Марина Джонова

СУ „Св. Климент Охридски”

Имейл: mdjonova@gmail.com

Абстракт: В настоящото изследване се представят различните възможности за изразяване на учтивост в съвременния български език, както и факторите, които влияят върху избора на говорещия кое от тези средства да употреби в своята реч. В българския език е възможно изразяването на различна степен на учтивост спрямо слушателя. Акцентът в статията е върху една специфична употреба на ли-въпросите в медийната реч с цел събеседникът учтиво да бъде подканен да разкаже нещо или да сподели своето мнение по даден въпрос.

Ключови думи: учтивост, индиректни речеви актове, медийна реч, прагматика

Degrees of politeness in formal communication

Abstract: The article represents different tools in spoken Bulgarian language to express politeness, as well as the pragmatic and sociolinguistic factors that determine the degree of politeness the speaker chooses. The article focuses on the scale of indirectness expressed by questions in spoken media communication.

Keywords: politeness, indirect speech acts, media speech, pragmatics

В настоящото изследване се представят различните възможности за изразяване на учтивост в съвременния български език, както и факторите, които влияят върху избора на говорещия кое от тези средства да употреби в своята реч. В българския език е възможно изразяването на различна степен на учтивост спрямо слушателя. Изразяването на учтивост е свързано с редица прагматични и социолингвистични фактори. К. Иванова посочва, че учтивостта е принцип, регулиращ социалната дистанция и нейното равновесие, т.е. тя служи за запазване или намаляване на тази дистанция. Говорещите се съобразяват с характеристиките на своите събеседници – възраст, обществено положение, отношенията между събеседниците в даден момент (познати/непознати, степен на близост, йерархия), и със ситуацията официална/неофициална [1].

В българския език изразяването на учтивост при наличие на официална обстановка се смята за задължително, но това се отнася до употребата на т.нар. учтиви форми на личното местоимение (вие, вас, на вас, ви), на притежателното местоимение (ваш, ви) и на учтивите форми на глагола за 2 л. мн.ч. (Г-н Петров, ходили ли сте в Пловдив скоро?). Употребата на тези форми е свързана с правилата на езиковата култура и е задължителна в официалното устно общуване и при писменото общуване в рамките на официално-деловия стил. Тези форми заедно с лексикалните средства за изразяване на учтивост от типа на господине, госпожо, дами и господа и т.н. маркират обстановката като официална. Възможно е употребата им да се свързва и с наличието на йерархични отношения между събеседниците – говорещият използва вие-формите, за да посочи, че неговият събеседник е с по-висок социален статус от него (напр. министър, директор, професор) или по-възрастен от него. Вие-формите могат да са маркер и за липсата на познанство между събеседниците. Докато вие-формите са свързани с характера на общуването (официално/неофициално) и се определят от социолингвистични фактори, като възраст и социален статус, употребата на индиректни речеви актове при изразяването на учтивост към слушателя се свързва с прагматични фактори. В зависимост от тези фактори говорещият решава дали да употреби повелително изказване (Донесете ми едно кафе!), или да подкани своя събеседник индиректно, чрез въпрос молба, да изпълни съответното действие (Бихте ли ми донесли едно кафе?; Можете ли да ми донесете едно кафе?; Ще ми донесете ли едно кафе?). Въпросите молби могат да изразят учтивост и при наличие на фамилиарни отношения между говорещите (Можеш ли да ми подадеш телефона?). Този тип учтивост е свързана със запазването на т.нар. социален образ (face) на събеседника [2]. Терминът социален образ в някои изследвания на български се превежда като лице [3, 4], идентичност [5] или образ [6]. В настоящото изследване се използва терминът социален образ, тъй като в теорията на Браун и Левинсън поддържането на този образ е пряко свързано с човека като част от обществото и с разбирането, че този образ се изгражда и поддържа в рамките на речевото общуване. Според Браун и Левинсън всеки пълнолетен член на обществото има (и знае, че всеки друг също има) социален образ, т.е. това е публичният образ, който всеки член на обществото иска да притежава за себе си и който се разглежда в следните два свързани помежду си аспекта:

а) негативен образ – основното право на територия, собствено пространство, правото човек да бъде необезпокояван, т.е. свободата на действие и свободата от налагане на чужда воля върху личността;

б) позитивен образ – постоянният позитивен образ на личността, нейната индивидуалност (задължително включващ желанието този образ да бъде оценяван и одобряван), която се поддържа от събеседниците.

Социалният образ е нещо, в което човек инвестира емоционално. При речевото общуване социалният образ може да бъде загубен, може да се поддържа, да се подобри и постоянно трябва да бъде обгрижван. Хората си сътрудничат (и приемат взаимното сътрудничество) при поддържане на образа на другия, когато общуват. Това сътрудничество се основава на уязвимостта на образа от страна на всеки от участниците в комуникацията. Следователно поддържането на образа на даден човек зависи от поддържането на образа на всеки друг човек. Когато човек защитава собствения си образ, застрашава образа на другите. Затова е в интерес на участниците в комуникацията да поддържат образа на своите събеседници [7].

Според Браун и Левинсън употребата на индиректен речев акт се свързва с т.нар. негативна учтивост (negative politeness). Терминът е свързан с поддържането на негативния образ на събеседника, т.е. негативната учтивост се използва в случаите, в които искаме да наложим волята си по някакъв начин върху слушателя, но в същото време се стремим да не накърним неговия социален образ [8].

Ето един пример за използването на този тип учтивост. Ако човек се вози в автобус и няма свободни места, но иска да седне, може да използва повелително изказване: Младежо, направете ми място да седна!, без да изрази нужното уважение към личността и към правата на седналия младеж, който също може би има причина да седи. Употребата на формата за 2 л. мн.ч. направете маркира единствено липсата на близост и познатост между събеседниците, но в никакъв случай не изразява учтиво отношение към човека като личност. Ако обаче човекът желае да постигне същия ефект, без да накърнява социалния образ на своя събеседник, трябва да използва въпрос молба: Може ли да ми направите място да седна? Така говорещият не налага директно волята си над слушателя, действието се представя като зависещо от волята на слушателя. По този начин говорещият поддържа социалния образ на своя събеседник, като най-вероятно успява да седне, неговият събеседник от своя страна също е доволен, че е помогнал в дадената ситуация.

Когато изразяваме своите желания, ние нарушаваме правото на всеки човек да бъде необезпокояван, сам да решава какво да прави. Затова прибягваме до т.нар. негативна учтивост, чиято цел е да намали ефекта от налагането на волята на говорещия върху слушателя в рамките на даден речев акт [9]. В българския език пример за негативна учтивост са т.нар. въпроси молби, при които говорещият не очаква слушателят да му отговори, а да направи нещо, т.е. въпросите от типа на Можеш ли да ми кажеш колко е часът?, Ще ми дадете ли сметката? не очакват отговор Да! или Не!, а очакват слушателят да извърши съответното действие. Избягването употребата на повелителни изказвания е свързано с факта, че говорещият уважава правото на слушателя да не извърши съответното действие. Когато използва въпрос молба, говорещият представя извършването на действието като зависещо от волята на слушателя. Като се съобразява с негативния образ на слушателя, т.е. с неговото право да не бъде обезпокояван, с правото на слушателя да не му налагаме нашата воля, говорещият поднася своето желание в приемлива и за двете страни форма. По този начин говорещият си осигурява и съответното учтиво отношение от страна на слушателя. Учтивостта в този случай служи за запазването на добрите отношения между събеседниците и с уважението на даден човек като личност.

Въпросите молби на български [10] се оформят с глагол в условно наклонение (Бихте ли ми казали…), с конструкция с модален глагол може, мога (Може ли/Можете ли да ми кажете…) или с глагол в бъдеще време (Ще ми кажете ли…, Няма ли да ми кажете…). При употребата на въпроси молби в български може да се говори за различни степени на изразяване на учтивост. Като най-учтиви и съответно най-формални се разглеждат изказванията с глагол в условно наклонение:

1. Бихте ли ми дали бланка за платежно нареждане?

Смята се, че този тип изказвания не са характерни за общуването между близки и приятели, т.е. в тази ситуация те биха били маркирани по-скоро като иронични:

2. Би ли спрял да ми затваряш телефона, като ти звъня?

Средна степен на учтивост се изразява с помощта на модалния глагол може:

3. Може ли да ми дадете бланка за платежно нареждане?

Смята се, че този тип изрази, които очакват слушателят не да отговори, а да извърши съответното действие, са най-разпространени. Използват се както при официално, така и при неофициално общуване.

С най-ниска степен на учтивост и съответно с най-висока степен на настойчивост се отличават изразите с глагол в бъдеще време:

4. Ще ми направите ли едно кафе?

5. Няма ли да му се обадиш?

Повелителните изказвания от типа на Не попълвайте тази част от формуляра! са по-характерни за официалното писмено общуване. При тях наличието учтиво отношение към адресата е маркирано единствено от употребената глаголна форма за 2 л. мн.ч. Въпросите молби могат да бъдат във 2 л. мн.ч., т.е. да се съчетават с т.нар. вие-форми, но могат да се съчетават и с ти-говоренето, тъй като уважението към човека като личност е възможно да се изрази в рамките на всяка една ситуация на общуване. Може да се направи сравнение с английския език, където в рамките на съвременния език не е налице разлика между ти и вие – налице е пълно съвпадение между глаголните и местоименните форми за 2 л. ед. и мн.ч., но е възможно изразяването на учтивост чрез индиректна молба – Can you pass the salt? (Можеш ли да ми подадеш солта?). В английския език са налице повече формални модели за оформяне на въпросите молби. Някои от примерите, които дава Сърл, нямат аналог в българския език:

6. Would you mind awfully if I asked you if you could write me a letter of recommendation?

7. Would it be too much if I suggested that you could possibly make a little less noise? [11].

Може да се обобщи, че в българския език са налице два различни типа изразяване на учтивост към слушателя, съответно с помощта на т.нар. Вие-форми и с помощта на индиректните речеви актове, маркирани експлицитно с бихте ли…, може ли…, ще … ли, няма … ли. При употребата на вие-формите говорещият изразява учтивост, обусловена от социолингвистични фактори – т.е. от факторите възраст, обществено положение, познатост/непознатост, както и от характера на обстановката (официална/неофициална). При употребата на индиректните речеви актове, говорещият изразява друг тип учтивост – това е уважението към личното пространство на слушателя, към него като личност, която има определени права, която може да избира дали да извърши желаното от говорещия действие, или да не го извърши. Т.е. в този случай говорещият не налага директно своята воля на слушателя, а е налице поне частично възможност от страна на слушателя да не извърши съответното действие. Вторият тип учтивост се определя от прагматични фактори.

Тук ще се опитам да представя как описаните два типа учтивост – вие-формите, от една страна, и въпросите молби, от друга, се съчетават в българските радио- и телевизионни медии. По презумпция общуването в медиите е официално. Дори когато събеседниците са близки познати или колеги, те са поставени в официална ситуация и това налага различен тип общуване от това, което е налице между тях в неофициална ситуация.

В официалната кореспонденция учтивите местоименни форми (Вие, Вас, на Вас, Ви, Ваш) се изписват с главна буква [12]. Според книжовното правило съгласуването по число при сложните глаголни форми в деятелен залог е задължително (Вие сте преподавали; Вие не бяхте ли казали, че сте пристигнали?) [13]. В устната реч обаче се наблюдават отклонения от това правило (вие сте живял; бяхте казал, че…) [14]. Редица изследователи изказват мнение относно тези нарушения на правилото, като ги разглеждат като непознаване на книжовната норма, като отклонение от правилата на речевия етикет или като твърде свободно отношение към езиковите норми в езика на медиите. Най-често коментирани са случаите, при които в устната реч говорещите предпочитат логическото съгласуване пред граматическото съгласуване между подлога и сказуемото. В следващите реплики водещият редува граматическото и логическото съгласуване в своята реч:

8. обаче си давам сметка че вие сте живели във ъ: три Българии

9. и сте бил свидетел най-малко на два прехода

10. имали ли сте някаква илюзия (…) някакви илюзии имал ли сте

11. хранел ли сте някога тогава през годините някаква надежда

12. вие това сте правил вие сте оцелявал и сте надхитрявал системата четирисе и пет

13. имате ли големи раз разочарования и големи илюзии с които сте се простили

Редуването на двата типа съгласуване е характерна особеност на българската устна реч. Както се вижда, водещият познава правилото за граматическото съгласуване при тези форми, но много по-лесно използва логическото съгласуване по род. Едно от възможните обяснения за тази тенденция в устната реч е, че местоимението Вие и спомагателният глагол съм, който е част от глаголната форма, маркират 2 л. мн.ч. и е излишно мн.ч. да се изразява още веднъж и чрез причастието (бил, имал, правил, оцелявал).

Анализирането на така зададените журналиста въпроси (10, 11, 13) от граматическа гледна точка ги определя като да/не-въпроси, т.е. въпроси, които очакват отговор Да. или отговор Не. [16]. В рамките на телевизионното интервю обаче се очаква гостът в студиото не само да отговори Да. или Не., но и да разкаже подробно за своите надежди и илюзии. Въпросът

14. спомняте ли си го добре този преход от четиридесетте години

очаква събеседникът не само да потвърди или да отрече, че има такива спомени, но и да разкаже поне част от тях. Следователно водещият може да избира между повелително изказване от типа на Разкажете ни спомените си от четиридесетте години и маркираното като учтиво Бихте ли ни разказали спомените си от четиридесетте години, което обаче маркира и дистанция в отношенията между говорещите. Изборът на водещия е между тези два полюса. Той не използва повелително изказване, за да не наруши социалния образ на своя събеседник. Не използва и въпрос молба, тъй като тези изказвания са маркирани етикетно и означават промяна в тоналността на разговора. Водещият на предаването избира въпрос, който не е описан в лингвистичната литература като индиректен въпрос, не е маркиран посредством специална глаголна форма или чрез модален глагол, но в същото време подканва събеседника да разкаже за своите спомени. Отново съгласието да разкаже е оставено на волята на събеседника – той може да откаже да си спомни, но в рамките на ситуацията, в която се намира, се предполага, че той по-скоро ще приеме да извърши желаното от водещия действие.

Директният въпрос в дадения случай би бил Какви са вашите спомени от този преход?, но така зададен въпросът не дава възможност на събеседника да избере дали да разкаже своите спомени.

Могат да се дадат примери за подобна употреба на ли-въпросите от различни по своя жанр телевизионни и радиопредавания. Следващият пример е от телевизионно предаване.

15. водещ: а има ли противопоказни заболявания които да пречат на една такава: / операция

гост: всякакъв вид системни заболявания хронични заболявания диабет / ендокринни заболявания / ъ: пречат на тази операция

В този пример гостът не само потвърждава наличието на противопоказания, но и уточнява какви са те. Според правилото това трябва да е отговор на въпроса Какви са противопоказните заболявания или Бихте ли ни казали/ Можете ли да ни кажете/ Ще ни кажете ли какви са…

В други случаи въпросът на журналиста е свързан и с твърдение, което насочва събеседника към по-широк и описателен отговор, в дадения случай (16) се очаква събеседникът да поясни разликата между използването на новите технологии при представянето на прогнозата за времето и представянето на прогнозата без тези технологии:

16. водещ: трудно ли се работи със а: м: със тези технологии сега тя картата се прожектира на едно място пък вие сте на друг фон и така нататък

гост: по-трудно е / във БНТ преди десет години: беше лесно нямаше карта / ний правихме опити отначало географски карти / после ме караха да рисувам облаци / слънца пък аз аз казвам не съм Климент Денчев / нали Климент Денчев рисуваше и приказваше / аз правихме и тоя опит но безуспешен /и накрая се уверихме че / а: без карти ще бъде по-добре

В следващия пример (17) журналистът задава и втори въпрос, който предполага, че отговорът на първия въпрос е да. Но липсва въпросът защо, на който отговаря събеседникът.

17. водещ: двойствен ли си? / свързано ли е с природата на разузнаването?

гост: доста то тва означава че съм двойствен защото не се афиширам такъв какъвто съм просто това е стил който се изгражда там някъде зад граница не можеш наляво надясно да говориш да обясняваш какъв си емоционално м: психически как си и що си и така нататък само слушаш внимателно кимаш със глава

Аналогична е и ситуацията в следващия пример (18). Водещата не пита експлицитно какви шапки ползва нейният събеседник, но въпреки това получава отговор и на този въпрос.

18. водещ: ползвате ли такива шапки като българския Индиана Джоунс

гост: не аз по принцип използвам бейзболни шапки / макар че преди две години си донесох от Бразилия такъв точно стил Индиана Джоунс ъ: едни шапки имам и зимна и лятна така че малко смених десена / но действително бейзболните шапки са най-добри за а: за археология като че ли поне на мене най-добре ми вършат работа

Събеседникът в пример 19. също разбира, че освен Да, връщам се към тези моменти, трябва да отговори и защо се връща към тях.

19. водещ: вечер като си лягаш връщаш ли се към ъ: тези моменти

гост: връщам се: не винаги защото нали все пак нали животът не ми е само кариера / но се връщам // така със малка носталгия защото: / тва са / начи ти си чакал за такова нещо цял живот за да свириш някъде трийсет минути ти си чакал // двайсет години: тогава бях на / двайсет и девет значи двайсет и девет години съм чакала за тоя момент

Общото за разгледаните примери (10, 11, 13-19) е, че журналистът очаква от своя събеседник да разкаже нещо, да сподели мнение. Обстановката е официална – налице е общуване в рамките на телевизионно или радиопредаване. В една част от случаите в общуването се използват симетричните вие-форми, свързани с общественото положение или с възрастта на събеседника, в друга част от случаите (пример 14) се използват симетричните ти-форми. Общуването на ти със събеседника в съвременните медии обикновено е свързано с професията на госта – той е спортист, художник, артист или певец, или с медийния формат на предаването. Социалният статус на събеседника, както и темата на разговора предполагат по-непринудено общуване и е възможна употребата на ти-формите.

Във всеки един от разгледаните случаи журналистът задава въпрос, който по своята форма очаква отговор да или не, но въпреки това неговият събеседник недвусмислено разбира, че трябва да каже и каква е неговата мотивация за този отговор. Струва ми се, че в тези случаи ли-въпросите могат да се разглеждат като индиректни речеви актове в смисъла, който влага в тях Сърл. В случаите на индиректни речеви актове говорещият има предвид това, което казва, но има предвид и още нещо, имплицитно [17]. В този смисъл представените ли-въпроси запазват своето основно значение и очакват отговор да или не, но също така очакват мотивацията на събеседника за този отговор, без това да е експлицитно маркирано във въпросителното изказване. В повечето случаи примерите за индиректна молба се свързват с очакването слушателят да извърши определено действие, например Няма ли да си ядеш закуската?, Можеш ли да стигнеш книгата на последния рафт? [18], но в рамките на медийното общуване очакваното от слушателя действие е най-често речево действие – да съобщи, да разкаже нещо, да сподели мнение. Съществуват различни езикови средства, които журналистът може да използва, за да получи желания отговор:

– директен въпрос:

20. ако не бързаше да дойдеш във радиото какво: щеше да направиш?

– повелително изказване:

21. дайте сега повече информация за сигналите за нарушение които постъпиха вчера през целия изборен ден във цялата избирателна комисия

– учтива молба (с експлицитен маркер)

22. ами бихте ли разяснили първо на: слушателите на Дарик радио какво представлява аутизмът?

– индиректен ли-въпрос.

Както посочва Сърл [19], когато трябва да реши дали дадено изказване е само въпрос, или нещо повече, слушателят се ориентира с помощта на общите принципи на разговора (заедно с общите знания на говорещия и слушателя за състоянието на нещата). Двете основни средства за правилното разбиране на изказването са: стратегия за установяване съществуването на скрита илокутивна насока отвъд тази, която се съдържа в значението на изречението, и механизъм за откриване каква е тази скрита илокутивна насока. Важно е и да се следва принципът на сътрудничеството в разговора и слушателят да не отказва да разбере индиректната молба, като вместо това се придържа само към буквалното значение на изказването.

В медийното интервю целта на журналиста е да успее да получи възможно най-много информация от своя събеседник. Често и целта на събеседника е да представи адекватно темата, по която е поканен да говори. Вероятно това предразполага към еднозначното разбиране на индиректните ли-въпроси, като очакващи от събеседника допълнителна информация, без той да бъде експлицитно подканен към това речево действие.

Употребата на индиректни ли-въпроси в българската медийна реч е свързано с изразяването на учтивост към събеседника, със съобразяването с неговото право да не извърши желаното от говорещия речево действие, както и с желанието за избягване на твърде официалния тон при употребата на въпросите молби от типа на бихте ли…, можете ли…

Цитати:

[1] Иванова, К. (1981). Как да отправяме желанията си. Българската книжовна реч, София: Народна просвета, 130.

[2] Brown, P., S. Levinson (1990). Politeness. Some universals in language usage, Cambridge: Cambridge university press, 61.

[3] Хаджикотева, М. (2005). Мултимедийните продукти в обучението по чужд език : Прагматико-семиотични аспекти. Език, литература, култура: Годишник на Департамент „Чужди езици и литератури“, Нов български университет, Департамент Приложна лингвистика, София, 184-189.

[4] Перянова, И. (2010). Ядене и учтивост, Икономически алтернативи, бр. 1, 43.

[5] Георгиев, Б. (2001). Приемливото изразяване. В. Радева (ред.) Българският език през ХХ век, София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, Изд. „Пенсофт“, 88.

[6] Паскалев, Н. (2009). Изразяване на учтивост в съвременния български език. Автореферат. София, 6.

[7] Brown, P., S. Levinson (1990). Politeness. Some universals in language usage, Cambridge: Cambridge university press, 61.

[8] Brown, P., S. Levinson (1990). Politeness. Some universals in language usage, Cambridge: Cambridge university press, 129.

[9] Brown, P., S. Levinson (1990). Politeness. Some universals in language usage, Cambridge: Cambridge university press, 129.

[10] Ницолова, Р. (1984). Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. София: Народна просвета, 127.

[11] Searlе, J. (1975). Indirect speech acts. Cole, P., J.L. Morgan (eds.) Syntax and semantics. Vol. 3. Speech acts, New York: Academic, 66-67.

[12] Официален правописен речник на българския език (2012), София, Просвета, 48-49.

[13] Официален правописен речник на българския език (2012), София, Просвета, 29.

[14] Андрейчин, Л. (1973). Вие сте радостен, -стна (не: радостни), Вие сте чели (не: чел, чела). Андрейчин, Л. Езикови тревоги. София: Наука и изкуство, 87-88.

[15] Атанасов, А., М. Джонова. (2014). Мултимедиен корпус на българската устна реч – структура и приложение. Езикови ресурси и технологии за български език. София: Академично издателство, (под печат).

[16] Граматика на съвременния български книжовен език (1983/1998). т. ІІІ, Синтаксис. БАН. София: Абагар, 61.

[17] Searlе, J. (1975). Indirect speech acts. Cole, P., J.L. Morgan (eds.) Syntax and semantics. Vol. 3. Speech acts, New York: Academic, 59.

[18] Searlе, J. (1975). Indirect speech acts. Cole, P., J.L. Morgan (eds.) Syntax and semantics. Vol. 3. Speech acts, New York: Academic, 65.

[19] Searlе, J. (1975). Indirect speech acts. Cole, P., J.L. Morgan (eds.) Syntax and semantics. Vol. 3. Speech acts, New York: Academic, 74.

Библиография:

Андрейчин, Л. (1973). Вие сте радостен, -стна (не: радостни), Вие сте чели (не: чел, чела). Андрейчин, Л. Езикови тревоги. София: Наука и изкуство.

Атанасов, А., М. Джонова. (2014). Мултимедиен корпус на българската устна реч – структура и приложение. Езикови ресурси и технологии за български език. София: Академично издателство, (под печат).

Георгиев, Б. (2001). Приемливото изразяване. В. Радева (ред.) Българският език през ХХ век, София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, Изд. „Пенсофт“, 83-90.

Граматика на съвременния български книжовен език (1983/1998). т. ІІІ, Синтаксис. БАН. София: Абагар.

Иванова, К. (1981). Как да отправяме желанията си. Българската книжовна реч, София: Народна просвета, 130.

Кондукторова, А. (2012). Делова кореспонденция. Варна: издателство „Наука и икономика”.

Ницолова, Р. (1984). Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. София: Народна просвета.

Официален правописен речник на българския език (2012), София, Просвета

Паскалев, Н. (2009). Изразяване на учтивост в съвременния български език. Автореферат. София.

Перянова, И. (2010). Ядене и учтивост, Икономически алтернативи, бр. 1, 42–58.

Хаджикотева, М. (2005). Мултимедийните продукти в обучението по чужд език: Прагматико-семиотични аспекти. Език, литература, култура: Годишник на Департамент „Чужди езици и литератури“, Нов български университет, Департамент Приложна лингвистика, София, 184-189.

Brown, P., S. Levinson (1990). Politeness. Some universals in language usage. Cambridge: Cambridge university press.

Searlе, J. (1975). Indirect speech acts. Cole, P., J.L. Morgan (eds.) Syntax and semantics. Vol. 3. Speech acts, New York: Academic, 59–82.