теорията на държавата,¹³ в хода на модерността.^ix

Бредекамп отбелязва, че Оксфордският речник отчита факта, че Левиатан на Хобс променя смисъла на думата. От Хобс насетне към названието Левиатан (обичайно асоциирано с библейското морско чудовище) се добавя конотацията на всемогъщата държава. Според немския културолог, при обясненението на интерсубективната природа на политиката, Хобс прибягва до разгръщането на визуална реторика, която поставя фигурата на библейското чудовище^x, в основата на модерната политическа иконография. Тази промяна в коноацията, превръща образа на Левиатан в архетип на модерната държава. Така именно титулната страница, създадената от Босе/Хобс дава основание на да приеме, в политическата философия на Хобс, ролята на образността надскача логиката на демонстративния дискурс.