Нина Ралева 

СУ. „Св. Климент Охридски”.

Имейл: ralevanina84@gmail.com

Абстракт:  В настоящата статия е направен опит да се изведат проявления на кинесиката в спорта. Спортът се разглежда като фактор със социално значение, а спортистите се представят като национални спортни герои, натоварени със социална отговорност пред зрителите и феновете,  които се идентифицират с тях. Посредством анализ на документи се проследява накратко историческият процес на развитие на спорта в качеството му на „културен код на поведение“. В този „културен код на поведение“, чрез компонентите на кинесиката (лицево изражение, поглед, жест, поза), се търсят аспекти на невербално поведение. Изводите и обобщенията потвърждават значението на невербалното в спортното поведение на хората и очертават насоки за приложение на моделите на невербалната комуникация в теоретичното поле на спорта.

Ключови думи: кинесика, спорт, афект, цивилизация, култура, поведение.

Elements of kinesics in the public representation of sport

Abstract:  This article attempts to reveal the image of Kinesics in the context of sport. The sport is taken as factor with social impact and the sportspeople – as national heroes with key social and representative functions of identification. The method of investigation is analysis of documents. It provides short historical review of sport, presented as “cultural code of behavior”. That way Kinesics reveals its aspects – facial expression, gaze, gesture, posture. The conclusions confirm the importance of nonverbal aspects of Kinesics in the sportspeople` public behavior. At the same time the analysis outlines some basic directions of how to apply models of nonverbal behavior in the theoretical filed of sport.

Keywords: kinesics, sport, affect, civilization, culture, behavior.

 

Уводни думи

Процесът на развитие на човешката цивилизация се характеризира с редица промени както в поведението на отделния човек така и в междучовешките взаимоотношения. В този продължителен и все още незавършен процес на цивилизоване хората се учат да контролират афектите и импулсите на своето поведение. Това налага необходимостта от строго диференциране на собственото поведение, опознаване на другия, на неговата позиция и отношение към света. Този опознавателен процес изисква спазване на определени правила и норми, които придобиват особено значение при публично представяне. Със закономерностите на човешкото поведение в контекста на публичното му представяне се занимават редица психолози, антрополози, лингвисти, философи, социални специалисти и изследователи по невербална комуникация. На свой ред поведенческото диференциране обхваща всички слоеве на обществения строй и видоизменя човешките дейности в това число и спортните като ги превръща в своеобразен „културен код на поведение“.

 

Теоретичен обзор

Интердисциплинарната природа на невербалната комуникация дава основание да се проучва и в полето на спорта. Спортът възприет като човешка дейност, представлява интерес за много специалисти – историци, педагози, психолози, социолози, философи и др. Задълбочени изследвания по въпроса за спорта като цивилизационен фактор на развитие на западния свят правят редица изследователи. Проблемът е разгледан подробно от Живко Проданов (2007), който се позовава на изследванията на Норберт Елиас и Ерик Дунинг (1986) и представя процеса на превръщане на спорта от „неутилитарна дейност“ в „утилитарна дейност, подчинена на правила за постижение“ [1]. Живко Проданов (2007) определя съвременния спорт като „английски феномен“, който се заражда в Англия, съвместно с възникването и развитието на индустриализацията. Според него „първоначално спортът съществува като игра, която не служи на икономически цели, но постепенно професионалният спорт приема правилата на утилитаризма и се превръща в спорт за постижение като манията за повишаване на постиженията непрекъснато нараства“ [2]. Немският социолог Норберт Елиас (1999) смята, че процесът на цивилизация се осъществява чрез “промяна на културния код на поведение на хората”. Като пример за промяна в областта на спорта, той посочва боевете, характерни за Средновековието. Норберт Елиас казва, че „разтоварването на емоциите в боя през Средновековието не е толкова неукротимо както в ранния период на Великото преселение на народите. Но то е достатъчно открито и необуздано, сравнено със стандартите на по-новото време. В него жестокостта, жаждата за разрушение и измъчване на другите, както и утвърждаването на физическото превъзходство започват да се поставят под силен, крепящ се на организацията на държавата обществен контрол“ [3]. В този контекст Норберт Елиас разкрива „историческите промените в устройството на обществото довели до промени в психическите механизми на човека. Този процес на свой ред поражда външни принуди, които задвижват „цивилизацията“ на проявата на афективността на човешкото поведение“ [4]. Именно в изразяването на афектите при спортистите се търси връзката между кинесика и спорт. Изследванията на Норберт Елиас го поставят сред първите автори, които описват лицевите изражения на афектите на средновековните борци. Описва ги като „весели хора, които могат да се шегуват, лицата им не са винаги мрачни, сбърчени, свирепи като символ на войнственото им усърдие“ [5].

Повече за спорта като за „игра и време, изпълнено с нетрудова дейност“ научаваме отново от  Норберт Елиас и  Ерик Дунинг (1986).  Според двамата автори „с развитието на западните общества и в процеса на тяхното цивилизоване игрите стават все по-сдържани. Налага се обществен контрол и психически самоконтрол върху човешкото поведение и проявата на изпитваните емоции“ [6]. Авторите въвеждат термина „спортизация на игрите“. Под „спортизация на игрите“ те разбират превръщането на много стари, народни игри в модерни, спортни игри, които хората практикуват индивидуално. Тези игри се открояват с многобройна публика и специално подготвени атлети, а самият процес на „спортизация“ започва през 18. Век като бързо придобива широки мащаби. В този контекст Живко Проданов (2007) дава за пример игрите с топка или състезанията по атлетика и конни надбягвания [7]. За тях, представени като проява на модерния спорт говори и Ричард Мандела (1984), а  повече за идеята за изкуството и културата, представени като игра ни разкрива Йохан Хьойзинха (1938). Всичко това дава основание на Живко Проданов (2007) да дефинира фазите на историческия процес на „спортизацията“. Те са:

1. Дефинират се ясни и безусловни критерии на играта, благодарение на което се разчупва нейната локалност;
2. Преодоляват се различията в местните навици на поведение и цели в играта;
3. Налага се универсална мярка;
4. Въвежда се критерият безпристрастност, с което възможностите за победа биват уеднаквени за всички участници;
5. Налага се ефикасен контрол върху играта;
6. Постепенно следват фазите на формиране на отбори от играчи, подготвяни за редовни срещи и за турнири [8]. Същевременно той критикува липсата на теоретични анализи по въпроса за спорта. Проданов казва, че гръцките философи Платон (около 429–347 г. пр.Хр.) и Аристотел, (384–322 г. пр.Хр.) въпреки големия си респект към гимнастиката, не са я анализирали теоретично. Живко Проданов припомня, че Платон остава в историята не само като велик философ, но и като двукратен олимпийски шампион по Панкратион (комбинация от борба и бокс) [9]. Въпреки спортните си успехи той не описва процеса теоретично.

Връзка между спорта и античната философия търси и Георги Янков (2011). Той насочва вниманието си към диалозите на Платон и по-точно към възгледа на му за здравото човешко тяло като предпоставка за възпитанието на добродетелите на душата [10]. Относно процеса на социализация чрез спорт говори и Юлия Мутафова -Заберска (2007). Тя представя спорта като „социално явление, което заема постоянно място в живота на всички общества.“ Някои от понятията, с които илюстрира неговата социална същност са: „социална институция“ и „социално действие, което подпомага всички сфери на живота и разширява социалните възможности на човека“ [11]. Юлия Мутафова-Заберска (2007) ни представя и новите тенденции за развитие пред психологията на спорта. Сред най-важните фактори изтъква развитието на информационните технологии, а определението, което дава за съвременните спортисти е „своеобразна технизирана фигура с дистанционно управление“. Според нея „човешкото мислене и действие днес все по-категорично се заменя от електронни системи“[12]. Юлия Мутафова-Заберска (2009) не пропуска да отбележи и моралната стойност на спорта постигната чрез знание. В този контекст тя дава още едно определение на спорта, което потвърждава социалната му стойност: „многолик феномен, който се измерва с икономически, политически, образователни, възпитателни, здравни и морални цели, прониквайки в най-важните страни от живота на съвременника“[13]. Аглийският зоолог Дезмънд Морис (2007) пък е сред изследователите на невербалното, които смятат, че „спортното поведение заслужава по-голямо внимание отколкото получава. Той подкрепя тезата на Норберт Елиас и Ерик Дунинг за развитието на човешката цивилизация и промените, които това развитие налага във всички сфери на живота, включително и в спортните. Дезмънд Морис разглежда биологията на спорта като „съвременен ловен ритуал“ [14].

Интерес за настоящия теоретичен анализ представлява и изследването на Andrejic Ognjen и Tosic Sladana (2010). Двамата автори се позовават на Йохан Хьоизинха и разкриват разнообразието от емоции в света на спортната игра като разграничат здравословните от нездравословните емоции при спортисти.

Повече за преодоляването на различията и налагането на универсална мярка в историята на спорта както и за равнопоставеността на половете научаваме от Стайко Цаноев (2012). Той защитава тезата за „индивидуалната интерпретация на социалната роля, която се определя от манталитета на социалния актьор, а не от половите различия“. Според него „в глобалната епоха се появява нов модел на манталитет – „спортният манталитет“. Същността на този манталитет се изразява в трите постулата на олимпийската философия, предложена от барон Пиер дьо Кубертен (1863-1937):

1. Човешкото същество се състои от три части – „тяло, дух и характер, а характерът далеч не се формира от духа, той се формира предимно чрез тялото“ [15];
2. Принципът на участието – чрез преживяването на победа и загуба се придобива собствен опит. „Същественото не е да си победил, а добре да си се борил“. „Чрез самия акт на включване в състезанието, социалният актьор преминава в друг социален слой – от този на наблюдателите в този на участниците“ [16];
3. Лични усилия за постигане на успех – равенство на старта – неравенство на финала [17].

Именно социалната значимост на спорта го превръща в предмет на философско изследване. „Ориентацията към постижения в спорта, уважението към успелия атлет, идентификацията на зрителите и общественото мнение с националния спортен герой, съпреживяването на успеха, емоциите, които предизвиква са факторите, които определят културния и социален характер на спорта“ [18].

Изследвания в областта на спорта правят още редица автори. За източниците на мотивация и целевата ориентация за постижения при спортистите научаваме от Галина Домусчиева – Роглева (2007). Лицевите изражения на емоциите на двадесет и двама олимпийски медалисти са изследвани от Jose-Migel Fernandez -Dols и  Maria- Angeles Ruiz Belda (1995). Целта на тяхното изследване е да провери хипотезата на Robert Kraut (Робърт Крау) и Robert Johnston (Робърт Джонстън) относно искрената усмивка. През 1979 г. Robert Kraut (Робърт Крау) и Robert Johnston (Робърт Джонстън) издигат хипотезата, че щастието само по себе си не е достатъчно, за да предизвика искрена усмивка. Jose-Migel Fernandez-Dols и Maria-Angeles Ruiz Belda (1995) подлагат тази хипотеза на анализ и достигат до извода, че по време на церемонията по награждаване на златни медалисти от Летни Олимпийски игри, Барселона 1992 г., победителите се усмихват повече, когато установяват зрителен контакт с публиката. Проведеното изследване, потвърждава хипотезата на Robert Kraut (Робърт Крау) и Robert Johnston (Робърт Джонстън). Доказва се, че щастието като емоция не е достатъчно, за да предизвика искрена усмивка, необходима е и социална интеракция. Няколко години по-късно подобно изследване провеждат David Matsumoto и Bob Willingham (2006). Посредством методът за изследване на лицевите изражения на емоциите – FAST (Facial Affect Scoring Technique, 1972), авторите анализират спонтанните лицеви изражения на медалисти по джудо от Летни Олимписйки игри, Атина 2004 г. Резултатите потвърждават универсалността на емоционален фактор, който провокира появата на дадена емоция без значение от културната принадлежност на изследваните лица. Освен универсалния характер на лицевите изражения на емоциите, авторите разграничават спонтанните лицеви изражения от социалните и междуличностните в посоченото изследване.

Задълбочено проучване върху вербалните сигнали на емоциите при спортистите прави Славка Петрова (2006). Тя достига до извода, че , „при спортистите се наблюдава обратно пропорционална зависимост между степента на владеене на устното слово и броя на използваните жестове при предаване на дадено послание“. Според нея „неумелият в словото човек разчита повече на жестовете, отколкото на думите“. Славка Петрова установява, че силните емоции при спортистите водят до слабо представяне, което изисква тяхното контролиране [19].

През 2012 г. Славка Петрова задълбочава своите анализи като изгражда психолингвистичния профил на спортната общност. Тя установява, че „представителите на спортната общност са носители на една спортна лингвистика, която се отличава от професионалния жаргон на други подобни общности и от стандартната реч със своята динамичност, образност и войнственост“ [20].

Подробно с мимиката, жестовете и позата се занимава науката за невербална комуникация. „В невербалната комуникация се включва информацията, която се излъчва от външния вид и движенията на тялото (телесните знаци и сигнали) или се предава чрез промени в гласа, чрез звук, цвят, светлина, миризма, както и чрез пространственото поведение и, съзнателно или не, целенасочено или случайно, въздействие върху материалната среда от страна на един индивид, приема се от органите за осезание на друг индивид и се взема предвид и евентуалното влияние на поведението му“ [21]. Кинесиката е най-изучавания вид невербална комуникация, която изследва мимиката и телодвиженията. Неслучайно Шефлен и Дънкан определят кинесиката като „двигателна модалност“,  чрез която се реализират всички функции на невербалната комуникация: функция на подтекста, синхронизираща функция, функция на обратната връзка, модално-емоционалната функция [22].

За баща на кинесиката се смята Рей Бърдуистъл (1918-1994). Той въвежда термина за първи път през 1952 г. Думата идва от гръцкото понятие kinesis и означава движение. Дезмънд Морис (1928-89 г.) обобщава с думата движения „всички действия на всички животни“. Според него „животните правят само това – движат се…, а човекът, с големия си мозък усъвършенства тези движения“ [23]. Дезмънд Морис представя двайсет основни начина за придвижване. Те са: Пълзене; Лазене на четири крака; Клатушкане; Ходене; Разхождане; Тътрене; Забързано ходене; Бягане; Джогинг; Спринт; Ходене на пръсти; Маршируване; Гъши марш; Прескачане; Подскачане; Подскачане от крак на крак; Катерене; Придвижване на ръце; Акробатика; Плуване. Измежду изброените видове движение, Дезмънд Морис определя ходенето като основен вид и нарича човека „ходеща маймуна“[24]. Повечето от тези движения са се трансформирали в актуални и днес видове спорт. Подобно на Йохан Хьойзинха и Норберт Елиас, Дезмънд Морис също проследява тази трансформация чрез развитието и усъвършенстването на човешката цивилизация. Той търси връзката между телодвиженията и спорта като се връща назад във времето на „древния ловен ритуал“. Според него„спортните дейности са видоизменени форми на лов“. Той казва, че „по време на ловния ритуал оцеляването на ловеца зависи от неговия успех“. Този натиск оставя отпечатък не само върху телата на ловците, но и върху целия им живот като ги превръща в преследвачи, скачачи, стрелци, хвъргачи и убийци на дивеч. „В процеса на развитие на човешката цивилизация се появяват земеделието и животновъдството, а старият ловен живот става излишен, тъй като плячката вече е опитомена. Ловните умения и желанието за лов са заменени от нов вид лов – „спортния лов“, който представлява дейност, която изпитва уменията на спортиста срещу плячката, но няма значение за неговото благосъстояние“ [25]. Този вид спорт се определя като „занимание за свободно време, което се състои в залавяне и убиване на диви животни“. „Развитието на човешката цивилизация възпрепятства това занимание и налага пренасянето на лова от гората в града. Така възникват арените, където зрители свободно наблюдават убийствата на животни. Този тип спорт се запазва и до днес. Например в Испания се провежда т. нар. корида или борба с бикове“  [26]. Паралелно с появата на арените, ловците трансформират своето поведение в най-различни форми. По това време се заражда атлетиката в Гърция. Тя включва преследване (бягане), скачане и хвърляне (на диск или копие). Дейността на атлетите наподобява тази на ловците, но има различна цел – символичният акт на победата [27].  В другите части на света се появяват игрите с топка, например подобие на поло в древна Персия, кегли и хокей в древен Египет, футбол в древен Китай. В сърцевината си тези игри носят умението на ловеца – точното прицелване. Упражненията се превръщат в едни от най-популярните видове спорт. Днес някои от спортните игри се определят като състезание по точна стрелба в цел. Новите видове спорт започват да привличат тълпи от хора, които намират удоволствие в това да наблюдават двубоите, а спортистите се превръщат във фигури с все по-голямо обществено значение [28]. Така възникват популярните видове спорт като футбол, крикет, баскетбол, хокей на трева и на лед, хандбал, поло, водна топка, тенис, тенис на маса, волейбол и лакрос. Дезмънд Морис ги разделя на популярни спортове със защитена цел и на такива с незащитена цел. Към първия вид спадат вече изброените, а към спортовете с незащитена цел се отнасят: боулинг, голф, стрелба с лък, хвърляне на стрелички, кегли, мятане на обръчи върху пръчка, кърлинг, крокет и билярд. По този начин Дезмънд Морис обяснява и несъзнателния елемент в популярността на спорта. Що се отнася до съзнателния мотив – той се проявява в състезателния характер на спорта [29].

По въпроса за движенията пише и украинският учен Георгий Щекин (1954-62г.). Той  разделя движенията на непроизволни и произволни. Непроизволни движения според него са – „импулсивни или рефлекторни двигателни актове, осъществявани без контрола на съзнанието. Могат да имат адаптивен (например мигане, отдръпване на ръката при болка и т.н.) или неадаптивен (например хаотични движения при помрачено съзнание) характер“[30]. Произволни движения са „външни и вътрешни телесни актове (процеси), съзнателно регулирани от субекта въз основа на съществуващи у него потребности от достигане на някаква цел. Могат да бъдат извършени както посредством скелетната мускулатура на външните органи на тялото, реализиращи пространствените движения, така и с гладката мускулатура на вътрешните органи (например кръвоносните съдове), реализиращи вегетативни функции“ [31].

Много преди тях, в трактата „Реторика“ Аристотел (384 –322 г. пр. Хр.) търси отговора на въпроса „какво движи живото същество при ходенето” и го намира в желанието и практическия разум. Под желание има предвид известна цел, „защото това, което бива желано, е изходният пункт на практическия разум, но крайната цел е началото на действието” [32]. Именно телодвиженията на спортистите представляват интерес за изследователите на невербалното, които търсят аспекти на кинесична модалност в публичното им поведение.

Специфики на кинесиката в репрезентирането на спорта

Позата, походката и осанката на човека имат голямо значение за изграждане на неговия облик. Някои автори са мнение, че те имат по-голямо значение отколкото жестовете и мимиката. Чрез тях човек най-силно изразява своите емоции. Например отрицателните емоции, които човек изпитва „свиват“ фигурата, а положителните я „изправят“. Съществуват различни видове пози при човека. Сред тях са: еднообразна, разнообразна, стереотипна, естествена, изкуствена, грациозна. Георгий Щекин е на мнение, „че позите могат да се променят постепенно, бързо, забавено, рязко, плавно, в резултат на което общият вид на човека се характеризира като напрегнат, отпуснат, скован, естествен, величествен, покорен, потиснат, разпуснат, разпасан, прегърбен“ и др. [33]. Подобно на Георгий Щекин, Величко Руменчев определя позата като „носител на информация за емоционалното състояние на общуващите“. За разлика от лицето, позата се контролира по-трудно и поради това е носител на информация за емоционалното състояние на човека.  Величко Руменчев се позовава на Майкъл Аргайл и добавя, че „позата изразява отношение и съпътства говора по начин близък до този на жестовете, но по-забавен в движение“. Той посочва и основните видовете пози: стояща, седяща, клечаща, коленичеща и легнала. Интерес за нас представлява съпоставката, която прави Величко Руменчев между ораторството и борбата, битката. В този контекст той цитира Цицерон, който е изисквал от ораторите да притежават мъжествената и смела поза, характерна за военните и борците. Този тип поза се изразява чрез леко накланяне на тялото напред [34]. Освен Георгий Щекин и Величко Руменев, Дезмънд Морис също определя сигналите на торса като „издайници на истинското настроение на хората“. Според него „позата на тялото отразява мускулния тонус на целия организъм“ и поради това е носител на информация за емоционалното състояние на човека [35]. Дезмънд Морис обръща специално внимание на позите, чрез които човек демонстрира триумф. Той прави аналог между успеха и промяната в общественото положение на победителите. Достига до извода, „че придобитата високопоставеност в резултат на победата, изисква пространствено извисяване“. Това извисяване се постига чрез по-високите пози на радостта. Такива са: подскачане във въздуха, танцуване насам-натам, вирване на главата, вдигане на ръцете над главата съчетано с протягането им нависоко. „Важно е какво е постигнато, защото самото постижение е определящо за демонстрацията на триумф. Колкото по-голяма е победата, толкова по-силна е емоцията, а нейният израз става все по-висок. В този контекст Дезмънд Морис говори за т. нар. „боксьорски жест“, при който ръцете са вдигнати и стиснати в юмруци над главата. Това е класическа поза на спечелилия двубоя. Много често тази поза намира приложение в политическото красноречие, особено по време на избори. Подобна е и позата на „вдигнатите във въздуха ръце“, при която ръцете са раздалечени, дланите и пръстите – изправени [36].

Подобно на Дезмънд Морис, Алън Пийз прави описание на универсалната поза на атлета. Тя се изразява в изправено тяло и ръце свити в лакти и поставени на ханша. Свитите в ханша лакти изразяват заплашителна позиция, концентрация и готовност за атака. Тази поза се използва и в междуличностната комуникация, когато един човек отстоява своята позиция по даден въпрос. Обикновено тя привлича вниманието на околните и създава усещане за мощ, тъй като изисква повече пространство. Използва се от целеустремени хора, каквото са спортисти [37].

Повече за това как празнуват победителите и как реагират победените научаваме отново от Дезмънд Морис. Той изброява видовете пози на триумф, които „варират от радостно подскачане при отделния човек до мащабни публични церемонии.“ Дезмънд Морис дава за пример футболистите и начина, по който те изразяват своя емоционален изблик на радост посредством позата и движенията на телата си. Типични за тях, а и за повечето спортисти са следните демонстрации на триумф:

• потупване по рамото, съчетано с похвални думи;
• размахване на протегнати ръце (вертикално или напред) съчетано с тичане към съотборниците;
• подскачане нагоре съчетано с вдигната дясна ръка, която ритмично удря във въздуха със свит юмрук;
• триумфален бяг;
• прегръдки, целувки, потупвания, разрошване на косата от съотборниците или т. нар „любовна прегръдка“ между победителя и неговите съотборници;
• хвърляне (лягане) на земята във вертикална позиция, съчетано с протегнати над главата ръце;
• носене на победителя на ръце;
• преминаване на победителя пред публиката като на парад, качен на някакво превозно средство;
• вдигната купа високо над главата на победителя;
• обиколка с открит автобус из улиците на родния град на победителите;
• разклащане и изливане на бутилка шампанско върху главите на съотборниците [38].

За разлика от демонстрациите на триумф, позите на погрома целят да скрият разочарованието на загубилия състезател. Обикновено те се изразяват по следните начини:

• навеждане на главата надолу;
• поглед, забит в земята;
• тъжни или сериозни изражения;
• ръце, облегнати на ханша и др. [39].

Дезмънд Морис е сред малцината автори, които засягат темата за спорта в своите изследвания върху невербалното. Той е на мнение, че „спортното поведение на човечеството заслужава много по-голямо внимание, отколкото е получавало досега“. Според автора „постиндустриалният човек на нашия век трябва отново да бъде въвлечен в някаква актуална на своето време форма на псевдоловни занимания, за да удовлетворява природата си, която в противен случай би се проявила в една от най-извратените форми на спорт – войната“ [40].

Заключение

Процесът на формиране на общество с ясна структура и културни норми на поведение забранява физическото насилие между неговите членове. Така забраната за дуели се видоизменя в различни форми на спорт с ясни правила на игра, а публичното поведението на спортистите и социалната стойност на спортния акт стават обект на изследване на редица специалисти в това число и по невербална комуникация.

Направеният анализ дава общи насоки за експресивния аспект на кинесиката като част от невербалното поведение, разгледано в контекста на спорта. Обобщенията представляват опит за нов прочит на теорията за невербалната комуникация в контекста на публичното представяне на спортистите. Анализът не претендира за изчерпателност, а само очертава насоки за приложение на моделите на невербалната комуникация в теоретичното поле на спорта.

 

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 23, юли 2016 г. https://rhetoric.bg/

 

 

Цитати и бележки

[1] Проданов, Ж. (2007). За процеса на цивилизоването на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА Прес, 10.

[2] Проданов, Ж. (2007). За процеса на цивилизоването на спорта. Личност.  Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА Прес, 10–13.

[3] Елиас, Н., (1999). Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и психогенетични изследвания. Т.2, София: „Атика“, 278.

[4] Елиас, Н. (1999). Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и           психогенетични изследвания. Т. 2, София: „Атика“, 292.

[5] Елиас, Н. (1999). Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и  психогенетични изследвания. Т.2, София: „Атика“, 287.

[6] Проданов, Ж. (2007). За процеса на цивилизоването на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА ПРЕС, 8.

[7] Проданов, Ж. (2007). За процеса на цивилизоването на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА ПРЕС, 9.

[8] Проданов, Ж. (2007). За процеса на цивилизоването на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА ПРЕС, 10.

[9] Проданов, Ж. (2009). Философската рефлексия върху спорта като културен феномен. Личност, Мотивация, Спорт. Том 14, София: НСА ПРЕС, 10.

[10] Янков, Г. (2011). Тялото и Платон. Личност. Мотивация. Спорт. Том 16, София: НСА Прес, 62.

[11] Заберска-Мутафова, Ю. (2007). Социализация чрез спорта. Личност, Мотивация Спорт. Т. 12, София: НСА ПРЕС, 15-21.

[12] Заберска-Мутафова, Ю. (2007). Нови тенденции за развитие пред психологията на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА ПРЕС, 29-30.

[13] Заберска, Ю. (2009). Морал и спорт. Личност. Мотивация. Спорт. Том 14, София: НСА ПРЕСС, 17.

[14] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 477.

[15] Цаноев, С. (2012).  Спорт: равнопоставеност на половете. Личност. Мотивация. Спорт. Том 17, София: НСА ПРЕС, 21.

[16] Цаноев, С. (2012).  Спорт: равнопоставеност на половете. Личност. Мотивация. Спорт. Том 17, София: НСА ПРЕС,  22.

[17] Цаноев, С. (2012). Спорт: равнопоставеност на половете. Личност. Мотивация. Спорт. Том 17, София: НСА ПРЕС, 22.

[18] Проданов, Ж. (2009). Философската рефлексия върху спорта като културен феномен. Личност, Мотивация, Спорт. Том 14, София: НСА ПРЕС , 10.

[19] Петрова, С. (2006).  Вербални сигнали на емоциите, Личност, Мотивация, Спорт. Том 11. София: НСА Прес.

[20] Петрова, С. (2012). Езикът в спорта или спортът в езика. София: „Феномен“, 109.

[21] Руменчев, В. (2006). Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 15.

[22] Руменчев, В. (2006). Невербална комуникация в публичната реч и деловото      общуване. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 28.

[23] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 13.

[24] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“,  450-457.

[25] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 477.

[26] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 478.

[27] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 478.

[28] Морис, Д. (2007).  Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 479-480.

[29] Морис, Д. (2007).  Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 480-481.

[30] Щекин, Г. (2004). Визуална психодиагностика. София: „Фабер“, 694.

[31] Пак там.

[32] Аристотел, (1993). Реторика, София: „Софи – Р“, 181

[33] Щекин, Г. (2004). Визуална психодиагностика. С,фия: „Фабер“,510.

[34] Руменчев, В. (2006). Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 552-557.

[35] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 179.

[36] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 252-253.

[37] Pease, B., Alan, Pease. (2005). The Definitive book of Body language. London: “Orion Books”, 238-239. (Преводът е направен от автора на статията).

[38] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“,  254-256.

[39] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“,  256.

[40] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“,  482-484.

Библиография

1. Elias, N. and Dunning, E. (1986). Quest for Excitement. Sport and Leisure in the Civilizing Process. Oxford: Basil Blackwell Ltd.
2. Fernández-Dols, José-Miguel; Ruiz-Belda, María-Angeles. (1995). Are smiles a sign of happiness? Gold medal winners at the Olympic Games. Journal of Personality and Social Psychology, Vol 69(6), Dec. Available at: <http://dx.doi.org/10.1037/0022-3514.69.6.1113>, последно прочетено на: 2.2.2016г.
3. Matsumoto, D. Willingham, B. (2006). The thrill of Victory and the Agony of Defeat: Spontaneous Expressions of Medal Winners of the 2004 Athens Olympic Games. Journal of personality and Social Psychology, Vol. 91, No 3, 568-581.
4. Ognjen A. and Sladana, T. (2010). Game and Emotion. Личност. Мотивация. Спорт. Том 15, София: „НСА ПРЕС“. (Преводът е направен от автора на статията).
5. Pease, B., Alan, Pease. (2005). The Definitive book of Body language. London: “Orion Books”.
6. Аристотел. ( 1993). Реторика. София: „Софи – Р“.
7. Домусчиева- Роглева, Г. (2006). Стратегии за справяне със стреса в областта на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. ТОМ 11, София: „НСА ПРЕСС“.
8. Домусчиева-Роглева, Г. (2007). Влияние на източниците на мотивация върху целевата ориентация за постижения при спортисти. Дисертация. София: НСА.
9. Елиас, Н. (1999). Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и психогенетични изследвания. София: „Атика“, Т.2.
10. Елиас, Н. (1999). Относно процеса на цивилизация. Социогенетични и психогенетични изследвания. София: „Атика“, Т.2.
11. Заберска, Ю. (2009). Морал и спорт. Личност. Мотивация. Спорт. Том 14, София: НСА ПРЕСС.
12. Заберска-Мутафова, Ю. (2007). Нови тенденции за развитие пред психологията на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА ПРЕС.
13. Заберска-Мутафова, Ю. (2007). Социализация чрез спорта. Личност, Мотивация Спорт. Т. 12, София: НСА ПРЕС.
14. Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“.
15. Петрова, С. (2006). Вербални сигнали на емоциите, Личност, Мотивация, Спорт. Том 11, София: НСА ПРЕС.
16. Петрова, С. (2012). Езика в спорта или спортът в езика. София: „Феномен“, 109.
17. Платон. Диалози, Т.1 (1979) , Т.2 (1982), Т.3 Държавата (1981), Т.4 (1990). София: „Наука и изкуство“.
18. Проданов, Ж. (2007). За процеса на цивилизоването на спорта. Личност. Мотивация. Спорт. Том 12, София: НСА ПРЕС.
19. Проданов, Ж. (2009). Философската рефлексия върху спорта като културен феномен. Личност, Мотивация, Спорт. Том 14, София: НСА ПРЕС .
20. Руменчев, В. (2006). Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване. София: УИ „Св. Кл. Охридски“.
21. Хьоизинха, Й. (2000). Homo Ludens. Изследване на игровия елемент на културата. София: „Захари Стоянов“.
22. Цаноев, С. (2012). Спорт: равнопоставеност на половете. Личност. Мотивация. Спорт. Том 17, София: НСА ПРЕС.
23. Щекин, Г. (2004). Визуална психодиагностика. София: „Фабер“,.
24. Янков, Г. (2011). Тялото и Платон. Личност. Мотивация. Спорт. Том 16, София: НСА ПРЕС.