Метин Ибриямов

СУ „Св. Климент Охридски“

Имейл: m.ibriamov@gmail.com

Абстракт: Юридическата аргументация е била и е поле на изследване в редица научни области, имащи отношение към правото (философия на правото, правна логика, теория на правото и пр.). Често в научните среди, а и в съдебната практика се приема, че юридическото мислене е формално логическо по своята природа. Оттук този предикат (логическо) е пренесен към юридическото обосноваване и изобщо към юридическото изказване (разсъждение), като се приема, че последното се подчинява на строго дедуктивна логика. Правото като система от норми е и социално явление, което го прави обусловено в своето развитие от развитието на социума. Съвременното многопластово, интердисциплинарно и многофакторно разглеждане и разрешаване на сложни технологични, социални и морални въпроси несъмнено са подходи, които биха могли да намерят приложение и в проблематиката при изследване на природата на юридическите умозаключения, като се абстрахират единствено и само от силогистичния анализ. В този смисъл в статията е направен опит, наред с представяне на някои от съвременните подходи при изследване на правната аргументация, да се представи и подобен неконвенционален метод при анализирането и оценяването на правната аргументация, а именно метода на многофакторния анализ.

Ключови думи: правна аргументация, правдоподобно разсъждение, прагматичен аргумент, доказателство, аргументативни схеми, многофакторен анализ.

Legal argumentation: multifactorial analysis as a method for analysing and evaluating of legal argumentation in criminal process

Metin Ibriyamov

Abstract: Legal argumentation has been and still is a subject of research by the side of different scientific fields (legal philosophy, legal logic, legal theory and so on). Often in scientific areas by the nature the legal thinking is determined as a thinkign of formal logic. Hence the legal justification and legal reasoning are considered as that they have to obey of hard deductive logic. But the law as a system of rules is also a social phenomenon that makes it linked with the questions are approaches that could be used in researching of the nature of legal inferences. Because of that, the article tries to show along with some leading approaches in analysis and evaluation of legal argumentation, aslo to show a similar unconventional method of analyzing and evaluating of legal argumentation, namely a method of multifactorial analysis.

Keywords: legal argumentation, plausible reasoning, pragmatic argument, evidence, argument schemes, multifactorial analysis.

Обект на настоящото изследване е правната аргументация. Непосредствен предмет на изследването са методи за анализ и оценка на правната аргументация.

Целта, която си поставя изследването, е представяне на различен от конвенционалните метод на анализ и оценка на юридическата аргументация в наказателно право, чрез който може да се предостави логическа структура на правната аргументация.

За постигане на целта настоящата статия си поставя следните задачи:

• да се изследват и представят някои съвременни подходи при анализа на правните аргументи и на аргументацията в правния дискурс;

• да се представи и анализира методът на многофакторния анализ за изследване и оценка на юридическата аргументация.

Уводни думи

Наказателният съдебен процес (НСП) е вид практически дискурс, чрез който се разрешават конкретни житейски казуси, за които е поискано правосъдие и по своето предназначение има познавателна цел – да се установи какво се е случило в действителност (разкриване на обективната истина) Той е дискурс, който представлява проявление на правораздавателна дейност с институционален характер; подчинява се на предварително зададени правила и процедури за аргументация, при спазването на които участващите спорещи страни (антагонист и протагонист), осъществявайки комуникативни (речеви) и аргументативни процеси и актове (писмени, вербални и невербални), представят доказателства, привеждат доводи и аргументи с цел да установят, защитят, докажат и убедят трета и независима безпристрастна страна (съд), че техните тези и позиции са истинни и справедливи, оттук и че разглежданият правен спор следва да бъде решен в тяхна полза. На свой ред третата независима страна (съдът), съблюдавайки спазването на процесуалните правила от страна на спорещите и след анализ на доказателствата, доводите и аргументи на всяка от тях разрешава спора като представя обосновано (мотивирано) решение (присъда). Това е самият акт на правораздаване, който е адресиран до страните в процеса. Решението (присъдата) на съда от своя страна също представлява речеви писмен акт, тъй като процесуални правила на НСП изискват всеки акт на съда да бъде мотивиран (чл. 34 от НПК). Приемливостта на раздаденото с акта правосъдие е в права пропорционалност с качеството на обосноваването на акта. Наред с това, съобразно принципа на инстанционния контрол този съдебен акт може да бъде оспорен от някоя от страните и да бъде обект на анализ от друг съдебен състав. Така решението на съда притежава наред с диалектическия и реторически характер, тъй като цели не само да обоснове своята теза, но и да убеди своята потенциална аудитория – страните, по-висшестоящия съдебен състав и цялата юриспруденция, както и обществеността (тъй като всички актове на съда са публични).

Прaктичността на този дискурс се извежда от социалното му предназначение да разрешава въпроси и проблеми от ежедневието, които са добили правна значимост към даден момент от общественото развитие. Това води след себе си и до извода, че аргументацията в съдебния наказателен дискурс (СНД) има претенция за правилност или неправилност (т.е. логическа обоснованост или необоснованост), а фактите претендират за истинност или неистинност (т.е. доказаност или недоказаност).

Повечето анализи на съдебни решения се свеждат до употребата на метода на правния анализ, който използва инструментите и правилата най-вече на дедуктивната и по-малко на индуктивната логика. Но както предикатната, така и пропозиционалната логики всъщност се занимават с истинни и неистинни стойности, а не с правилни или неправилни, обосновани или необосновани и пр. изказвания, тези и становища. Как и защо един аргумент или набор от аргументи е бил/са били използван/и в контекста на дадено съдебно решени или съдебен казус и поради каква причина? Може ли логиката да отговори на участниците в правните спорове как да намерят, как да анализират и оценят дадени аргументи, употребени в контекста на един съдебен казус?

На тези и много други въпроси може да се отговори чрез ангажирането на метода на многофакторния анализ [1], който се подчинява на прагматичния и аргументативния подход при изследването и оценяването на правната аргументация. Този подход за оценка и анализ на аргументите се нарича още диалектически (в древногръцкия смисъл на думата), тъй като по отношение на всеки аргумент са налице пропонент и опонент (първия е този, който го представя и защитава, а вторият – този, който го оспорва и подлага на критика). Аргументите стават част от един целенасочен диалог между участниците в него и придобиват контекстуалност дотолкова, доколкото са подчинени на процесуалните правила и контекста на дадения съдебен казус, в който те са ангажирани.

Настоящата статия ще бъде структурирана в две части, колкото са и поставените задачи. В първата част ще представя някои съвременни подходи при анализа и оценката на правната аргументация. Във втората ще се опитам да представя същността на метода на многофакторния анализ за изследване и оценка на правната аргументация.

I. Съвременни подходи в изследванията на правната аргументация

През последните години могат да бъдат обособени три последователни подхода при анализирането на правната аргументация, а именно: логически, реторически и диалогически.

1. Логически подход

Преди да навлезем в дълбочина на въпроса за правната аргументация, би следвало да се отбележи, че в някои научни среди се смята, че в логически контекст по-правилно е да се говори за юридически съждения, разсъждения, силогизми и умозаключения, а не за аргументация. Приема се, че в логически план ние имаме правила за истинност и валидност на дадено изказване (съждение) и изводите, които следват от правилно съставените умозаключения трябва да бъдат приети от всички по необходимост. Докато в полето на аргументацията не се разисква дали дадено решение е задължително поради неговата логическа истинност и не се подлага на оспорване очевидно истинно положение. Полето на аргументацията е това на вероятното, правдоподобното и възможното, което изключва математическата (равнозначно-логическата) точност [2]. Това обаче съвсем не означава, че аргументацията като една целенасочена социална дейност [3] не може да използва инструментариума на логиката, за да убеждава, каквато е и целта й. Други автори обосновано защитават тезата, че формалната логика и процесът на дедукцията имат своето фундаментално място в изграждане структурата на правния силогизъм, без от това да следва, че разсъжденията от типа на неформалните, правдоподобните или реторическите нямат своето място в правото [4]. В американския правен реализъм се приема, че формалната логика няма място в правото и юриспруденцията следва да се занимава с логиката за предвиждане на вероятностите (пробативната логика) [5].

Логиката се интересува от формалната валидност (истинност) на дадено разсъждение, т.е. от структурата, чрез която може да се поднесе едно съдържание. Логиката се определя още и като наука за доказателството, тъй като извеждането на едно твърдение (съждение) от друго/и е тъкмо илюстрация на акт на доказателство. А силогизмът попада в природата на доказателство, понеже е вид умозаключение. Причината пък, заради която се изграждат силогизмите, е наличието на определен проблем или според въпроса [6]. Една от дефинициите, които се дават за правния силогизъм, е, че той представлява дедуктивна операция, при която е налице конкретна правна норма, представляваща общия случай (голямата предпоставка), изяснен е от фактическа страна даден случай (малка предпоставка), а изводът е приложение на нормата за конкретния случай [7]. Това е илюстрация на силогизма в логиката.

В ежедневната съдебна практика рядко се наблюдава такава нагледност и яснота по въпросите например за фактическата обстановка по делото и достатъчна семантична идентичност на някои от използваните термини.

Тази проблематика по усложняване на процеса по простото дедуктивно действие може да бъде запълнена, чрез употребата на други логически механизми и правила при изграждането на правното разсъждение. Тук могат да бъдат използвани хипотези, импликации (най-характерната логическа връзка между правни съждения [8], редукции, традукция, индукция и пр. Други формално логични аргументи, които се употребяват в юридическото разсъждение са: аргумент за противното (argumentum a contrario), argumentum ad absurdum и пр. Последният аргумент се нарича още и конверсия [9].

Но дори и да бъде достатъчно добре изяснена фактическата обстановка, привеждането на конкретния случай под приложимата норма, наричано още субсумпция [10], не може да бъде сведено до проста дедуктивна операция, поради две причини:

• остава отворен въпросът под коя точно правна норма следва да бъде подведен конкретния случай

• доколкото всяка правна норма е една обща формулировка, същата не съдържа в себе си всички възможни случаи от обективната действителност, а само определени рамки (например нормативно посочените признаци на едно престъпление, с които се различава от друго), то дадената норма следва да бъде специфизирана спрямо конкретния случай, което става най-често чрез тълкуване, интерпретиране на нормата.

В едно наказателно дело за убийство на тълкуване, анализ, оспорване и интерпретация може да бъде подложен и въпросът за правната му квалификация. Може прокуратурата да представя и поддържа тезата, че убийство е умишлено – по чл.115 от Наказателния кодекс (НК), а защитата на подсъдимия да пледира, че всъщност подсъдимият е искал да нанесе телесна повреда, но не и да умъртви лицето – чл. 124, ал.1 от НК. Така наред с доказване тезата за извършено престъпление, неговото авторство, а на отделно основание доказване и на всяко едно доказателство (аргумент), което подкрепя основната теза, на доказване и обосноваване подлежи и неговата правна квалификация.

Решаването на този проблем може да бъде разгледан през идеята за въплътяване на познатите правни принципи в конкретните правни норми [11].

Спорът за приложимата правна норма в приведения по-горе пример е спор за това, коя е голямата предпоставка, под която да подведем фактическата обстановка по делото. Той се разгръща кумулативно в наказателния процес заедно с всички други обстоятелства, които попадат в пределите на доказване. Излиза, че, за да приложим субсумпцията, следва преди това да доказваме и обосноваване поотделно всяка една от предпоставките й, което означава, че същите не са предварително ясни и дефинирани. Налице е некатегоричност в елементите на правния силогизъм, тъй като всеки един от тях е обект на анализ и изследване в процеса, по време на който от страна на защитата на подсъдимия се представят множество вероятни и разбъркани предпоставки. Предвид факта, че обвинението носи процесуалното задължение да докаже повдигнатото обвинение по несъмнен начин, то прокурорът следва да предлага логично обяснение на всяка представена от защитата версия или различен смисъл на изложените факти, с които се цели да се разклати тази несъмненост. Отделно от това подсъдимият и неговият защитник мога да представят доказателства или доказателствени средства, които съдържат данни, внасящи съмнение в обвинителната теза. Те могат да се отнасят както към голямата предпоставка (правната квалификация), така и до малката предпоставка (фактологията по делото) на правния силогизъм. Следователно, за да се достигне до крайният акт на съда, участниците в процеса преминават през множество вариации на всеки един от елементите на юридическия силогизъм. От друга страна, с оглед процесуалната възможност за отмяна на влязъл в сила съдебен акт (глава XXXIII “Възобновяване на наказателни дела“ от НПК), може да говорим за случаи, при които дори и да е проведена правилна субсумпция по делото, то същата в един следващ момент ще се окаже погрешна в следствие на представяне на нови доказателства или пък някои от съществуващите доказателства бъдат опровергани (например се установи, че експертизата, на която се основава присъдата е изготвена от вещо лице, което съзнателно е дало невярно заключение-чл.291 от НК, или показанията на ключов свидетел са неистински – лъжесвидетелстване).

В теорията за изкуствения интелект се предлага инструментариума на немонотонната логика, която се занимава с отменими изказвания. Тази логика не се интересува от въпроса за истината, а от оправдаването. Според нея разширяването на набора от предпоставки може да доведе от ограничаване на възможните изводи. Като при добавянето на нови предпоставки не се премахват съществуващите вече преди това [12]. При нея един аргумент е добър, а изводът от него е оправдан, ако основанието, на което може да се базират предпоставките, водещи до дадена теза, натежи спрямо основанието, на което стъпват предпоставките, които водят до антитезата. Тук от значение са комбинациите от основания и тяхната оценка. Колкото е по-голяма комбинацията от основания, толкова е по-оправдан изводът. С това натрупване на аргументи обаче се може да се стигне до логическата грешна – прекомерно доказателство [13]. Основното в немонотонната логика е, че всеки един аргумент може да бъде отменен от друг по-силен контрааргумент.

Процесът на формиране на правни аргументи, които да обосноват дадено правно становище или съдебно решение и на юридическите умозаключения (юридическата аргументация) са подчинени и на формалнологическите процесуални правила за провеждане на даден съдебен процес. По този начин юридическите разсъждения (правната аргументация) се различава от други видове разсъждения (аргументация), тъй като се изграждат в един институционално уреден дискурс [14], където се обосновава само процесуалната истина на правнорелевантни и доказателственорелевантни факти (т.е. преки и косвени доказателства), правилността и истинността на твърдения само относно действащи правни норми, при спазване на съответните процесуални правила. Частично отклонение от тази теза е схващането, което се поддържа в правната теория, че в гражданския процес правнорелевантните факти всъщност не се доказват с аргументи и доводи, а с предвидените доказателствени средства [15].

В съдебния практичен дискурс дедуктивният (формално-логическият) модел на юридическото разсъждение не е изчерпателен и достатъчен, за да обясни и анализира многоаспектността на процеса на правораздаване, на процеса на вземане на съдебно решение, на обосноваване и аргументиране на правна позиция. Тази празнина може да бъде допълнена с постиженията на теорията на аргументацията, реториката, критическия дискурсивен анализ, теорията на диалога.

2. Реторически подход

Приема се, че реториката е логика на вероятното, правдоподобното [16]. Характерът и същината на реторическия силогизъм (ентимемата) съвпада с този на диалектическия силогизъм [17]. Аристотел обаче не изключва истинното от полето на реториката, но в практическия дискурс често е трудно достижимо постигането му и затова смята, че при решаване на практически въпроси, по-често се приема павдоподобното или още онова, което се случва най-често.

В Новата реторика (или още наречена теория на аргументацията) на Перелман на анализ се подлагат именно тези диалектически и реторически силогизми. Те се изследват през парадигмата, че тази теория се интересува от дискурсивните технически похвати, чрез които се предизвиква или подсилва възприемането и/или поддържането на вече приета теза пред дадена аудитория [18]. Понятието „аудитория“ е терминът, около който се изгражда Новата реторика, тъй като анализът на даден аргумент или аргументация и оценката му/й като ефективен/а е в пряка зависимост приемливостта му от страна аудиторията, пред която той/тя се поднася. В наказателния процес съдебната аудитория е общност от хора, обединени от общ мотив за участие в съдебния процес. Тя е обект на въздействие от една и съща зрително-слухова информация, която протича по време на целия съдебен процес. Всеки един от членовете на съдебната аудитория е ангажиран с сходна дейност – общуването. Членовете й присъстват по едно и също време на едно и също място. Според Руменчев съдебната аудитория е устойчива общност, понеже всяка една от страните в процеса се среща с идентична аудитория, която се формира още при даване на ход на делото и приключва до произнасянето на крайния акт на съда – присъда. Други характерни черти на съдебната аудитория са нейната разнородност и трудност, като последната е детерминирана от първата. Разнородността е последица от противоречивите интереси и мотиви на всеки един от членовете й (например съдебните заседатели са представители на различни слоеве на обществото и представляват форма на гражданско участие в правораздаването, а съдията е професионално изградена личност – специалист, чиято социална и държавна функция е да прилага закона и да правораздава). Трудността е последица и от закрития характер на съдебната аудитория. Закритата аудитория е тази, която е контактна или директна, но не изразява външно отношението си към онова, което възприема и начина, по който го възприема, за разлика от откритата. Съставът на съда трябва да бъде безпристрастен.

Белгийският философ е на мнение, че аргументацията може да бъде оценявана не чрез логическите категории за валидност и невалидност, а като ефективна или неефективна по своя характер. Тъй като всяка аргументация е адресирана до определена аудитория (малка или голяма, компетентна или некомпетентна), която говорещият се опитва да убеди, то аргументите, които се използват в този процес, могат да бъдат охарактеризирани като силни или слаби, а не като правилни или неправилни [19]. Правилността и неправилността се отнасят до структурата на ангажираните аргументи, до тяхната форма, която да отговаря или не на формално-логическите правила за умозаключения (дедукция, индукция). Докато силата и слабостта на аргумента се отнасят до съдържателността на изложените в тях разсъждения и най-вече за тяхната приемливост и семантичност за аудиторията. Един аргумент може да е логически неправилен, но да е приемлив и убедителен, т.е. силен и обратното. Може да бъдат представени логично точни и правилни аргументи, но въпреки това адресатът им да не се съгласява с тях, което ги прави слаби с оглед на преследваната с тях цел.

Когато става дума за оспорване и аргументиране с цел да се повлияе върху приемането или отхвърлянето да дадена теза пред определена аудитория, то не може да се пренебрегнат психологическите и социални обстоятелства, в отсъствието на които аргументацията би била безсмислена и нерезултатна. Поради тази причина Перелман приема, че неговата теория на аргументацията може да се разглежда като някаква област от психологията [20].

В юридическата практика е повече от ясно, че целта на всяка една от страните по делото е да представи пред състава на съда по убедителен начин своите аргументи, така че да докаже своята теза и да дискредитира антитезата на противниковата страна. Така пред съдията възниква въпросителната кои аргументи са най-силните или по-силни от другите. Той претегля убедителността на дадена теза от гледна точка на приложимото право и събраните по време на делото доказателства и доказателствени средства. Така съдебното решение е детерминирано от оценката на конкуриращия се набор от аргументи. Решението на съдията зависи преди всичко от тежестта на доказателствата, които имат отношение към подлежащата на доказване теза (factum probandum) по делото. Във всички случаи обаче става въпрос за избор между различни интерпретации на правата норма и фактите, и различните аргументи в подкрепа на дадено правно становище. Според Перелман при обосноваване на решението си съдията използва общи приемливи отправни позиции (предпоставки) за разсъждение (наричани още loci) [21]. Примери за такива са правни принципи като справедливост, добросъвестност, свобода и прочее.

Перелман смята, че правната интерпретация се базира именно на аргументация, която има за цел да убеди съдията.[22] Налице е една състезателност между страните в съдебния процес, при която всяка една от тях се стреми да убеди съда в правотата на своята теза. Съдебният състав се явява аудиторията, пред която се развива интерактивният процес на аргументация. В реторически план всяка страна следва да изложи аргументи, които са приемливи и убедителни за съответния съдия или съдии. Така всеки съдебен спор представлява една реторическа ситуация.

Адекватната форма на аргументация в един съдебен процес би следвало да бъде тази, при която е налице убеждаване чрез доказване [23].^. Това означава, че следва да е налице логическа издържаност на тезата (да се основава на доказателствения материал по делото и изводите, които логически следват от тях) и да е реторически поднесена. За да има обаче по-голяма убедителност, аргументацията на адвоката трябва да е оплетена от аргументи, които в същото време са приемливи и обосновани не само от позицията на конкретния съдия, но и от позицията на по-горестоящата инстанция, която вероятно ще провери решението на първостепенния съд [24].

От гледна точка на аргументацията в съдебния дискурс, съществен въпрос ще е не това дали даден аргумент е приемлив за съдията, пред който той е представен, а дали може да убеди всеки рационално мислещ индивид. Това води до идеята за „универсалната аудитория“ на Перелман, където всяка аудитория от специалисти в дадена област може да бъде приравнена на “универсална“ [25]. Така например, когато адвокатът излага доказателства и аргументи в защита на своята теза или когато съдията мотивирано обосновава своето решение, в съзнанието и на двамата ще е налице, в една или друга степен, допускане, че всеки добре квалифициран и добре обучен юрист, ще направи същите изводи при наличието на същата информация. Перелман смята, че когато сме изправени пред идеята за „универсалната аудитория“, максимално ефективната реторика ще е тази, която не употребява нищо друго освен логическото доказателство. Въпреки това в духа на неговото възражение срещу тази конотация е основателно да се посочи, че ако сведем решаването на даден казус до прилагане на формално-логическото доказателство, то възможността за съмнение, за свободно обосноваване и право на избор избледняват пред задължаващата сила на логиката. Може би законодателят ни ненапразно е употребил термини като „вътрешно убеждение“, „доказано по несъмнен начин“, именно вземайки под внимание социално-психологическия аспект на един процес, какъвто е правораздаването.

В правни системи, където не съдията, който притежава юридически ценз и опит, а съдебните заседатели са тези, които определят фактите по делото или правните изводи, които се следват от установените от самите заседатели факти, реторическият характер на правната аргументация е много по-изявен [26].

В своя труд Употребите на аргумента Стивън Тулмин също смята, че приемливостта на даден аргумент и на аргументацията като цяло е пряко детерминирана от предмета на спора и аудиторията, пред която се излага [27].

3. Диалогов подход

При диалоговия подход се наблюдават разделения при изследване на правната аргументация с оглед на дискурса, в който се прилага. При първия диалоговият подход се употребява в контекста на правната теория. Тук правната аргументация се разглежда през призмата дискусионен процес, при който дадена правна позиция или теза се обосновава и защитава с оглед на правилата на рационалната дискусия. Рационалността на правния аргумент е детерминиран от това дали той кореспондира на фиксирани формални и материални стандарти за приемливост. Водещи автори в тази линия на изследване са Аарнио (Aarnio), МакКормик (MacCormick), Р. Алекси (R. Alexy) и други. Тези автори взаимстват разбирането за правната аргументация от Хабермас, при когото тя се разглежда като форма на рационалната комуникация [28]. Другият дискурс, при който се прилага диалоговият подход, това е теорията на аргументацията. В тази област се обособява един самостоятелен подход, при който правната аргументация се изследва като част от рационалната критическа дискусия. Това е прагма-диалектическата традиция, където водещи автори са Франс ван Еемерен, Роб Гротендорст, Евелин Фетерис и др.

За целите на настоящото изследване ще спра вниманието си на по един автор от двата дискурса, в които приложение намира диалоговият подход, като акцентирам върху основни моменти и идеи от техните разработки, без да се задълбочавам. От традицията на правната теория ще се спра на Р. Алекси и неговата процедурна теория на правната аргументация. Евелин Фетелис е авторът, чийто труд ще бъде обект на представяне в традицията на прагма-диалектическата теория на аргументацията.

3.1. Алекси и неговата процедурна теория на правната аргументация

Централният въпрос, който е залегнат в работата на Р. Алекси, е как нормативни изказвания, каквито са и юридическите становища, могат да бъдат обосновавани по рационален път. В светлината на този въпрос Алекси разглежда процеса на обосноваване на изказвания като вид практическа дискусия или още практически дискурс [29]. Докато процесът на обосноваване на правни решения или становища се изследва като правен дискурс. По този начин Алекси смята, че правният дискурс е специфична форма на общия практически дискурс и поради това теорията на правната аргументация следва да се основава на теорията на общия практически дискурс. Това схващане подчертава две неща. От една страна, правният дискурс е случай на общия практически, тъй като се отнася до разрешаване на практически въпроси. От друга страна, той е специфичен случай на практическия, тъй като не се опитва да отговори на възникналите практически въпроси в техния абсолютен или общ смисъл, а е рамкиран от нормите на конкретна правна система. Всяка правна рамка налага определени рестрикции (законови правила, съдебни решения със задължителен характер, доктрини, произтичащи от правната теория и практика) по отношение на практическия дискурс. Следователно правният дискурс притежава институционален и властнически характер. Това води до необходимостта от обосноваването на всеки речеви акт в правния дискурс по обективен и рационален начин. Дали определено правно становище или изказване е обосновано по рационален път зависи качеството на процедурните правила, които се следват при самото обосноваване.

Въпреки че в теорията на общия практически дискурс са разработени достатъчно прецизно процедурни правила на дискурса, то те не са в състояние да гарантиран определен резултат или консенсус. Правният дискурс обаче е обвързан с наличието на краен резултат (всяко съдебно дело приключва с решение, което е задължително за страните). В това Алекси вижда необходимост от разработване на специфични процедурни правила, които да бъдат адаптирани към правния дискурс. Така той разработва своята теория (концепция) на общия практически дискурс чрез изграждане на система от правила, върху която база създава и своя теория на правната аргументация. В последната той формулира специфични правила, които са създадени с цел да се гарантира един рационален резултат в правния дискурс. Като допълнение към общите изисквания за рационалност тези нарочно изградени правила за обосноваване на правни становища и изказвания следва да съответстват и на конкретни юридически правила, като правна сигурност, справедливост, легитимност и законност.

По отношение на самото обосноваване на правните становища и изказвания Алекси създава разграничителна линия в два аспекта. Самият процес на обосноваване се изследва на две нива: вътрешно и външно обосноваване. При вътрешното обосноваване се търси дали дадено решение се следва по логичен път от предпоставките, които са приведени в негова подкрепа. Докато при външното обосноваване на анализ се подлага въпросът доколко вече приведените предпоставки в защита на изказаното становище са приемливи съгласно юридическите стандарти. Според Алекси основният фокус при конструирането на правните аргументи е именно външното обосноваване, което се превръща и във водещ предмет на изследване в неговата теория на правната аргументация.

Както по отношение на вътрешното, така и на външното обосноваване, Алекси формулира правила, които трябва да се спазват от участниците в правния дискурс и чрез които може да се извърши анализ и оценка на дадени правни становища или решения. Правилата на вътрешното обосноваване изискват от всяко юридическо изказване да следват логически от определена универсална норма и от определени предпоставки (изказвания). Това правило се основава на претенцията за формална справедливост, която пък от своя страна лежи върху принципа на универсалността [30]. Правилата на вътрешното обосноваване гарантират определена степен на рационалност, тъй като изискват всяка предпоставка или предположение, която/което иначе би останала/о имплицитна/о (скрита/о) да бъде представена нагледно в дискурса.

Същественото по отношение на нивото на вътрешното обосноваване е, че то не претендира за представяне на самия мисловен процес на формиране на дадена позиция или становище, който реално протича в съзнанието на автора му. Разликата е в това, че в единия случай става въпрос за процес на вземане на решение, който протича в т.нар. „контекста на установяването“ (англ. the context of discovery), а в другия случай говорим за обосноваване на самото решение. Последното протича в „контекст на обосноваването“ (англ. the context of justification) [31]. За обосноваването на определено решение релевантен е въпросът кои изказвания и съждения могат да бъдат приведени в негова защита, а не това как всъщност съдията процедира при вземане на решението.

Външното обосноваване се концентрира върху проблематиката за мотивиране на самите предпоставки, които вече веднъж са изведени в процеса на вътрешното обосноваване. С други думи, ако при вътрешното обосноваване акцентът е върху изследване и установяване на логическата връзка между крайното решение и подкрепящите го предпоставки, то при външното на анализ и критика се подлага въпросът дали тези приведени предпоставки и съждения са в достатъчна степен оправдани, т.е. дали изборът им е обоснован. Видът и характерът на тези предпоставки може да варира, а оттук – може да се наблюдават и различни модели на обосноваване.

Алекси разделя в шест групи правилата и формите на аргументите във външното обосноваване. Първата група правила, която е и най-важна, се отнася до употребата на онези форми на аргументите, които се използват по време на юридическата интерпретация. Втората група засяга правилата за употреба на съждения и изказвания от правната доктрина (правни концепции, принципи и пр.). Третата се занимава с позоваването на прецеденти. Четвъртата група от правила съдържа правила досежно особените форми на правния аргумент, до които се прибягва при интерпретацията на прави норми, като например: аргумент от аналогията, аргумент на противното (argumentum a contrari), аргумент от по-силното основание (argumentum a fortiori), аргумент от свеждането до абсурд (argumentum ad absurdum). Петата група правила се отнасят до емпиричната аргументация, а шестата до правилото за използване на общия практически аргумент в правната аргументация.

Като обобщение може да се каже, че при анализа и оценката на аргументите, с които се артикулира в правната аргументация се вземат предвид формалните, материалните и процедурните аспекти на обосноваването. Те служат за реконструиране на процеса на обосноваване на дадено правно становище или решение. Формалността се отнася до нивото на вътрешното обосноваване (аргументът следва да е реконструиран като логически валиден, където правната норма и конкретните факти са предпоставките, а решението – заключение). Материалният аспект се проявява при външното обосноваване и търси отговор на въпроса: могат ли фактите и дадено юридическо правило или законова норма, които са приложени във вътрешното обосноваване, да се считат за правилни и приемливи? За правилната оценка на материалния аспект на правната аргументация Алекси предлага по-гореизложените групи от процедурни правила. За да се извърши пък оценка на процедурния аспект на аргументацията, необходимо е да се определи дали дискусията е протекла в рационален план. Това става чрез проверка за спазване на правилата на рационалната дискусия, чиито основни принципи са последователност, ефективност, проверяемост, кохерентност, общовалидност и искреност [32].

3.2. Прагма-диалектическа теория на аргументацията

В теорията е известен и друг подход за изследване на правната аргументация. Това е прагма-диалектическият подход, разработен от Франс ван Емерен и Роб Гродендорст. Двамата съвместно създават модела на критическа дискусия, който служи като теоретичен инструмент за анализиране, оценяване и изграждане на аргументацията. Последната (аргументацията) се разглежда от авторите като една „[…]вербална, социална и рационална дейност, която е насочена към това да убеди даден разумен човек в приемливостта на определено становище (теза), чрез представяне на набор от изказвания, които обосновават или опровергават твърдението, изразено в тезата (преводът мой)“[33].

В концепцията на това определение се изобразява двойствената природа на аргументацията, разбирана едновременно като „продукт“ и като „процес” [34].

Може да се посочи, че в дискурса на този подход аргументацията се разбира като една интерактивна (междуличностна) комуникативна дейност, която се развива на базата на рационалния компонент. По този начин винаги се изисква да е налице становище (теза) на един от участниците в процеса по някаква тема, като този участник има и задължението да я защити своята позиция от съмненията за нейната правилност, които се повдигат от другия/другите участник/участници. Същественото при този вид социална дейност е, че страните в нея целят да убедят останалите участници в правилността и приемливостта на своята гледна точка, като използват рационални аргументи и доводи.

Прагма-диалектическата теория обединява както прагматичните, така и диалектическите перспективи на аргументацията. От прагматична гледна точка аргументация се разглежда като една целенасочена форма на „езикови и аналитични ходове“ на участниците в комуникативния акт на критическата дискусия, при която целта е разрешаване на даден дискусионен въпрос. Що се отнася до диалектическата същност, то аргументацията се описва като част от самия процес на обмяна на самите езикови и аналитични действия от страна на протагониста и антагониста, като се има предвид, че процесът протича в атмосферата на насрещна критика. Спорът в критическата дискусия ще е разрешен тогава, когато или протагонистът успешно обоснове гледната си точка и я защити от критиката на антагониста, или когато критиката на антагониста е успяла да отслаби достоверността на защитаваното становище.

Процесът по разрешаване на разногласия протича в четири стадия, които са самостоятелно обособени. Това са: стадий на конфронтация (confrontation stage); начален стадий (opening stage)[35]; стадий на аргументацията (argumentation stage); заключителен стадий (concluding stage). Авторите са на мнение, че по този начин се създава една конструктивна функционалност на различните стадии в критическата дискусия [36], където във всеки един стадий са налице предварително приети от участниците правила за водене на спора. Спорещите страните трябва да преминат последователно през всеки един стадий, за да се стигне до разрешаването на възникналото разногласие.

В полето на представената теория правната аргументация се разглежда като част от рационално критическия дискурс, имащ за цел да бъде разрешен даден спор. Характерна черта на аргументацията в юридическия дискурс е нейната институционализирана форма. Държавата, като форма на социално обединение, притежава властта да осъществява функцията на правораздаване (наред с другите две: законодателна и изпълнителна), за която е определен специален законов ред. В този юридически дискурс аргументацията е част от комуникативния процес между страните по делото, от една страна, и между страните и съдията, от друга. Тук аргументацията добива както експлицитен характер, така и скрит, косвен характер [37]. Имплицитната комуникация има за цел да установи дали претенцията на ищцовата страна (протагониста) ще издържи пред безпристрастния и критически обзор върху цялото дело от страна на съдията, който през призмата на прагма-диалектическата теория притежава и институционалната позиция на антагонист. Това се следва от изискването към съдията да подложи на всестранен и обективен анализ и оценка както доказателствения материал, така и изложените от страните аргументи и доводи.[38] Съдията трябва да изследва и анализира дали претенцията на ищеца е основателна както през призмата на възраженията и доводите на ответната страна, така и в светлината на дадена правна норма (тази норма се взема за отправна точка в дискусията), която следва да бъде взета предвид при преценката на аргументите, представени в процеса. Тези въпроси, които съдията трябва да вземе под внимание при анализа на делото, могат да бъдат разгледани като институционално облечена форма на съмнение, която се следва от официалната му позиция [39].

Съгласно правилата за публичност и инстанционен (въззивен и касационен) контрол върху решенията на първоинстанционния съд, постановеното от съдията решение също подлежи на анализ и критика от аудиторията, към която то е адресирано. В състава на тази аудитория попадат както самите страни в процеса, така и висшестоящите съдилища, други адвокати, юристи и правната общност като цяло. Освен че е законово задължен [40], съдът следва да обоснове решението си и с оглед на многочислената аудитория. От гледна точка на прагма-диалектиката това обосноваване също представлява форма на критическа дискусия, в която, от една страна, стои съдията, който заема позицията на протагонист и защитава решението си, а от друга страна – вероятните антагонисти (страната по делото, която не е съгласна с решението и ще го обжалва, съдиите в по-горестоящия съд), които ще изложат аргументи срещу решението.

Един съдебен процес може да бъде разглеждан именно като една цялостна критическа дискусия, която също преминава през съответните стадии (етапа). В първия етап, където страните в процеса излагат своите правни становища, е стадият на конфронтация. По отношение на началния стадий в съдебния дискурс правилата на критическата дискусия са изначално нормативно дефинирани, поради институционалния характер на дискурса и страните нямат правото да ги предоговарят. Тук отправната точка на спора е съответната материалноправна норма, правните принципи, имащи отношение към същността й, презумпциите, фикциите и други. В третия стадий, този на същинската аргументация, страните обосноват и аргументират своята позиция в процеса съобразно валидните процесуални правила, като представят доказателства, които подкрепят тезата им. На този етап съдът негласно (имплицитно) прави своите оценки относно достоверността на представените доказателства и обосноваността на аргументите, а експлицитно оценява относимостта и допустимостта [41] на представените пред него доказателства. В заключителния стадий на процеса съдът взема решение дали претенцията (в гражданския процес) или обвинителният акт (в наказателния процес) са били успешно обосновани и защитени срещу критическите контрааргументи на противната страна.

Разликата между прагма-диалектическа критическа дискусия и съдебния процес се наблюдава в няколко аспекта. В съдебния процес, с оглед на принципа безпристрастност и независимост (заложен в чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека, придружена от съответните протоколи и чл. 47, т. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз), съдът е този, който следва да следи за спазване на процесуалните правила, по които се води спорът. Докато в критическата дискусия самите участници в нея следят за спазването на процедурните правила. Другата отличителна черта е, че в правния дискурс съдията е този, който прави оценка на изложената по време на процеса аргументация и в резултат на това издава своето решение. Това се следва от специфичния характер на правния спор, който освен всичко друго има и общественозначими цели, като гарантиране на правната сигурност, равенство и решаване на спора в разумни срокове (по аргумент на чл. 13 от ГПК и чл. 22 от НПК).

Като цяло изследванията в полето на правната аргументация са насочени към това да бъде установен някакъв стандарт за анализиране и оценка на аргументацията като адекватна и приемлива от гледна точка на правото. Прагма-диалектическият подход предоставя една методология при анализирането и оценката на правната аргументация, която взема предвид както нормативния, така и дескриптивния аспект на едно такова изследване. Въз основа на това при изследването се отчитат няколко различни изследователски компонента: философски, теоретичен, аналитичен (наричан още реконструктивен), емпиричен и практичен [42].

За целите на анализира на правната аргументация, се извършва процес на реконструирането й. Тук аргументацията може да бъде изградена от няколко нива. В първото ниво обосноваването съдържа самото становище (1), което е подкрепено с представените факти (1.1), а последните се разглеждат като конкретните обстоятелства, предвидени в диспозицията на съответната приложима правна норма (1.1`). Този аргумент схематично се представя по следния начин:

 Такава единична аргументация би се наблюдавала при съдебни процеси с ниска правна и фактическа сложност. Често аргументацията по делата е много по-комплексна и сложна. Така например, когато по делото на съмнение се подлагат единият или и двата елемента от базисната аргументация, тогава те също следва да се докажат и обосноват. В този случай е налице едно второстепенно обосноваване, в което се съдържа доказване на фактите или обосноваване на приложимата правна норма. От позицията на прагма-диалектиката такъв тип аргументация се дефинира като подчинена комплексна аргументация [43].

За да се обоснове пък приложимостта на правната норма, аргументативната структура (структура на аргументацията) [44], която съдът ще изгради в подкрепа на решението си, може да бъде представена схематично по следния начин:

 

Аргументацията, която съдът използва, с цел да обоснове избрания от него метод или методи на интерпретация, също може да бъде в една или друга степен комплексна.

Реконструирането на правната аргументация чрез схематичното й представяне в аргументативни структури допринася не само за правилното й анализиране, но и за нейната оценка, което е последният етап от изследването на прагма-диалектическата теория. Задачата на реконструирането е да изследва начина, по който са съчетани самите аргументи, използвани в подкрепа на тезата. А чрез реконструиране на аргументативните схеми се идентифицират онези предпоставки, които подкрепят тезата, но не са изрично представени (те се подразбират имплицитно от контекста). Именно чрез реконструиране на схемите на самите аргументи [45] се откриват тези неизречени предпоставки.

II. Многофакторният анализ като метод за изследване и оценка на юридическата аргументация в наказателния процес

От изложеното в предходните части на тази статия е видно, че прагматичният подход за анализ на даден дискурс се оказва водещ сред съвременните изследователи на правната аргументация. Освен посочените по-горе изследвания и изследователи, Дъглас Уолтън (Douglas Walton) предлага един друг метод както за анализ на структурата на юридическото разсъждение, което се ангажира при аргументиране на дадена позиция в съдебния процес, така и за оценка на правната аргументация като цяло. В този подход на анализ известните вече аргументативни схеми (форми на аргумента) са само един от факторите за оценка на аргументацията. Начинът на употреба на тези аргументи в контекста на даден казус е също така важен за анализа и оценката му. Този метод излага един абстрактен нормативен модел на справедливия съдебен процес, който представлява една целенасочена комуникация. Според този модел справедливият съдебен процес е един състезателен спор, при който целта на страните по делото и на техните процесуални представители – адвокатите, е да спечелят. Процесуалните правила и тези досежно доказателства съдържат елемента на състезателност, въпреки отричането в литературата, че в наказателния процес не може да се говори, че целта на страните е победа [46]. Това разбиране дава възможност аргументите и доказателствата на двете страни да бъдат подложени на критически анализ от третата страна – съдията, съобразно правилата на дискурса.

Основният принос на метода, който може да представи друго осмисляне на доказването в наказателния процес, е новата диалектическа концепция за доказателственото право. Този диалектически подход предоставя и възможност за оценка на правните аргументи спрямо всеки конкретен съдебен казус, въз основа на съществуващата информация към всеки момент от съдебното производство. Чрез него, от една страна, може нагледно да се представи как даден аргумент, който преди се е схващал като логическа грешка, всъщност при употребата му в правния дискурс същият не е, а прилагането му е разумно обосновано. От друга страна, той дава обяснение на правния аргумент в контекста на неговата правдоподобност.

Правдоподобното разсъждение се смята като водеща форма на разсъждение, върху която се изгражда доказателственото право и правната аргументация. Централният метод за анализ и оценка на правния аргумент в този диалектически модел е методът на диаграмиране на събрания по време на съдебното следствие доказателствен материал. Този нов метод представя и един подход, при който осмислянето, анализирането и оценяването на правната аргументация и на аргументите в нея се извършват през понятията доказателства и относимост (релевантност) в контекста на дискурсивния (диалектическия) подход.

Понеже се говори за многофакторен анализ, тук е мястото да се посочат факторите, които рамкират този метод, и които се явяват основен инструментариум за анализ и оценка на правната аргументация. Това са:

1. Видовете диалог като нормативни модели за оценка и анализ на правната аргументация и на аргументите, както и за оценка на тяхната употреба и релевантност.

2. Форми на умозаключенията (аргументативните схеми), които се артикулират в правната аргументация. Същите се анализират през теорията за правдоподобните разсъждения.

3. Видовете аргументи. Те се изследват посредством метода на аргументативното диаграмиране, чрез който се изгражда карта на връзките между самите (доказателства) аргументи, формиращи аргументацията в даден случай. Чрез него се анализира събраният доказателствен материал по дадено съдебно дело и се установява релевантността на всяко едно доказателство.

1. Видове диалог

В чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) се посочват някои от минималните изисквания за т.нар. справедлив съдебен процес. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) имплементира в съдържанието на това понятие два компонента: фундаменталното право на състезателен съдебен процес и принципа на равенство на оръжията [47]. Същественото за настоящото изложение обаче е, че целта на принципа на състезателност в наказателния процес е всъщност да очертае една абстрактна идея за юридическа аргументация [48]. С други думи състезателният процес има предназначението, от една страна, да гарантира възможност за различни отправни позиции и гледни точки по определен спорен въпрос, а от друга, да предостави възможност на страните да ги обосноват в най-голяма и убедителна степен на аргументиране. Следователно съдът, като трета независима страна, ще преценява убедителността на тези, твърдения и доводи, които са обосновани по най-добрия начин [49].

Това би означавало, че когато всяка от страните в съдебния процес излага свои тези или твърдения, тя несъмнено ще е изправена пред предизвикателството не само да ги обоснове достатъчно аргументирано, но и да оспори насрещните такива на другата страна. По този начин всяка от страните трябва да преценява как ще употреби дадени аргументи или доводи в контекста на конкретен съдебен процес. По своята природа и предназначение е видно, че комуникацията в процеса придобива форма на целенасочен диалог. Контекстуалността на всеки от доводите и аргументите, предложени от участниците в процеса, всъщност представлява диалектическо рамкиране, което позволява при всеки отделен казус да се прави оценка за това дали даден аргумент е добър, убедителен, релевантен или заблуждаващ. А оттук анализ и на цялата аргументация.

Уолтън изгражда един нов вид диалектическа рамка, която позволява аргументацията, която е ангажирана по време на даден диалог, да бъде установена, анализирана и оценявана като последователно свързани и целенасочени рационално обосновани ходове на участниците в него. В диалектическата логика стандартът за оценка на дадено разсъждение се основава на въпроса за начина на употреба на аргументите в диалога.

Видно и от посочените по-горе разбирания за справедлив съдебен процес целта на всяка от страните е да убеди съда в правотата на своята теза, но не каквото и да е убеждаване, а онова, което е доказателствено подплатено, понеже в наказателния процес се говори за доказване (така например наказателно-процесуалните понятия като „предмет на доказване“, „тежест на доказване“, „доказателства“ и др.) на факти и обстоятелства. Това означава, че аргументите в правното разсъждение [50] са с рационална стойност. Как обаче се преценява убедителността и доказаността на аргументите, които са изложени от страните пред съдията? Процесуалните правила целят именно да изградят един дискурс, при който достатъчно квалифицирано лице – съдия, ще направи своя всестранен, обективен и пълен сравнителен анализ (чл. 14, ал. от НПК) на доказателствата и аргументите и на двете страни, за да стигне до окончателно решение/присъда. Но как се извършва и протича този анализ на съда? Дъглас Уолтън смята, че отговорът на подобен въпрос се намира в процеса на изследването, при който се откриват причините и поводите, довели до използваните аргументи от страните по делото [51]. Този процес на изследване преминава през анализа на формите на диалога [52], в условията на които протича всяка една аргументация. Именно използването на формите на диалога като нормативни модели е основен фактор за оценка и анализ на аргументите, тъй като същите заемат ролята на контекст, при който се използва аргументацията между участниците в него. В зависимост от преследваната цел авторът разпознава шест вида диалог: убеждаващ; разследващ; преговорен; информационно-установяващ; обсъждащ и еристичен [53]. Уолтън поставя съдебният процес под определението за критическа дискусия (определяна от него като под вид на убеждаващия диалог) по смисъла, който се влага в това понятие от последователите на прагма-диалектическата теория на аргументацията. Тази диалектическа перспектива при анализа и оценката на аргументацията е съществен фактор при изследване на въпроса за релевантността на аргументите и доводите на страните. Определен вид аргумент може да бъде относим и полезен при употребата му в даден вид диалог, но нерелевантен при друг.

Дъглас Уолтън приема, че ще е налице диалектическа релевантност на даден аргумент, ако той допринася за целите на диалога, в който е използван. Преценката за това е относителна дотолкова, доколкото в основата стои достатъчно добре познаването на контекста на диалога. За анализиране на самата диалектическата релевантност се използват методите на аргументната екстраполация (анг. argument extrapolation) [54] и аргументативното диаграмиране (англ. argument diagramming) [55].

Според Уолтън правната релевантността на даден аргумент има две проявления – логическа и диалектическа [56]. Логическа, доколкото става въпрос за изследване на структурата на един аргумент, а диалектическа, доколкото в правната аргументация става въпрос за набор от взаимносвързани аргументи, целящи да докажат основния факт (factum probandum). Правната релевантност на даден аргумент или доказателство в съдебния процес е детерминира от процесуалните правила за доказване и от приложимостта им от страна на съдията в конкретния случай. Но приложимостта на самите процесуални правила също може да бъде обект на анализ и оценка. Тезата на автора е, че правната релевантност се основава на диалектическата, тъй като значимостта и относимостта на едно доказателство или аргумент е поставено в зависимост от контекста на конкретния случай. Диалектическата релевантност от своя страна се базира на понятието доказателствена (или правдоподобна) тежест [57] на аргументите и доводите, откъдето тръгва и идеята на Уолтън за изграждане на правдоподобна теория на доказателства.

Във всеки конкретен случай за релевантността на доказателствата и аргументите следва да се съди чрез оценка на доказателствената стойност (тежест) [58] на даден факт или твърдение, които имат отношение към крайния извод (factum probandum) по делото.

2. Форми на умозаключение (аргументативни схеми)

Както бе посочено по-горе, диалектическата релевантност има за своя опора идеята за доказателствената функция (англ. probative funtion) на аргументите и доводите. С тази идея се обяснява как през набора от верижно свързани аргументи доказателствената тежест на една предпоставка или изказване се трансформира и преминава към крайното заключение на дадено разсъждение. Доказателствената функция ще е налице, когато един аргумент бива използван, за да пренесе своята тежест на приемливост (англ. a weight of acceptance) или още доказателствена тежест към заключението, така че рационално мислещият антагонист, който до този момент е поставял под съмнение това заключение, се съгласява с него (приема го), понеже с този аргумент се подкрепят изложените преди това предпоставки. [59]. Целта на доказателствената функция е да онагледи как едно правдоподобно разсъждение трябва да бъде анализирано и оценявано съобразно стандартите за доказване (тежестта на доказване), които са относими към съответния вид диалог.

От доказателствената функция следва да се различава доказателствената тежест. Последната е нещото, което допринася едно съждение да изглежда (да се приема за) вярно и се явява факторът, поради който рационално мислещ човек приеме за истинно това съждение или твърдение, въпреки че при едно бъдещо представяне на нов факт, то може да се окаже невярно [60].

Доказателствената функция се приема за съставна част от концепцията за природата на доказателството. Тя е това, което позволява определен род аргументи да се наричат доказателства (т.е. доказателството има структурата на аргумент) [61], защото само те притежават доказателствена тежест, която е основание за осъществяване на доказателствената функция. Или, за да може едно разсъждение (изказване, умозаключение) да се определи като доказателство, не е достатъчно да притежава правилната структура на аргумента (дедуктивен, индуктивен), но е необходимо също така предпоставките му да притежават доказателствена тежест, която да се пренася към заключението му. Епистемологично погледнато доказателствената функция репрезентира идеята, че нещо е доказателство, ако то има семантичната дискурсивна стойност да доказва и да придава достоверност или приемливост на дадено обстоятелство, факт, явление и пр., които стоят отвъд него, за разлика от аргумента, който не винаги има този ефект. И понеже такава функция се наблюдава в дискурсивна среда, то първата непременно има диалектическото значение да доведе до приемане на дадено съждение или заключение от страна на другия участник в диалога.

Уолтън акцентира върху това, че доказателствената функция се проявява, когато се говори за приемане на, а не за вярване в или знание за дадено обстоятелство или факт. С други думи доказателствената функция не дава информация за това в какво вярва даден човек, а за това какво приема за вярно. Така например в мотивите на почти всички присъди или решения на наказателния съд, който решава делото по същество, се записва, че „въз основа на събрания доказателствен материал съдът приема за установено следното:..“. Този доказателствен материал (съвкупността от всички събрани по време на процеса доказателства) следва да се оцени от съда, като съблюдава всички процесуални правила за доказването – правила за допускане, събиране, проверка, правилата за това кой носи доказателствената тежест (англ. burden of proof) и др. При самата оценка се изясняват свойствата, доказателственото значение и доказателствената сила на всяко едно доказателство поотделно и на доказателствата като цяло. Предназначението на процесуалните правила е да осигури рационално решение на съда при сравнително притегляне на стойността и силата на доказателствения материал и на аргументацията на всяка от страните като цяло. Въпреки това, те не са в състояние да ни предпазят от грешни съдебни решения. Поради тази причина в наказателния процес, където последиците от едно грешно решение са в най-висока степен на увреждане на индивида и на неговите човешки права, тежестта на доказване, която пада върху прокурора, може да се разглежда като балансиращ фактор, който цели да минимизира това увреждане. Прокурорът следва да докаже виновността съобразно правилото на чл. 303, ал. 2 от НПК, според която подсъдимият се смята за виновен, ако обвинението е доказано по несъмнен начин (англ. beyond a reasonable doubt). Съществуват и процесуални правила, които дават възможност една грешна присъда или решение да бъде отменена, ако бъдат установени нови факти, обстоятелства или пък бъде разклатена достоверността и стойността на някое от основополагащите доказателства по делото (чл. 422, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК). Това дава основание да се приеме, че една аргументация, които цели да установи фактите по делото, за да пресъздаде реалната картина за минало събитие, всъщност има формата на абдуктивно разсъждение (абдуктивни аргументи). Този вид аргумент (т.нар. още „трети вид умозаключение“, различен от дедуктивния и индуктивния) е умозаключение, чийто извод представлява най-доброто обяснение, което може да се даде въз основа на съществуващия към даден момент набор от предпоставки (информация, данни, факти и обстоятелства).

В наказателния процес основната процесуална цел е разкриване на обективната истина по делото. Критерий за това кога съдът е установил тази истина е, че изводът му за достоверност трябва да изключва всякаква вероятност и всички други изводи за деянието и вината [62]. Подобна трактовка е приблизително същата както тази за абдуктивното разсъждение (аргумент от „най-доброто обяснение“). Най-доброто обяснение означава, че само една единствена от всички възможни хипотези, които обясняват целия набор от установени към даден момент факти, е дотолкова стеснена, ограничена, оградена и лимитирана, че е достатъчно да обезпечи извода по-най добрия начин от каквито и да е евентуални и неустановени изключения [63].

Абдуктивното разсъждение е отменимо (англ. defeasible) по своята природа, тъй като при последващо установяване на нови факти и обстоятелства по делото ще се констатира, че всъщност едно друго алтернативно обяснение е по-доброто. Отменимите разсъждения (англ. defeasible reasoning) са предмет на немонотонната логика, която се свързва със съвременните изследвания в областта на изкуствения интелект.

Поради тези причини Уолтън е на мнение, че в наказателните дела, където става въпрос за разследване и установяване на факти от миналото, доказателствата и изградените на тяхна база умозаключения са абдуктивни [64], тъй като версиите и хипотезите се базират на събран към даден момент доказателствен материал. Това в пълна сила важи и за крайните актове на съда (присъди и решения), които могат да бъдат отменение при последващ доказателствен материал, който изменя тежестта на установеното от съда.

Дъглас Уолтън представя абдуктивната аргументативна схема по следния начин:

1. F е констатация или набор от фактически обстоятелства,

2. E е задоволяващо обяснение на F.

3. Няма друго толкова задоволяващо алтернативно обяснение за F, колкото E.

4. Следователно E е приемливо и правдоподобно като хипотеза.

Подобно разсъждение (умозаключение) придава определена тежест на приемливост на заключението, като същата може да бъде отслабена вследствие на подходящи критически въпроси по време на диалога [65]. Същественото в случая е, че подобен род разсъждения се основават на стандартите за доказване в даден диалог.

Към аргумента от най-доброто обяснение се приравнява онзи вид разсъждение, което се използва, за да предаде доказателствена тежест на извода. То се проявява, когато сред множеството алтернативи и възможности трябва да се избере възможно най-достоверното обяснение на даден факт. Според Уолтън това е именно този тип разсъждения, които са били определяни в древността като правдоподобни умозаключения в смисъла, който и Карнеад им приписва [66]. Според автора правдоподобното умозаключение има следната форма, където x е определена група лица, а е конкретен индивид, а F и G са определени свойства:

1. По принцип, ако x има свойството F, от има и свойството G.

2. a има свойството F.

3. Следователно a има свойството G.

При това представяне на правдоподобното умозаключение, ако предпоставките му са верни, тогава и изводът ще е правдоподобно верен. Тъй като обобщението в голямата предпоставка е спорно (отменимо, оборимо) поначало и е налице възможност за изключения от него, които не могат да бъдат отчетени предварително, то и изводът на това умозаключение е отменим (англ. defeasible). С това то се родее с немонотонното умозаключение, посочено по-горе. Правдоподобното умозаключение е форма на практическото разсъждение, което се отнася до случаи, при които трябва да се вземе определено решение сред съществуващи възможности. Такава е ситуацията при едно наказателно съдопроизводство, където на анализ и проверка се подлагат представената от прокурора версия за извършеното престъпление и версиите на защитата на подсъдимия, с които разколебават тази на обвинението. След като се изключат всички вероятности и възможности до степен, която несъмнено доказва обвинителната теза, тогава съдът постановява присъда и признава подсъдимия за виновен. В обратния случай, след като не са изключени и други версии или алтернативи за обясняване на фактическите констатации по делото, съдът не може да признае подсъдимия за виновен и го оправдава.

На тази база авторът е на мнение, че повечето от най-съществените аргументи, които се използват в юридическите умозаключения, не са дедуктивно или индуктивно следващи се, а по-скоро са правдоподобни (англ. plausible) [67]. Понеже в юридическите изказвания и разсъждения се говори за доказателствена тежест, канадският теоретик го приравнява с понятието правдоподобност (англ. plausiblity) или онова, което изглежда истинно и се приема за вярно. Последното се разглежда от автора като равнозначно на древногръцкото eikos и се свързва с приетия за нормален или предвидим ход на събитията, така че едно изказване ще се сметне за правдоподобно, ако изглежда, че може и да се е случило [68]. Доказателствена тежест се проявява винаги, когато в един дискурс са налице правила и стандарти за доказване (тежест на доказване), каквито се наблюдават при юридическата аргументация. Правдоподобното разсъждение е фундаментът, върху който се изгражда разбирането за доказателствената тежест, която заема ролята на концепт за обясняване на това как правната аргументация се използва в доказателственото право [69].

Въз основа на всичко това Дългас Уолтън представя един списък от най-често употребяваните форми на умозаключения (разсъждения) в правото, които попадат към т.нар. и ненаименовани трети вид разсъждения и имат някаква доказателствена тежест в набора от доказателствен материал по дадено съдебно дело. Ето и някои от тях: аргумент от аналогията; аргумент от действаща правна норма; аргумент от знака; аргумент от позицията на знаещия; аргумент от експертното мнение; аргумент от ангажимента; аргумент от причината към резултата; аргумент от следствието; аргумент от пристрастието и др.

В теорията на аргументацията тези аргументи или умозаключения са познати още като аргументативни схеми и една голяма част от тях са известни още на Перелман и Титека в тяхната „Нова реторика“ [70].

Идентифицирането на формите на аргументите, ангажирани в даден съдебен процес, е съществен фактор за анализиране и оценка на диалектическата релевантност. Първата задача е да се определи кои са неговите предпоставки и неговият извод. След това да се установи видът на аргумента (дедуктивен, индуктивен или третия вид – правдоподобен); неговата аргументативна схема и каква е неговата конкретна форма. При тази стъпка на анализиране на правната аргументация се изследва доказателствената тежест на предпоставките, изграждащи даден аргумент; силата на самия аргумент, дали е релевантен или не; дали е логическа заблуда или не; дали има някаква и ако има, каква стойност за доказване или приемане на крайния извод в диалога. От една страна, идентифицирането им способства и за изграждане на диаграма на целия доказателствен материал по делото (т.е. на веригата от разсъждения/умозаключения, водещи до крайното заключение по делото). От друга страна, реконструирането им дава възможност за повдигане на критически въпроси. Конструирането (въпреки че не в този му вид и подход, за който се говори тук) и изследването на спорния (критичния) въпрос на делото не е нещо напълно ново, то е било основен метод на реторическо упражнение по съдебно красноречие още в късноанатична и византийска реторика. Т. нар. теория на пренията е изследвала спорните въпроси и методиката, на която следва да се базира процеса на анализиране на материала, на определяне на предмета на спора и най-вече на откриване на аргументите за победа над противника [71].

3. Видовете аргументи

За целите на анализ на правната аргументация в даден съдебен случай е съществено именно да се изследва въпросът за какво и как дадено разсъждение е използвано в контекста на проведения по време на процеса диалог. Така първата стъпка при изследването е да се установи самата верига от разсъждения чрез аргументативното диаграмиране, а втората е да се проучи как дадено разсъждение е употребено като аргумент и под каква форма; кои са неговите предпоставки (експлицитни и неексплицитни) и извод; как той допринася за доказване на крайни извод (factum probandum) по делото.

В новата доказателствена теория на Уолтън, както беше посочено и по-горе, понятието доказателство се приравнява на понятието аргумент, с единствената разлика, че доказателството е аргумент, което притежава доказателствена функция. С други думи доказателството има структурата и формата на аргумент, т.е. предпоставки и извод, където предпоставките имат доказателствена тежест, която се пренася към извода и последният бива приеман за верен и истинен. Канадският теоретик определя доказателството като верига от умозаключения (поначало правдоподобни), основаващи се на предпоставки, приети като някакъв вид факти, например като такива, които могат да бъдат установени чрез свидетелски показания [72]. Така той е на мнение, че доказателствата по едно дело се представят от страните или от съда (в неговия краен акт) чрез последователност от взаимосвързани разсъждения, които придобиват вербална и текстова форма

Въз основа на това разбиране Уолтън представя един метод на аргументативно диаграмиране (за краткост диаграмиране), който позволява всеки конкретен съдебен казус да бъде изследван контекстуално. Аргументите или доказателствата, представени по време на процеса се разглеждат като една последователност от междуличностни разсъждения. Методът се използва, за да изобрази схематично тази верига от умозаключения и разсъждения, като приема, че масата от доказателства по делото се състои от мрежа от самостоятелни разсъждения, които са свързани помежду си. Чрез реконструирането на цялата мрежа от доказателства (аргументи) се установява как тези умозаключения са свързани помежду си в случаите, в които изводът от едно съставлява предпоставка или база за следващото разсъждение, което от своя страна произвежда друг извод, който пък на свой ред се превръща в предпоставка за следващо по верига и т.н. Казано иначе, диаграмирането посочва пътя на разсъждението, който демонстрира цялата картина на аргументацията, използвана от страните в съдебния дискурс.

Основните и съществени видове аргументи при метода на диаграмирането са три: свързан (англ. linked), конвергентен или още сходен (англ. convergent) и сериен или пореден (англ. serial). Съществува и четвърти вид аргументи – дивергентен (англ. divergent) или още разклоняващ се.

При свързания аргумент предпоставките подкрепят заключението само заедно. Взети заедно предпоставките увеличават доказателствената стойност на този аргумент повече, отколкото разгледани отделно. При този вид аргумент премахването на една от предпоставките ще разклати правдоподобността и доказаността на извода.

При конвергентния (сходния) аргумент всяка негова предпоставка, независимо от другата/ите, подкрепя извода като предоставя самостоятелна доказателствена стойност. Ако се премахне някоя от предпоставките, то другата запазва своята доказателствена стойност досежно извода. По това се различава от свързания аргумент. Тук като че ли се наблюдават два отделни аргумента, които функционират независимо един от друг, но въпреки това при представянето им заедно те имат свойството да увеличат доказателствената сила на извода.

При серийния аргумент изводът на един от аргументите заема ролята на предпоставка за друг и така двата аргумента се свързват във верига. По този начин се изгражда една верига от аргументи (разсъждения), която обединява много субаргументи (под-аргументи), изграждащи диаграма на цялата аргументация в дадено дело.

Що се отнася до дивергентния (разклоняващият се) вид аргумент, то за него може да се каже, че е такъв, при който едни и същи предпоставки водят до два различни извода.

За да се илюстрира нагледно как се прилага този метод на аргументативно диаграмиране, ще представя следния примерен казус, който дава и Уолтън:

Прокурорът по делото поддържа обвинение, че г-жа Грийн е отровила съпруга си. В подкрепа на това обвинение прокурорът води служител от магазин, който твърди, че преди още да е починал съпруга й, той е продал на г-жа Грийн отрова за мишки. Вследствие на това обвинението твърди, че г-жа Грийн е закупила отровата по това време, за което свидетелства служителят от магазина и е разполагала с такава. Отделно и независимо от това прокуратурата въвежда и други аргументи със заключение, че причината за смъртта на г-н Грийн е отрова за мишки. Това твърдение на прокурора се основава на аргумента от експертното мнение, като призовава вещо лице, което е експерт по отровите. Той дава заключение, че закупеният от г-жа Грийн вид отрова за мишки съответства на откритите следи от отрова в тялото на съпруга й и тази отрова е причина за неговата смърт. Предпоставките на този аргумент са свързани, което може да се установи от факта, че те са съществена част от аргумента от експертното мнение. По подобен начин стои и въпросът по отношение на аргумента от позицията на знаещия, т.е. от показанията на служителя в магазина. При този аргумент предпоставките са следните: 1. той е видял г-жа Грийн да купува отровата, тъй като лично я продал на нея; 2. той е надежден свидетел, тъй като е бил в позицията на знаещ за твърденията му. Всяка от тези предпоставки може да бъде атакувана от адвоката на подсъдимия. Ако бъдат повдигнати критически въпроси по отношение на всяка от тези две предпоставки и за тях не бъде предоставен адекватен отговор от страна на прокурора, тогава целият този аргумент губи своята правдоподобна стойност, защото е от вида на свързания аргумент. Наред с това двата аргумента – от експертното мнение и от позицията на знаещия (свидетеля), действат независимо един от друг и подкрепят извода на самостоятелно основание. Това ги прави конвергентни.

Нека към посочения по-горе доказателствен материал бъде прибавено и че г-жа Грийн притежава застрахователна полица, според която ще получи голяма застрахователна сума от смъртта на съпруга си. Така по делото се очертават три отделни аргумента, всеки от които е свързан. Използвайки букви, всяка от които да обозначава предпоставките и изводите от тези аргументи, може да се изведат три умозаключения, които да се представят в диаграма.

А. Служителят твърди, че г-жа Грийн е купила отрова.

Б. Служителят е в позицията на знаещ кой е купил отровата.

В. Г-жа Грийн е купила отрова.

Г. Източникът е вещо лице – експерт.

Д. Вещото лице твърди, че отровата от мишки е предизвикала смъртта.

Е. Отровата за мишки е предизвикала смъртта.

Ж. Г-жа Грийн притежава застрахователна полица, според която ще получи голяма застрахователна сума при евентуална смърт на съпруга й.

З. Получаване на голяма сума пари е мотив за действие.

И. Г-жа Грийн има мотив да причини смърт на съпруга си.

На фигура 1 е представена диаграма на тези три субаргумента, всеки от който е свързан аргумент с две предпоставки.

Всеки един от тези аргументи е релевантен, тъй като притежава определена доказателствена тежест и взети заедно имат кумилативния ефект, с който увеличава правдоподобността на крайния извод, че г-жа Грийн е убила своя съпруг. Ако към посочения по-горе доказателствен материал се добави и изказването, че г-жа Грийн е имала необходимите средства да причини смъртта на съпруга си и това бъде отбелязано с буквата „К“, а крайното заключение по делото (factum probandum) бъде отбелязано с буквата „Л“, тогава съвкупността от доказателства може да се представи по следния начин:

Фиг. 2

Ако по делото бъдат представени нови доказателства, които са релевантни към вече представените доказателства, тогава диаграмата ще се разшири и ще се представят всички видове връзки. По този начин се представя как всички доказателства са обединени и свързани в един набор от правдоподобни умозаключения, които водят към крайния извод по делото.

В допълнение на всичко това към всяка стрелка, която посочва движението на разсъждението, може да се отбележи число, с което да се предостави информация за формата на умозаключение, която е използвана за достигане до извода. Преди това всяка форма на умозаключение може да се обозначи с цифра. Така например, ако приемем, че 5 е число, с което ще отбелязваме аргумента от експертното мнение, тогава в умозаключението от Г, Д към Е (фиг. 2) числото 5 може да бъде отбелязано до всяка стрелка.

Фиг. 3

Това от своя страна означава, че аргументът е свързан. Ако числата са различни, тогава аргументът е конвергентен. Информацията за вида аргументи е полезна доколкото следва да се формулират критически въпроси към предпоставките. При свързания аргумент е достатъчно да се повдигне критичен въпрос към една от предпоставките и така целият аргумент ще пострада от намаляване на правдоподобната му стойност (доказателствена тежест). Докато при конвергентния аргумент дори една от предпоставките да попадне под ударите и не издържи на критични въпроси, това няма да повлияе върху правдоподобността на извода, понеже другата предпоставка го подкрепя достатъчно.

Видно от гореизложеното, аргументативното диаграмиране е от изключителна важност за отговаряне на въпроса, кое доказателство е релевантно и кое не е в даден съдебен случай и онагледява посоката на веригата от умозаключения.

Заключение

С настоящото изследване се представиха някои общи въпроси и основни подходи при изследването на правната аргументация. Посочиха се различните идеи, които се вземат предвид при анализа и оценката на природата на юридическото умозаключение. Така при изцяло логическия подход на анализиране на правната аргументация се установи, че изследванията са концентрирани върху това дали е налице формална валидност на процеса на придвижване от предпоставките до заключението при формиране на аргументите. Някои правни логици концентрират изследванията си върху дедуктивното реконструиране на доводите и мотивите в съдебните решения, без да се вземе под внимание например изцяло диалектическия процес, който се следва от дейността по подбиране и избиране на определени доводи и аргументи като приемливи за вътрешното убеждение на съдията. В реторическия подход пък стана ясно, че базисният критерий при анализирането и оценката на правната аргументация и употребените в нея аргументи се отнася до въпроса доколко същите са убедителни и приемливи от конкретната съдебна аудитория (съдии, съдебни заседатели). Те се оценяват като ефективни, ако са убедили съответна аудитория. Тук на анализ се подлагат и всички други реторически инструменти (метафори, аналогия, аргументи от характера и др.), които са използвани с цел да убедят дадената съдебна аудитория. При прагма-диалектическия подход се прави опит за интегриране както на диалектическите, така и на реторическите аспекти при анализа и оценката на правната аргументация през перспективата на рационалната критическа дискусия. Процедурната теория на правната аргументация на Алекси залага на тезата, че всъщност юридическите аргументи са специфичен вид практически и юридическата аргументация следва да се основава на теорията на общия практически дискурс. Наред с това при правния дискурс се наблюдават и строго специфични правила за рационално обосноваване на становище или решение, като Алекс формулира правила за самото обосноваване.

Представеният многофакторен метод за анализ на юридическата аргументация показва своите предимства най-вече от гледна точка на инструментариум и понятията, с които борави. Диаграмирането, доказателствата, релевантността и формите на умозаключенията са ключовите понятия, които изграждат категориално-понятийния апарат на този метод. Той въплъщава идеята за формално-структурно анализиране на текстове, която обаче включва и контекстуален компонент – релевантността. Това го прави диалектически, доколкото следва да се вземат под внимание: участниците в диалога, понеже само между пропонент и опонент може да се наблюдава целенасочена размяна на аргументи, а съдията се разглежда като рационален и критически мислещ арбитър; целите на диалога и правилата, по които той се провежда. Този метод представя един нов концепт за доказателствата в теорията на доказателственото право, определяйки ги като аргументи, а целият доказателствен материал от дадено дело – като последователна верига от умозаключения, чиято форма в повечето случаи не е нито дедуктивна, нито индуктива, а правдоподобна (абдуктивна). Методът на аргументативното диаграмиране и аргументната екстраполация са ключови инструменти, които позволяват един достатъчно добър, адекватен и контекстуално обусловен анализ на правната аргументация, особено тази, която се артикулира в наказателните дела.

Цитати и бележки:

[1] Концепцията, елементите и начина на употребата на метода е взаимстван от методика, която е подробно представена от Дъглас Уолтън в неговия труд Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. 2002

[2] Perelman, Ch. (1963). The idea of justice and problem of argument. Routledge & Kegan Paul. London. p. 134

[3] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004) A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. Cambridge University Press. New York. p. 1, според авторите аргументацията е „ […] вербална, социална и рационална дейност, която е насочена към това да убеди даден разумен човек в приемливостта на определено становище (теза) чрез представяне на набор от изказвания, които обосновават или опровергават твърдението, изразено в тезата (преводът и курсивът мой)“.

[4] MacCormick, N. (2010). Rhetoric and The Rule of Law. Oxford University Press. p. 33.

[5] Dewey, J. (1924). Logical Method and Law. In: Cornell Law Quarterly. 17. p. 26

[6] Аристотел. (1998) Топика. София: изд. Захарий Стоянов. с. 14

[7] Шаранкова. Ж. (2013). Юридическото мислене. София: изд. Фенея. с. 135.

[8] Пак там, с. 137.

[9] Шопенхауер, А. (2010). Изкуството винаги да бъдеш прав. Еристична диалектика. София: изд. Пулсио. с. 23.

[10] Стефанов, В. (2004). Въведение в дедуктивната логика. София. изд: УИ Св. Климент Охридски. с. 166.

[11] Prakken, H., Sartor, G. (1997). Logical Models of Legal Argumentation. Springer Science+Bussines Media. Dordrecht. p. 142.

[12] Ibid., p. 147.

[13] Руменчев, В. (1997). Съдебна реторика. София. изд.: УИ Св. Климент Охридски. с. 187.

[14] Всеки съдебен процес е проявление на упражняване на държавната функция по правоприлагане, където е налице държавна принуда по спазване на процесуалните правила на съответния процес и резултатите от същия – съдебното решение се ползва със сила на присъдено нещо.

[15] Стамболиев, О. (2010). Доказването в гражданския процес. София: изд. Сиела. с. 28.

[16] Александрова, Д. (2008). Основи на реториката. София: изд. УИ Св. Климент Охридски. с. 46.

[17] Аристотел. (1986). Реторика. София: изд. Наука и изкуство. с. 46.

[18] Perelman, Ch, Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press. p. 4.

[19] Perelman, Ch. (1963) The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul. p. 101.

[20] Perelman, Ch, Olbrechts-Tyteca,L. (2010) The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press. p. 9.

[21] Ibid., p. 83.

[22] Perelman, Ch. (1963). The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul. p. 102.

[23] Александрова, Д. (2013). Метаморфози на реториката през XX век. София: изд. УИ Св. Климент Охридски. с. 192.

[24] Руменчев, В. (1997). Съдебна реторика. София. изд.: УИ Св. Климент Охридски. 190–191.

[25] Perelman, Ch, Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press. p. 34.

[26] MacCormick, N. (2010). Rhetoric and The Rule of Law. Oxford University Press. p. 19.

[27] Feteris, E., Kloosterhuis, H. (2009). The analysis and evaluation of legal argumentation: Approches from legal theory and argumentation theory. In: Studies in logic, grammar and rhetoric. Vol.16 (29). p. 314.

[28] Feteris, E. (2011). The Study of Legal argumentation in Argumentation Theory and Legal Theory: Approaches and Developmens. In: COGENCY. Vol. 3, No. 2 (11–32). Summer. p. 18.

[29] Feteris. E. (1999). Fundamentals of Legal Argumentation. A Survey of Theories on the Justification of Judicial Descisions. Springer-Science+Business Media, B.V. Dordrecht. p. 92.

[30] Този принцип се основава на разбирането, че всеки индивид следва да бъде третиран по един и същ начин.

[31] Feteris. E. (1999). Fundamentals of Legal Argumentation. A Survey of Theories on the Justification of Judicial Descisions. Springer-Science+Business Media, B.V. Dordrecht. p. 106.

[32] Feteris, E. (2011). The Study of Legal argumentation in Argumentation Theory and Legal Theory: Approaches and Developmens. In: COGENCY. Vol. 3, No.2 (11–32), Summer. p. 21.

[33] Eemeren, F., Grotendoorst, R., Henkemans, A.F.S. (2002). Argumentation. Analysis, Evaluation, Presentation. Lawrence Erlbaum Associates. p. xii

[34] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press. p. 1.

[35] Някои автори определят този стадий като стадий на социализация, с оглед на това, че в крайна сметка тук става въпрос за процес на човешко общуване, целящ съгласуване на съществени елементи в дискусията. вж. Александрова, Д. (2013). Метаморфози на реториката през XX век. София: изд. УИ Св. Климент Охридски. с. 154.

[36] Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press. p. 59.

[37] Feteris, E. (2000). A Dialogical theory of legal discussions: Pragma-dialectikal analysis and evaluation of legal argumentation. In: Artificial Intelligence and Law. Vol.8. (115–135). Kluwer Academic Publishers. p. 119.

[38] В наказателния процес такова изискване е имплементирано в разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс на Република България. В полета на гражданския процес в Решение № 57 от 02.03.2011г. на ВКС по гр.д. № 1416/2010 г., III г.о., издадено по реда на чл. 290 от ГПК (задължителна практика за съдилищата), Върховният касационен съд указва, че инстанцията, решаваща спора по същество, е длъжна да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните.

[39] Feteris, E. (2011). The Study of Legal argumentation in Argumentation Theory and Legal Theory: Approaches and Developmens. In: COGENCY. Vol. 3, No. 2 (11–32), Summer. p. 24.

[40] В чл. 34 от НПК законодателят посочва, че всеки съдебен акт следва да бъде мотивиран. Такова изискване има и в гражданския процес (чл. 236, ал. 2 от ГПК).

[41] По въпроса за относимостта, допустимостта, достоверността и достатъчността като свойства на доказателствата и доказателствените средства в наказателния процес вж. Салкова, Е. (2012). Проблеми на доказването в наказателния процес. София. с. 57 и сл.

[42] Eemeren. F. (2001). Crucial Concepts in Argumentation Theory. Amsterdam University Press. p. 209.

[43] Feteris, E., Kloosterhuis, H. (2009). The analysis and evaluation of legal argumentation: Approches from legal theory and argumentation theory. In: Studies in logic, grammar and rhetoric. Vol. 16 (29). p. 324.

[44] При анализиране на структурата на аргументацията (или аргументативната структура) се проследява как е съчетан (каква е връзката между) набора от аргументи, изложени в защита на дадена гледна точка. Още за понятието „аргументативна структура“ и видовете структури вж. Eemeren. F. (2001). Crucial Concepts in Argumentation Theory. Amsterdam University Press. p. 101.

[45] Чрез анализа на аргументaтивните схеми се цели да се представи връзката между аргументите, от една страна, и тезата, от друга страна, с цел подлагането им на критични въпроси. В зависимост от начина на свързването им се различават три вида аргументации: единична аргументация (наричана още симптоматична), причинно-следствена аргументация (или още каузална) и аргументация, основана на сходството (аналогията). Още за аргументативните схеми вж. Александрова, Д. (2013). Метаморфози на реториката през XX век. София: изд. УИ Св. Климент Охридски. с. 169–170, и Eemeren, F., Grotendoorst, R., Henkemans, A.F.S. (2002) Argumentation. Analysis, Evaluation, Presentation. Lawrence Erlbaum Associates. p. 95–108.

[46] Руменчев, В. (1997) Съдебна реторика. София. изд.: УИ Св. Климент Охридски. с. 140. Това схващане се основава стенителното разбиране за принципа на състезателност в наказателния процес, представен от Ст. Павлов: вж. Павлов, Ст. (1996). Наказателен процес на Република България. Обща част. София. Изд.: Сиби. с. 132. В обратна позиция е разбирането за състезателността като основна идея за юридическа аргументация: виж. Цонков, И. (2014). Теория и практика на съдебното производство по наказателни дела. Състезателността в светлината на Европейската конвенция за правата на човека. София. Изд: Сиела. с. 158 и сл.

[47] Цонков, И. (2014) Теория и практика на съдебното производство по наказателни дела. Състезателността в светлината на Европейската конвенция за правата на човека. София. Изд: Сиела. с. 177 и сл.

[48] Пак там, с. 179.

[49] Пак там, с.169.

[50] Повече за това, какво е разсъждение, аргумент и аргументация вж.: Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol.83, issue 8. Aug. 399–419.

[51] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. p. 160

[52] Walton, D. (1998). A Pragmatic model of legal desputation. Notre Dame Law Review. Vol.73. March. 711–735. p. 717.

[53] Walton, D. (2007). Dialog Theory of Critical Argumentation. John Benjamins Publishing Company. Amsterdam. p. 23.

[54] За да се детерминира диалектическата релевантност на даден аргумент е необходимо да се проследи мястото и значението му назад и напред във веригата от множество разсъждения, които са предложени в защита на определен извод. Идеята е, че всеки аргументи в даден момент от диалога е релевантен, ако е свързан с предходен нему и последващ такъв в набора от аргументи и допринася за разрешаване на спорния въпрос. Аргументната екстраполация използва това придвижване назад и напред във верижната поредица от аргументи, за да открие двете връзки на аргумента. Този метод е успешен, когато на локално ниво бъдат установени предпоставките и изводът на конкретния аргумент.

[55] Чрез този метод се онагледява в диаграмен модел пътят на разсъждението на цялата аргументация и се явява основополагащ инструмент за преценка на релевантността на доводите в даден казус.

[56] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. p. 230.

[57] Ibid., p. 338.

[58] В съдебната практика понятието доказателствена стойност най-често се употребява като синоним на доказателствена сила. Докато в наказателно-правната теория се поддържа разбирането, че тези две понятия имат различна процесуална семантичност. вж.: Салкова, Е. (2012). Проблеми на доказването в наказателния процес. София. с. 89 и сл.

[59] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. p. 214.

[60] Walton, D. (2000). Argumentation and Theory of Evidence. p. 726. In: Douglas Walton [online]. [Viewed 23.10.2015]. Available from: http://dougwalton.ca/papers in pdf/00argumentation_evidence.pdf

[61] В наказателно-правната доктрина под доказателства се има предвид фактически данни, които са свързани с обстоятелства по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда на НПК. Вж: Павлов, Ст. Наказателен процес на Република България. Обща част. София. Изд.: Сиби. 1996. с. 316. Тук водещ момент е глаголът допринасят. Именно с това понятие се свърза и доказателствената функция. Величко Руменчев е също на мнение, че понятието „доказателство“ в наказателния процес кореспондира на понятието „аргумент“ в реторически, респ. диалектически аспект. Вж: Руменчев, В. Съдебна реторика. София. изд.: УИ Св. Климент Охридски. 1997, с. 163.

[62] Павлов, Ст. (1996). Наказателен процес на Република България. Обща част. София. Изд.: Сиби. с. 111.

[63] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. p. 119.

[64] Ibid., p. 43.

[65] Ibid., p. 44.

[66] Ibid., p. 119.

[67] Ibid., p. 153.

[68] Walton, D. (2000). Argumentation and Theory of Evidence. p. 726-727. In: Douglas Walton [online]. [Viewed 23.10.2015]. Available from: http://dougwalton.ca/papers in pdf/00argumentation_evidence.pdf

[69] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. p. 105

[70] Perelman, Ch., Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press, p. 185–405.

[71] Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“. с.182.

[72] Walton, D. (2002) Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press. p. 205.

Библиография

Александрова, Д. (2008). Основи на реториката. София: УИ. „Св. Климент Охридски”

Александрова, Д. (2013). Метаморфози на реториката през XX век. София: изд. УИ Св. Климент Охридски

Аристотел. (1986). Реторика. София: „Наука и изкуство”

Аристотел. (1998). Топика. София: “Захарий Стоянов”

Павлов, Ст. (1996). Наказателен процес на Република България. Обща част. София. Изд.: Сиби

Петрински, Г.(2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Руменчев, В. (1997). Съдебна реторика. София. изд.: УИ Св. Климент Охридски

Салкова, Е. (2012). Проблеми на доказването в наказателния процес. София

Стамболиев, О. (2010). Доказването в гражданския процес. София: изд. Сиела

Стефанов, В. (2004). Въведение в дедуктивната логика. София. изд: УИ Св. Климент Охридски

Цонков, И. (2014).Теория и практика на съдебното производство по наказателни дела. Състезателността в светлината на Европейската конвенция за правата на човека. София. Изд: Сиела

Шаранкова.Ж. (2013). Юридическото мислене. София: изд. Фенея

Шопенхауер, А. (2010). Изкуството винаги да бъдеш прав. Еристична диалектика. София: изд. Пулсио

Dewey, J. (1924–25). Logical Method and Law. In: Cornell Law Quarterly. 17

Eemeren. F. (2001). Crucial Concepts in Argumentation Theory. Amsterdam University Press. 2001

Eemeren, F., Grotendoorst, R., Henkemans, A. (2002). Argumentation, Analysis, Evaluation, Presentation. Mahwah: Lawrence Erlbaum Associates

Eemeren, F., Grotendoorst, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation – The pragma-dialectical approach. New York: Cambridge University Press

Feteris, E. (2000). A Dialogical theory of legal discussions: Pragma-dialectikal analysis and evaluation of legal argumentation. In: Artificial Intelligence and Law. Vol. 8. (115–135). Kluwer Academic Publishers

Feteris, E. (2011). The Study of Legal argumentation in Argumentation Theory and Legal Theory: Approaches and Developmens. In: COGENCY. Vol. 3, No. 2 (11–32). Summer

Feteris, E., Kloosterhuis, H. (2009). The analysis and evaluation of legal argumentation: Approches from legal theory and argumentation theory. In: Studies in logic, grammar and rhetoric. Vol. 16 (29)

Feteris. E. (1999). Fundamentals of Legal Argumentation. A Survey of Theories on the Justification of Judicial Descisions. Springer-Science+Business Media, B.V. Dordrecht.

MacCormick, N. (2010). Rhetoric and The Rule of Law. Oxford University Press.

Perelman, Ch, Olbrechts-Tyteca,L. (2010). The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame: University of Notre Dame Press

Perelman, Ch. (1093). The idea of justice and problem of argument. London: Routledge & Kegan Paul

Prakken, H., Sartor, G. (1997). Logical Models of Legal Argumentation. Springer Science+Bussines Media. Dordrecht

Walton, D. (2000). Argumentation and Theory of Evidence. In: Douglas Walton [online]. [Viewed 23.10.2015]. Available from: http://dougwalton.ca/papers in pdf/00argumentation_evidence.pdf

Walton, D. (1998). A Pragmatic model of legal desputation. Notre Dame Law Review. Vol. 73. March. 711–735

Walton, D. (2007). Dialog Theory of Critical Argumentation. John Benjamins Publishing Company. Amsterdam.

Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press

Walton, D. (1990). What is reasoning? What is an argument?. The Journal of Philosophy, Vol. 83, issue 8. Aug. 399–419