Метин Ибриямов

СУ „Св. Климент Охридски”

Имейл: m.ibriamov@gmail.com

Абстракт: В статията е направен опит за извеждане и обособяване на основни термини и изясняване на тяхното значение и употреба, които заемат ключова роля при изграждане на категориално-понятийния апарат на аргументацията в съвременен дискурс. Акцентът се поставя върху три основни понятия: аргумент (англ. argument), разсъждение (англ. reasoning) и аргументация (англ. argumentation). Анализират се разбиранията и дефинициите на водещи автори (Дъглас Уолтън, Франс Емерен, Хаим Перелман, Стивън Тулмин) в областта на теорията на аргументацията. Изследването и анализът на тези понятия допринасят за прецизиране на използването им в различни реторични ситуации.

Ключови думи: аргумент, разсъждение, аргументация, убеждаваща комуникация, аргументативни структури, аргументативен дискурс.

Metin Ibriyamov

Abstract: This article tries to bring out and identify some basic notions (their meaning and use) which play a key role in the process of forming of categorical and conceptual apparatus of the argumentation in a contemporary discourse. Argument, reasoning and argumentation are the notions that are emphasized in this research. Their understanding and definitions given by lead authors (Douglas Walton, Frans van Eemeren, Chaim Perelman, and Stephen Toulmin) in the field of the theory of argumentation is the object of our analysis. The individual research and analysis of these three notions contribute to using them precisely in different rhetorical situations.

Keywords: argument, reasoning, argumentation, convincing communication, argumentation structure, argumentative discourse.

Уводни думи

Комуникацията, нейната форма и значение между личностите, между групите в обществото и/или между обществата е вълнувала още древните автори. Общуването чрез устна и/или писмена реч е имало и ще продължи да има голямо и съществено влияние върху всички сфери на социално-културния свят на човека. Древни духовни проповедници, като Мойсей, са давали посоката на развитие и формиране на човешкото общество [1]. Исторически личности като Демостен, Цицерон, Мирабо, Мартин Лутър Кинг, Ейбрахам Линкълн и много други чрез ораторските си способности са дали своя огромен принос всеки за своя народ. Но това са само някои от неизчерпаемия извор на примери от историята за значението на убеждаващия комуникативен акт. В съвременната литература могат да се открият множество различни определения и дефиниции за убеждаването [2], една от които е „…общуване на комуникатора с аудиторията (дори, когато тя е съставена от един слушател/зрител/читател) с цел да се променят или усилят неговите мнения (становища), вярвания, ценности и отношения, а в отделни случаи – да се промени или потвърди поведението на аудиторията.” [3]. Това определение е дадено в контекста на реториката, която се приема като наука за убеждаващото въздействие [4]. Аристотел, обаче, дефинира реториката като способност за откриване на убедителен инструментариум и я счита по-скоро за изкуство, отколкото за наука [5]. Без значение дали е наука, или изкуство (опитност, дарование и пр.), основният момент в обхвата на реториката е убеждаващата комуникация, която в съвременен дискурс се изследва основно от теория на аргументацията.

Особености на убеждаващия комуникативен акт

В съвременен план автори като Дъглас Уолтън, Франс Емерен, Хаим Перелман и др. говорят за теория на аргументацията, занимаваща се с изследване на аргументацията в различните комуникативни дейности.

В теорията на аргументацията на Перелман (нар. още Нова реторика) се заявява, че тя се занимава с изследване и изучаване дискурсивните технически похвати, чрез които се предизвиква или подсилва възприемането и поддържането на дадена/и теза/и изложена/и пред определена аудитория за одобрение [6]. Тя предоставя и типология на аргументативни схеми за анализ на дадена писмен речеви акт с цел правилна интерпретация на думите на говорещия/пишещия. Отделно от това Новата реторика изучава и различните видове аудитория, в зависимост от които е налице и различна форма на аргументация.

Прагма-диалектическата теория по аргументация е изградила т.нар. модел на критическа дискусия, посредством който се разрешават различни мнения, възгледи и преценки между участниците. В критическата дискусия участниците притежават различни позиции по даден въпрос и чрез постигане на съгласие по отношение на приемливостта или неприемливостта на някоя/и от гледната/ите точка/и се стремят да разрешат това разногласие помежду им [7]. Този модел изпълнява също така евристични и критически функции при анализ и оценка както на аргументативния дискурс, така и на текстове.

Като осъзнаваме, че целта на настоящото изследване не е да даде в синтезиран вид представа за различните разбирания за съвременната теория на аргументацията, приемаме, че (въпреки че не са изчерпателни откъм съдържание и численост) същите са достатъчни, за да обозначат плоскостта, върху която ще артикулираме.

Непосредствен предмет на изследване ще са понятията: аргумент (анг. argument), разсъждение (анг. reasoning) и аргументация (анг. argumentation).

Целта на изследването е да изведем дефиниции, разбирания и схващания за посочените понятия, без да претендираме за изчерпателност.

Задачата е да разгледаме и анализираме понятията, предмет на настоящата статия, които се употребяват и формират част от категориално-понятийния апарат на аргументативния дискурс.

За изпълнение на задачата и постигане целта на изследването ще използваме методите на анализа и синтеза.

Множество са авторите и изследователите, които са писали и пишат по въпросите на аргументацията. В нашето изследване ние ще се спрем само на някои от тях, а именно: Стивън Тулмин (Stephen Toulmin), Хаим Перелман (Chaim Perelman), Дъглас Уолтън (Douglas Walton) и Франс ван Емерен (Frans van Eemeren).

Статията ще бъде обособена в четири части, колкото е броят на авторите, попадащи в обзора на настоящото изследване. Всяка част ще бъде разделена на три подчасти, колкото са понятията, които са предмет на анализиране.

Във всяка част ще се спрем и ще разгледаме някои от трудовете на посочените по-горе автори, като направим опит да формулираме дефиниции за понятията, които изследваме. При липсва на експлицитни определения, давани от изследователите, ще се опитаме да изведем такива от иплицитен характер по аналитичен път.

1. Стивън Тулмин (Stephen Toulmin)

1.1. Аргументът (англ. argument) според Тулмин

При изследването на аргументите Тулмин прави основното според него разграничение между теоретичната логика (англ. logical theory) и практична логика (англ. logical practice), което го води и към разделение на аргументите на субстанциални (англ. substantial) и аналитични (англ. analytic) [8]. Субстанциалните се разглеждат от някои автори като реторически (практически), а аналитичните като логически (теоретически) [9]. Теоретичната логика или логиката, завещана от Аристотел, според Тулмин, не може да намери приложение в съвременния многоаспектен и широкообхватен свят. Силогизмите на формалната логика, имащи математическа точност, на практика почти никога не могат да осъществят своето проявление. Поради тази причина при изследванията си относно аргументите той умишлено избягва понятията като логика (англ. logic), логично (англ. logical), логично необходими (англ. logically necessary) и пр. [10]. Така Тулмин се изправя пред проблема за това, какви категории ще са необходими при формиране на изцяло практическа оценка за съответните аргументи. За своята задача – изследване на практическия аргумент – той открива аналогия в правото. От юриспруденцията Тулмин взаимства схематичното изграждане на модела на ежедневния спор, където думата „рационален” играе ролята на определение по отношение на спора. „Аргументите, според Тулмин, могат да бъдат сравнени със съдебните процеси, където претенциите, които депозираме, и доводите, които привеждаме в тяхна защита, могат да бъдат съпоставени с твърденията и доводите, които правим извън правния контекст (преводът и курсивът мой)” [11].

Така направената аналогия от Тулмин ни дава основание да твърдим, че по този начин под аргумент той разбира един процес на разсъждение, при който, както ни е известно и от логиката, е налице теза, предпоставки, които я подкрепят и връзката между тях. Но според него практическият аргумент не се разгръща по правилата на формалната демонстрация в логиката, нито пък при излагането му се следи за спазване на вътрешната валидност или обективната правилност.

Някои автори може би с основание посочват, че в англоезичните трудове в областта на аргументирането не се прави разграничение между двете понятия аргумент (англ. argument) и аргументация (англ. argumentation), съответно като „продукт” и респективно – „процес” [12]. В този ред на мисли се приема, че всъщност аргументът като продукт е единица от реторическото доказателство, която се състои от теза, подкрепена от основание и гаранция и защитена с предвидено опровержение [13]. Това разбиране вероятно се основава на постановката, че областите, от които произтича самата теория на аргументацията: логика, диалектика и реторика се разграничават помежду си именно с категориите: процес, процедура и продукт, където логиката се разглежда като процес, диалектиката като процедура, а реториката като продукт [14].

Не може да не се съгласим, че при изследване на реториката и нейните проявления в съвременен аспект (теория на аргументацията) е напълно обосновано да се приеме, че аргументът е част от аргументацията. Последното понятие реториците използват за обозначаване на многокомплексен процес [15].

Смятаме, че в този труд на Тулмин („Употребите на аргумента”) можем да изведем адекватното разбиране за аргумента, като за отправна точка вземем целите, преследвани от автора. Според последния в този труд той не е имал намерение да разяснява теорията на реториката или тази на аргументацията, а по-скоро да се занимае с епистемологичните въпроси на двадесети век [16]. Епистемологията, разбирана като наука, занимаваща се с характера, произхода и обхвата на познанието, формулира рамките и полето на изследването на Тулмин. Понеже познанието е процес, чрез който се достига до знанието като продукт, сме склонни да приемем, че всъщност под аргумент Тулмин разбира не продукт, а процес на разсъждаване. Това, че аргументът се възприема като процес, се подкрепя и от сравнението на същия със съдебния процес.

Тъй като се интересуваме от разбирането за аргумента в дискурса на аргументацията, би било повече от задължително да изследваме не само този негов труд.

Именно в контекста на интреактивност между говорещ и слушащ Тулмин предлага в съвместния си с други автори труд „Въведение в разсъждението” (англ. „An introduction to reasoning”) експлицитно определение за това какво е аргумент: „Аргумент, в смисъла на конвой от разсъждение, е поредицата от взаимосвързани твърдения и доводи, които помежду си изграждат съдържателността и валидността на позицията, която даден говорещ защитава” (преводът мой) [17].

При употребата на понятието „конвой от разсъждение” (англ. a train of reasoning), се смята, че то може винаги да се разбира като поредица от изказвания, които са свързани помежду си по рационален път, или като поредица от доказателства, основания, правила и прочее [18].

В зависимост от целта на употребата на аргументите в ежедневния разговорен дискурс следва да се прави разлика между два типа аргументи: аргументите (от типа „конвой от разсъждение”) и аргументите (от типа човешки взаимодействия), където последните заемат участие в комуникативни взаимоотношения, целящи създаване и поддържане на шумни кавги и свади. Налице са две разбирания за понятието „аргумент”. При първия тип може да се наблюдават силни или слаби аргументи; изцяло убедителни или изначално неправдоподобни, но те не могат да бъдат сами по себе си приятелски или враждебни; спокойни или агресивни, каквито са налице при втория тип. Разумността и интелектуалният компонент са разграничителната линия между двата типа аргументи.

Понеже подходът, който се изисква при преценка и анализ на аргументите, предполага винаги съблюдаване от страна на участниците на контекста (обстоятелствата), при които се излагат самите аргументи, е налице невъзможност да се направи напълно и изцяло разграничаване между двата смисъла (двата типа) на понятието „аргумент”.

Въпреки всичко, във всеки един изцяло разгърнат аргумент могат да бъдат открити следните четири елемента: (1) твърдение или теза (англ. claim); (2) основания или доводи (англ. grounds); (3) гаранции (англ. warrants и (4) подкрепа (англ. backing) [19].

Първият елемент – твърдението – е отправната точна при анализирането на даден аргумент, по отношение на който е валиден въпросът: „Какво всъщност се обсъжда?”. Твърдението дефинира както оправната точна, така и крайната дестинация на анализа [20].

Вторият елемент – основанието – е онзи набор от информация или факти, които дават отговор на въпроса: „На какво се базира основателността на твърдението?”. Основанието се отнася до конкретни факти, които подкрепят твърдението. Природата на тези факти може да бъде от различно естество (статистически данни, свидетелски показания и др.), с оглед на различните видове твърдения.

Третият елемент – гаранцията – дава отговор на въпроса как приетите като основание факти са свързани с тезата или заключението, което е предложено [21]. Този елемент отговаря на въпроса: „Как се обосновава или обяснява движението от приведените основания към поддържаната теза?”

Четвъртият елемент – подкрепата – е онази допълнителна информация, която дава добавъчна достоверност на гаранцията, понеже в практиката тя сама по себе си не може да бъде приета на доверие [22]. Подкрепата отговаря на въпросите: „Дали предоставената гаранция е надеждна? И каква допълнителна информация ни е необходима, за да оправдаем истинността на конкретно предложената гаранция?”

1.2. Разсъждението (англ. reasoning) според Тулмин

Тулмин заявява, че ще използва понятието „разсъждение” в неговия тесен смисъл, който представя конкретната дейност на излагане на доводи в подкрепа на дадена теза, така че нагледно да илюстрира как точно тези доводи по успешен и адекватен начин подкрепят тезата [23]. Той стеснява това определение, тъй като смята, че по-широкият термин за обозначаване на цялата тази дейност по издигане на тези, поставянето им под съмнение, обосноваването им чрез привеждане на доводи, критикуване на доводите, опровергаване на критиките и т.н., е аргументацията.

Авторът излага своите определения за разсъждение, аргумент и аргументация експлицитно, но въпреки това прави впечатление, че между първите две е налице сливане или вливане при тяхната употреба. Така например при дефиниране на понятието „аргумент” Тулмин използва словоформата конвой от разсъждение, т.е. разсъждението е елемент от аргумента, докато в глава двадесет и втора от „Въведение в разсъждението” се заявява, че в нея ще се изследват видовете аргументи, които могат да бъдат открити в разсъждението [24]. Така изложено, последното разбиране загатва, че по-скоро аргументът попада в кръга на разсъжденията, а не обратното.

Когато идентифицира целите на изследването си във „Въведение в разсъждението”, той посочва, че се стреми да обясни как конвоите от разсъждения или аргументите се използват и анализират на практика в житейските ситуации [25]. При това той отново използва понятието „разсъждение”, за да обозначи именно своя предмет на изследване – описване характеристиките на практическия аргумент, т.е. как той изобщо възниква в ежедневието, как, къде и кога се използва.

При обстоен анализ на използваните термини „аргумент” и „разсъждение” се установява, че разсъждението е инструментът, вследствие на който се проявяват и формират аргументите.

Това разбиране за разсъждението намира опора и в определянето на същото като средство, което се употребява за защита на идеи и възгледи в една публична и междуличностна критическа операция, по време на която тези идеи, виждания и мисли биват изпитвани и критикувани чрез подлагането им на „рационална” критика (посредством стандартите на „разума”) [26].

1.3. Аргументацията (англ. argumentation) според Тулмин

Според Тулмин с термина „аргументация” се описва целият процес по издигане на тези, поставянето им под съмнение, обосноваването им чрез привеждане на доводи, критикуване на доводите, опровергаване на критиките и т.н [27]. Както посочихме по-горе, този термин има по-широк обхват от разсъждението. Процесът на аргументация намира проявление в различни практически начинания и доколкото той е контекстуално подчинен, то методът или процедурата за самата аргументация, която се използва, е повече или по-малко формализирана [28]. Подходящата процедура в дадена област, в която аргументацията намира поле за изява, е детерминирана от целта на контекста (например в правото и в медицината целите на аргументация са различни). Оттук моделът и стилът на аргументацията също се различават в зависимост от областта, в която се използват. Достатъчно в случая е да посочим, че аргументацията е понятие, което има по-широки рамки и включва в себе си останалите две: разсъждение и аргумент.

2. Хаим Перелман (Chaim Perelman)

2.1. Аргументът (англ. argument) според Перелман

„Новата реторика” (или още теория на аргументацията), чийто основател е белгийският философ Хаим Перелман, има за обект на изследване „[…] дискурсивните технически похвати, чрез които да се предизвика или да се подсили възприемането или поддържането на тезите, които са изложени пред аудиторията за одобрение” (преводът мой) [29].

Когато Перелман говори за дискурс, той всъщност има предвид аргументация [30]. По този начин той очертава границите на полето, в което развива своето изследване на аргументите.

В своя труд „Нова реторика” (англ. The New Rhetoric) Перелман и Олбрехтс–Титека анализират структурата на изолираните аргументи в процеса на аргументацията, като ги разделят на аргументи чрез свързване (англ. association) и аргументи чрез разделяне (англ. dissociation) – наричани аргументативни схеми.

В категорията аргументи чрез свързване попадат и квазилогическите аргументи. Според Перелман това са онези аргументи, които имат определена убедителна стойност в степен, която им позволява да претендират за сходство с формалното логическо разсъждение, но при подлагането им на анализ се разкрива липсата на идентичност [31].

Реторичните фигури също се разглеждат от Перелман като аргументи, стига същите да водят до промяна на възгледите у адресата (слушател, зрител, читател) [32].

Изходният пункт или отправната точка на всеки аргумент следва да бъде такава предпоставка, по отношение на която у съответната аудитория (слушатели, читатели, зрители) е налице съгласие за нейната истинност или валидност. По този начин, когато говорещият селектира набора от предпоставки, които ще послужат за изграждане на своя аргумент, той следва да вземе под внимание онези изказвания, с които аудиторията е съгласна [33]. Такива изказвания могат да бъдат: факти, истини, предположения, ценности (абстрактни или конкретни) и др.

2.2. Разсъждението (англ. reasoning) според Перелман

Перелеман почти не прави разлика в схващанията/разбиранията за аргумент и разсъждение. Аргументативните схеми, които са обект на изследване в „Нова реторика”, се определят от самия него като техники на разсъждение (англ. techniques of reasoning), които подлежат на оценяване с критерии извън формалната логика [34].

Белгийският философ смята, че в теорията на аргументацията следва да се избягва използването на понятията reason и reasoning [35], понеже в хуманитарните и обществените науки се артикулира с ценности, а не с очевидни изказвания, които произтичат дедуктивно при тяхното комбиниране, както е в природо-математическите науки. Това го води и към същественото разграничение, според него, между термините „доказателство” и „аргументация”.

2.3. Аргументацията (англ. argumentation) според Перелман

Аргументацията в теорията на Перелман представлява самата интерактивна дейност между говорещ и дали и тук не е слушател/слушатели слушащ/слушащи. По време на тази дейност говорещият, от една страна, излага своите аргументи в подкрепа на дадена теза, а от друга страна, слушателят/слушателите не само ги възприема/т и разбира/т по свой собствен начин в съзнанието си, но също така интерпретирайки ги създава/т свои собствени аргументи [36]. По този начин се достига до крайния резултат на аргументацията – възприемане или поддържане на издигната теза, която може да доведе до предприемане на определено действие.

Белгийският философ смята, че аргументацията може да бъде оценявана не чрез логическите категории за валидност и невалидност, а като ефективна или неефективка по своя характер. Тъй като всяка аргументация е адресирана до определена аудитория (малка или голяма, компетентна или некомпетентна), която говорещият се опитва да убеди, то аргументите, които се използват в този процес, мога да бъдат охарактеризирани като сили или слаби, а не като правилни или неправилни [37].

3. Франс ван Емерен (Frans van Eemeren)

3.1. Аргументът (англ. argument) според Емерен

Съвместно създаденият от Франс ван Емерен и Роб Гротендорст модел на критическа дискусия служи като теоретичен инструмент за анализиране, оценяване и изграждане на аргументативен дискурс. Под аргументативен дискурс авторите разбират самия процес на убеждаване [38] посредством доказване с рационални доводи, като по този начин се цели да бъде разрешено определено разногласие. При обозначаване на аргументативния дискурс като процес на убеждаване, за думата убеждаване авторите използват английския термин convincing, който се обяснява в Оксфордския онлайн речник като „способност да се предизвика у някой вярата, че нещо е вярно или истинно”. Това предполага именно преимуществото на рационални доводи при обосноваването на дадена теза, отколкото емоционални [39].

При извършване на анализ на определен аргументативен дискурс или текст се пристъпва към реконструиране структурата на самата аргументация, което е и целта на прагма-диалектическия анализ [40]. Авторите разграничават четири вида структури на аргументацията: единична, множествена, координативна и подчинителна, като последните три се наричат още комплексна аргументация [41].

В контекста на тези структури и при самото им обясняване се заявява, че разликата между тях се състои именно във връзките, които отделните аргументи създават помежду си. Тоест аргументът се явява съставна частица в процеса на аргументацията. Единствено след идентифициране на видовете връзки (т.е. на вида структура) между аргументите може да се осъществи адекватната оценка на самата аргументация. При единичната аргументация за обосноваването на дадена позиция е налице един единствен аргумент, който при експлицитното си проявление (което се случва много рядко, понеже по често се случва една от предпоставките да не е изразена външно) съдържа само две предпоставки [42].

Така направеното изложение и разяснение на структурите на различните видове аргументации ни дават отговор на въпроса „Що е аргумент?”, който според нас съдържателно изглежда по следния начин: според Емерен и Гротендорст аргументът е една експлицитна форма на разсъждение (довод) от цялостната аргументация, който се състои най-малко от две предпоставки, чиято цел е да подкрепи, защити, обоснове и/или оправдае дадена теза или позиция. Твърдението ни, че под аргумент разглежданите автори разбират форма на разсъждение (англ. reasoning) намира опора и в онези случаи, в които Емерен и Гротендорст използват английския термин argument, за да посочат различните видове силогизми, които са изследвани от Аристотел в неговата логика [43]. А силогизмът според Стагерит е „[…]разсъждение при което от приемането на някакви положения и посредством тях, с необходимост произтича нещо различно от допуснатото (курсивът мой)” [44].

3.2. Разсъждението (англ. reasoning) според Емерен

Разсъждението в прагма-диалектическата теория на аргументацията се разглежда като един умствен процес, протичащ изцяло в съзнанието на индивида. То заема основополагаща роля при експлицитното представяне на аргумента. Казано по друг начин, вербалното или писмено изложеният аргумент представляват материалното проявление на имплицитния мисловен процес на разсъждението.

Това дава основание на Франс Емерен да обоснове за обект на изследване от страна на теорията на аргументация единствено и само вербално или писмено изразените аргументи от страна на участниците в процеса на разрешаване на различието в мненията [45].

Именно чрез процедурата по реконструиране на аргументативния процес могат да бъдат идентифицирани аргументативните структури, които участниците адекватно са употребили. Този подход предоставя възможност за изследване на разсъждението като вътрешен мисловен процес, тъй като в аргументацията то не е материално инкорпорирано в пълнота [46].

3.3. Аргументацията (англ. argumentation) според Емерен

Според Франс Емерен аргументацията е: „[…] вербална, социална и рационална дейност, която е насочена към това да убеди даден разумен човек в приемливостта на определено становище (теза) чрез представяне на набор от изказвания, които обосновават или опровергават твърдението, изразено в тезата” (преводът мой) [47].

Авторът определя тази дефиниция по-скоро в светлината на техническия й нюанс, който тя има, за да обозначи концепцията, в която се артикулира при работа с теория на аргументацията. В съдържателния компонент на тази изцяло техническа дефиниция е включена двузначността на понятието „аргументация” като „продукт–процес”. От една страна, с термина „аргументация” се описва процесът на самия спор (обосноваване и/или опровергаване) между участниците (например: „След малко приключвам с моята аргументация.”). От друга страна, с него се посочва и продуктът, до който е довела аргументацията (например: „Тази аргументация не е добра.”) [48].

От това определение става ясно, че аргументацията е интерактивна (междуличностна) комуникативна дейност, при която рационалният компонент е основата, върху която тя се развива. Тази дейност изисква винаги да е налице определена позиция (теза) по даден въпрос на някой от участниците, който има задължението да я защитава от подозренията или съмненията на другия/ите участник/ци. Последният/те може/могат да има/имат и своя позиция, която се разграничава от защитаваната. Посредством аргументацията страните в тази социална дейност се стремят да убедят противната страна в приемливостта на своята теза чрез използване на рационални доводи.

4. Дъглас Уолтън ( Douglas Walton)

В настоящия подраздел ще променим последователността на изследваните понятие, като ги приведем в реда, в който са изследвани от Дъглас Уолтън.

4.1. Разсъждението (англ. reasoning) според Уолтън

За разлика от гореизложеното за изследваните автори и техните трудове, Дъглас Уолтън, канадският теоретик в областта на аргументацията, решава да издаде статия със злагавие „Какво е разсъждение? Какво е аргумент?” (англ. What is reasoning? What is an argument?), в която изследва въпроси от рода на това: дали в същината си аргументът и разсъждението не са едно и също нещо; или едното е съответна подчаст на другото; може ли да има аргумент без разсъждение и прочее [49].

Уолтън взема под внимание различните аспекти, от които се изследват термините „аргумент” и „разсъждение” с оглед на дискурса. Отчасти той се съгласява с някои изследователи в областта на неформалната логика, че разсъждението може да се разглежда като нещо, което заема място в самия аргумент, а последният е социален, интерактивен и целенасочен инструмент за убеждаване [50].

Канадският теоретик дефинира разсъждението по следния начин: „[…] вид абстрактна структура, която може да бъде както динамична и интерактивна в дадени моменти, така и статична и неинтерактивна в други (преводът мой)” [51].

По своята същност разсъждението се използва в структурата на самия аргумент, но може да намери роля и в други прагматични полета.

В основата на разсъждението стои именно процесът на извеждане на заключение (англ. conclusion) от дадени изказвания (англ. propositions or statements).

При това положение се приема, че извеждането представлява някаква форма на правило или гаранция за връзката между определени изказвания. Докато заключението е изказването, към което се стига чрез процеса на извеждане. А изказванията са отправните точки. Ясно се вижда, че е налице посока на движение на мисълта.

Понякога заключението в разсъждението може да не бъде изказване, а действие. Така например в императивните изказвания е налице и самото действие, което следва да се извърши: „Сержант, вие трябва да извършите това и това!”.

Разсъждението може да се използва за различни неща: за заблуждаване; за обосноваване; дебатиране; за убеждаване; за обяснение; за извинение и пр.

За правилния анализ на разсъждението според Уолтън следва да се съблюдава контекста на неговата употребата [52]. Понеже обикновено при разсъждението се наблюдава движение на мисълта, то нейната посока е пряко детерминирана от това как разсъждението е използвано в контекста на аргумента [53].

От гледна точка на логиката разсъждението притежава изцяло нормативен характер и може да бъде най-общо дефинирано като последователност от стъпки, които започват от определени отправни точки (предпоставки) до други (заключения).

Канадският теоретик смята, че разсъждението може да бъде изследвано и от позициите на психологията, социологията и други емпирични науки, които изучават динамиката на това как всъщност разсъждението се осъществява между отделните индивиди или групи [54]. Според него разсъждението може да добива и други форми освен линейни (от дадена точка до друга). То може да бъде изградено под форма, наподобяваща структурата на дърво или окръжност.

Тъй като в настоящо изследване се интересуваме главно от разбирането за разсъждението в аргументативния дискурс е съществено да посочим, че в този контекст Уолтън приема, че при доказване на дадена позиция разсъждението на защитаващия позицията взема за отправна точка изказванията (предпоставките) на неговия опонент. Казано с други думи, разсъждението се движи от предпоставките на опонента, към заключението на пропонента (защитаващия го) [55]. С оглед на това може да се заяви, че разсъждението в повечето случаи е насочено към постигане на дадена практическа цел. Погледнато през призмата на прагматизма, разсъждението би следвало да бъде оценявано като добро, уместно, неправилно, измамливо и пр., с оглед на това дали допринася за осъществяване на преследваната цел.

Без да се спираме подробно, ще споменем, че Уолтън различава няколко вида разсъждения: диалектическо и недиалектическо (монолектическо); алетични и епистемични; статични и динамични; практически и теоретически (дискурсивни) [56].

4.2. Аргументът (англ. argument) според Уолтън

При изследването на разбирането и определянето на природата на аргумента, Уолтън използва същия подход, който е използвал за анализиране на понятието „разсъждение” – различни отправни точки и сравнението помежду им.

Преди да пристъпи към формулиране на своя собствена дефиниция за аргумента, теоретикът анализира други определения, които са представяни в различни научни области. Отново определенията, които са давани от логиците, биват обект на критика от Уолтън. Той смята, че при описването на аргумента като група от изказвания, при които се твърди, че едното (заключението) следва от другите (предпоставките), понеже последните подкрепят или са основание за истинността на първото, се предизвикват редица въпросителни. След като в такова определение съществува глаголът „твърди се” (англ. is claimed), според Уолтън не е изяснено от кого точно се твърди; с оглед на кого се твърди [57].

Такъв модел на определение детерминира имплицитно интерактивно (диалектично) поле, при което пропонентът (онзи, който защитава дадено твърдение или мнение) има задължението да докаже истинността му посредством предпоставките, които го подкрепят, с цел да парира (отбие) съмнителността или атаките на своя опонент. Не на последно място обект на съмнение от страна на опонента могат да се окажат и самите предпоставки. В тези случаи дадената предпоставка се явява твърдението, за което пропонентът следва да предложи други изказвания, които да го подкрепят.

В някои речници по английски език се дават широки определения за понятието „аргумент”, като се приписва наличието на изцяло психологически аспекти. В това Уолтън забелязва опция за конструиране на аргумента с диалектически елементи, където пропонентът има за цел да убеди опонента в даден аргументативен дискурс [58].

След като засяга няколко съществени гледни точки при изследването на понятието аргумент, кандският теоретик излага своя дефиниция, според която: „Аргументът е социално и вербално средство, с което може да се разреши, или най-малко защити, даден конфликт или разногласие, което е настъпило или съществувало между две или повече страни (преводът мой и курсивът мой) [59].”

При така даденото определение аргументът включва твърдение, което следва да бъде подкрепено поне от едната страна в конфликта. Разбира се, тук могат да се наблюдават случаи, при които едната страна издига твърдението, а другата го подлага на съмнение с критически въпроси или пък всяка страна издига свое твърдение, което влиза в сблъсък с твърдението на другата.

4.3. Аргументацията (англ. argumentation) според Уолтън

Канадският теоретик дефинира понятието аргументация през призмата на теорията на диалога, която предоставя възможност за диалектически модел на изследване на използваните аргументи. Според Уолтън аргументацията е верига от аргументи, където заключението от едно изказване играе ролята на предпоставка за следващото. Основната причина за употребата на аргументацията и аргументите в нея по време на диалога е да се (съответно да не се) разреши някакъв спорен въпрос между две страни [60]. Освен това всеки участник в процеса на аргументацията има за цел да убеди другата страна в диалога да приеме или да се съгласи с проектираното пред него твърдение [61].

Тук отново се представя аргументацията като целенасочена междуличностна дейност, при която вследствие на размяна на аргументи всяка от страните се стреми да убеди другата в приемливостта на своята теза.

Заключение

Като имаме предвид целта на настоящата статия, смятаме за основателно да направим следните обобщения, изводи и заключения относно дефинициите и разбирания на изследваните понятия, така както сме ги анализирали – поотделно за всеки от анализираните автори.

Стивън Тулмин

Тулмин разглежда аргумента като процес на разсъждаване, който въплъщава в себе си една последователност от взаимносвързани твърдения и доводи, които изграждат валидността на определена защитна теза. В този процес се наблюдава едно движение на мисълта, при което от приетите основания, преминавайки през гаранцията, се стига до първоначално изложеното твърдение. Всеки напълно разгърнат аргумент според Тулмин се състои от (1) твърдение или теза (англ. claim); (2) основания или доводи (англ. grounds); (3) гаранции (англ. warrants и (4) подкрепа (англ. backing).

Що се отнася до термина „разсъждение”, при Тулмин се наблюдава едно на пръв поглед объркване в употребата на двете понятия „аргумент” и „разсъждение”. Веднъж се посочва, че първото е една последователност от разсъждения, а в следващия момент се заявява, че разсъждението е полето, в което се развиват аргументите. Въз основа на направения анализ в настоящото изследване считаме, че разсъждението според Тулмин е инструментът (мисловният процес), посредством който възникват и се развиват аргументите.

Аргументацията според Тулмин е публична и интерактивна дейност, по време на която участниците в нея издигат тези, идеи и виждания и привеждат в тяхна защита доводи, които биват „изпитвани” и критикувани от другите участници. Това именно е полето, в което се развиват аргументите, които на свой ред се градят чрез разсъждението.

Хаим Перелман

Според белгийския философ и реторик аргументите имат значението на изолирани елементи в аргументацията. Те представляват форма на разсъждение с експлицитни или имплицитни предпоставки, подкрепящи дадена позиция, при която не е задължително спазване на формално-логическите правила. Тази последна характеристика се наблюдава и при Тулмин, където формирането на аргумент не се осъществява по правилата на формалната демонстрация в логиката, нито пък при излагането му се следи за спазване на вътрешната валидност или обективната правилност.

Перелман се дистанцира от полето на формалната логика, затова той предпочита да избягва използването на онзи категориално-понятиен апарат, който й е присъщ. Това води почти до отсъствие на употребата на понятието разсъждение в неговите трудове.

Новата реторика разглежда аргументацията като една целенасочена интерактивна дейност, по време на която оратотър (говорещият) чрез употребата на аргументи в защита на дадена теза или становище се стреми да предизвика или подсили възприемането й/му от аудиторията (слушащия, четящия, гледащия).

Франс ван Емерен

Холандския теоретик изследва аргументите като основополагащи елементи на аргументацията. Идентифициране на структурата и връзките помежду им позволява реконструирането на аргументативния дискурс между участниците, което на свой ред дава възможност за анализ и оценка на целия аргументативен процес. В контекста на тези думи аргументът се разбира като вид разсъждение (довод), участващо в процеса на изграждане на аргументация, при което броят на предпоставките в него, подкрепящи дадено издигнато становище, не могат да бъдат по-малко от два (като най-често едната предпоставка не е експлицитно изложена в дискурса).

Разсъждението не е непосредствен обект на изследване от прагма-диалектическата теория по аргументация, понеже то е ментален процес, който протича в субективния свят на човека и намира своето битийно проявление чрез писмената или вербалната (вкл. и невербалната) аргументация. Процесът на реконструирането на аргументативните схеми е подход, който позволява изследването, разбира се, до известна степен, на един когнитивно-психологичен процес, какъвто е разсъждението.

Емерен дава интердисциплинарна дефиниция (посочена по-горе) за аргументацията, като с нея той цели да рамкира полето, в което има проявления теорията на аргументация. Според него аргументацията е целенасочен (има за цел да убеждава с рационални доводи), интерактивен и експлицитно изразен информационен поток, присъщ на всеки разумен човек, който поток се отличава със социален характер.

Дъглас Уолтън

Според канадския теоретик разсъждението е имплицитният еквивалент на експлицитно представения аргумент. За него както при Тулмин и Емерен разсъждението е изцяло умствен и психологичен процес, при който е налице движение на мисълта от някакви положения към даден извод, с който се защитава определена прагматична цел. Този процес детерминира вида и структурата на писмено или вербално изразеният аргумент.

Аргументът при Уолтън се доближава по дефиниция до разбирането за аргументацията при Емерен – социален, целенасочен и експлицитен инструмент за разрешаване на разногласия. Разликата се състои в това, че докато при Емерен аргументацията има двузначна природа (от една страна е „процес”, а от друга – „продукт”), то за Уолтън аргументът е инструмент или средство, което се използва в аргументативния дискурс да се защити дадена теза.

Уолтън като че ли не си поставя за задача да даде изрична дефиниция за това що е аргументация. Според него аргументацията също е целенасочен междуличностен процес, който е съвкупност от верига от аргументи, „сплетени”/съчетани/комбинирани така, че всеки предшестващ има значението на предпоставка за всеки последващ.

В заключение основателно може да се каже, че изследването е успешен опит за по-ясно обособяване на разбирания и дефиниции на изследваните понятия; а изследването е продиктувано от това, че в аргументативния дискурс семиотиката (в т.ч. семантика и прагматика) е съществен аспект, който не бива да се пренебрегва при осъществяване на изследователски дейности в областта на теорията на аргументацията.

Цитати и бележки:

[1] Нушич, Б. (2010). Реторика. София: „Сиби”, с. 37.

[2] Карастоянов, Г. (2012). Психология на преднамереното влияние. София: „Изток-Запад”, с. 17.

[3] Александрова, Д. (2008). Основи на реториката. София: УИ. „Св. Климент Охридски”, с. 44.

[4] Мавродиева, И. (2013). Реторика и пъблик рилейшънс. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 54.

[5] Аристотел. (1986). Реторика. София: „Наука и изкуство”, с.45

[6] Perelman, Ch, Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p.4

[7] Eemeren, F. van, Grootendorst, R. A. (2004). A Systematic Theory of Argumentation. The Pragma-dialectical approach. Cambridge: Cambridge University Press, p.58.

[8] Toulmin, S. (2003). The Uses of Argument. Updated Edition. Cambridge: Cambridge University Press, p.116.

[9] Александрова, Д. (2014). Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с.135.

[10] Toulmin, S. (2003). The Uses of Argument. Updated Edition. Cambridge: Cambridge University Press, p. 6.

[11] Toulmin, S. (2003). The Uses of Argument. Updated Edition. Cambridge: Cambridge University Press, p. 7.

[12] Александрова, Д. (2014). Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 141.

[13] Александрова, Д. (2014). Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 43.

[14] Александрова, Д. (2014). Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 38.

[15] Александрова, Д. (2014). Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 37.

[16] Toulmin, S. (2003). The Uses of Argument. Updated Edition. Cambridge: Cambridge University Press, p.vii.

[17] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 14.

[18] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 15.

[19] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 25.

[20] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 29.

[21] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 45.

[22] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 26.

[23] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 14.

[24] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 208.

[25] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 17.

[26] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, pp.10–11.

[27] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 14.

[28] Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2nd ed.). New York: Macmillian Publishing, p. 271.

[29] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 4.

[30] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 7.

[31] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 193.

[32] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 169.

[33] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 65.

[34] Perelman, Ch. (1963). The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul, p. 85.

[35] Perelman, Ch. (1963). The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul, p. 134.

[36] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 189.

[37] Perelman, Ch. (1963). The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul, p. 101.

[38] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press, p. 31.

[39] Относно понятията convince и persuade, както и убеждаване,внушавайки и убеждаване, доказвайки виж: Александрова, Д. (2014). Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ: „Св. Климент Охридски”, с.172, така също и Perelman, Ch, Olbrechts–Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press Notre Dame, p. 26.

[40] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press, p. 95.

[41] Eemeren, F., Grotendoorst, R., Henkemans, A. (2002). Argumentation, Analysis, Evaluation, Presentation. Mahwah: Lawrence Erlbaum Associates, p. 63.

[42] Eemeren, F., Grotendoorst, R., Henkemans, A. (2002). Argumentation, Analysis, Evaluation, Presentation. Mahwah: Lawrence Erlbaum Associates, p. 64.

[43] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press, p. 43.

[44] Аристотел.(1998). Топика. София: изд. “Захарий Стоянов”, с.11

[45] Eemeren, F., Houtlosser, P., Henkemans, F. (2007). Argumentative indicators – A Pragma-dialectical study. Dordrecht: Springer, pp. 2–3.

[46] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press, p. 148.

[47] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press, p. 1.

[48] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press, p. 1

[49] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 400.

[50] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 401.

[51] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 401.

[52] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 402.

[53] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 404.

[54] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 404.

[55] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 404.

[56] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 405.

[57] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 409.

[58] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 410.

[59] Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399-419, p. 411.

[60] Walton, D. (2009). Argumentation theory: A very short introduction.In: Douglas Walton [online]. [Viewed 24.07.2014]. Available from: http://www.dougwalton.ca/papers in pdf/09ArgShort.pdf .

[61] Walton, D., Presumption, Burden of Proof and Lack of Evidence. In: L’Analisi Linguistica e Letteraria. XVI (2008).Special Issue: Proceeding of the IADA Workshop Word meaning in Argumentative Dialogue. vol.1, p.49.

Библиография

Александрова, Д. (2008). Основи на реториката. София: УИ. „Св. Климент Охридски”.

Аристотел. (1986). Реторика. София: „Наука и изкуство”.

Аристотел. (1998). Топика. София: „Захарий Стоянов”.

Карастоянов, Г. (2012). Психология на преднамереното влияние. София: „Изток-Запад”.

Мавродиева, И. (2013). Реторика и пъблик рилейшънс. София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Нушич, Б. (2010). Реторика. София: „Сиби”.

Eemeren, F., Grotendoorst, R., Henkemans, A. (2002). Argumentation, Analysis, Evaluation, Presentation. Mahwah: Lawrence Erlbaum Associates.

Eemeren, F., Houtlosser, P., Henkemans, F. (2007). Argumentative indicators – A Pragma-dialectical study. Dordrecht: Springer.

Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press.

Perelman, Ch, Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press.

Perelman, Ch. (1963). The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul.

Toulmin, S., Rieke, R., Janik, Al. (1984). An introduction to reasoning (2^nd ed.). New York: Macmillian Publishing.

Toulmin, S. (2003). The Uses of Argument. Updated Edition. Cambridge: Cambridge University Press.

Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399–419.

Walton, D., Presumption, Burden of Proof and Lack of Evidence. In: L’Analisi Linguistica e Letteraria. XVI (2008).Special Issue: Proceeding of the IADA Workshop Word meaning in Argumentative Dialogue. vol.1

Walton, D. (2009). Argumentation theory: A very short introduction. In: Douglas Walton [online]. [Viewed 24.07.2014]. Available from: http://www.dougwalton.ca/papers in pdf/09ArgShort.pdf.