Гергана Дачева

СУ „Св. Климент Охридски”

Имейл: g_dach@abv.bg

Абстракт: В статия са представени резултати от сравнителен анализ на публикации от български и френски вестници и са изведени стилистичните ефекти. Заглавия на публикации в български и френски вестници са обект на анализ. За да се илюстрират механизмите на комуникацията, като особено подходящ е избран моделът на Роман Якобсон. Методиката на изследване включва теоретичните постановки на Мартин–Лагардет (Martin–Lagardette) и Гергана Дачева.

Ключови думи: стилистика, медии, вестници, български медии, френски медии, сравнителен анализ.

Stylistic Effects of the Titles from Bulgarian and French Journals – part 2

Gergana Dacheva

Abstract: The article presents the results of a comparative analysis of the publications of some Bulgarian and French journals, and it describes the stylistic effects too. The titles of the publications are the topic of the analysis. The Jacobson’s model is chosen to illustrate the mechanism of communication. The method of research includes theoretical formulations of Martin–Lagardette and Gergana Dacheva.

Keywords: stylistic, media, newspapers, Bulgarian media, French media, comparative analysis.

Заглавието в пресата

Както е добре известно на специалистите по титрология, заглавието в пресата се появява по-късно от заглавието в литературата. Краткият преглед на периодиката във Франция от началото на 17. век до края на 20. позволява да се отделят схематично два големи успешни модела на журналистическо писане – епистоларен и информативен, които се различават по своята форма и съдържание.

Можем да представим някои специфични характеристики на тези модели:

Епистоларният модел

Първият френски вестник е „Ла Газет” (La Gazette) на Теофраст Ренодо. Вестникът се появява през 1631 г. и според определението на неговия създател е сборник от новините на всяка седмица – както вътрешни, така и външни, т.е. съвкупност от писма и телеграми, които достигат до издателя. В началото вестникът се състои от четири страници, които по-късно стават осем. Редакционната основа на изданието е писмото. То е датирано и е посочен произходът му.

През 17. век оформянето на страницата на вестника остава твърде близко до това на книгата, тъй като писмата са представени в една колона (т.е. текстът тече линейно, както в другите типове текст). Тяхното подреждане спазва стриктно хронологичния ред, темпоралната дистанция е съотносима спрямо географската дистанция. Все още не съществува обособеност по рубрики. На първа страница се намират новините, които са по-стари във времето, и следователно – най-отдалечени пространствено. Новините, отнасящи се до един и същи повод, могат да се открият в две писма, идващи от различни места.

Информативният модел

През 18. век се появява система за класифициране по рубрики – знак за въвеждането на собствен ред на вестника. Оформя се логиката на организация в опозиция на стриктната хронология на редактирането на писмата. Най-напред рубриките прегрупират телеграмите, идващи от различни градове на страната. По-късно е въведен принципът за класифициране – идеологически, политически – външни, вътрешни. В средата на 18. век в някои периодични издания се появяват тематични рубрики – Нови книги, Спектакли. Освен двата жанра, практикувани до днес – редакционна и хроника, се развиват също репортажът и интервюто. Появяват се нови формати. Броят на колоните расте. „Едната колона” става повод за нова организация. Малко по малко новата топологична единица, която се установява, е тематичната единица. Заедно с това броят на страниците нараства, като се появява и пространствено отделяне.

Една от най-важните промени е появата на заглавието на статията. Въвеждането на заглавието е един от решителните моменти в еволюцията на периодичната преса. То позволява да се оформи визуално новината. През 1880 г. заглавието се разпростира върху множество колони. Лниейният ред в оформянето на страницата е изоставен в полза на пространственото представяне. Иконичните елементи се увеличават, появява се рисунката, а по-късно и снимката – първата снимка е публикувана през 1880 г. в американски вестник. Така визуалното подкрепя словесното и новото знаково послание засилва негото внушение. От този момент – края на 19. век – типографията придобива голямо значение и особена важност. Преди това се използва тирето пред всяка различна новина, за да отделя съобщенията и да улеснява читателите, а единствено номинативните синтагми са използвани за заглавия на статиите.

От началото на 20. век се развива озаглавяването с все повече и повече елементи и се появява физическата и лингвистичната експанзия – брой на думите, употреба на вербални форми. В резултат на всичко това четенето на страницата вече не е организирано само по вертикалната ос – последователността на колоните, но също и по хоризонталната ос: вестникът покрива пространството на страницата. Върху това пространство съжителстват много статии с различни заглавия. В наши дни заглавието в пресата държи ключа за разположението на цялото пространство на вестника. То е лицето на статията, а също и на целия вестник. Заглавието в пресата се различава от заглавието в литературата и тези разлики са детерминирани от спецификата на медийната комуникация.

Журналистическото заглавие – значение и функции

Почти всеки читател започва да чете даден вестник, като го прелиства селективно – за 3–4 минути 80% от сържанието му се елиминира. Читателят е свободен да прави своя собствена йерархизация на информациите, различна от тази, която вестникът е направил, и да я подчини на собствените си интереси. Читателят йерархизира, започвайки от заглавието. Едва след това той чете избраните статии. Следователно подборът на заглавията представлява първата ритуална фаза на четенето на вестника. Заглавията са тези, които предизвикват четенето или нечетенето на текста. Затова заглавието може да се схваща като текст сам по себе си, защото има автономен статус и играе главната роля по отношение на информацията.

Именно заглавието привлича най-напред вниманието на читателя. Журналистическото заглавие като лице на целия вестник съсредоточава в себе си различни функции. Един от основателите на съвременната титрология – Лео Хек – смята, че заглавието е съвкупност от езикови единици, които могат да фигурират преди началото на един текст, за да го опише, за да покаже съдържанието и за да привлече аудиторията. Някои изследователи отделят следните функции:

1. фатична – контакт с читателя;

2. епифатична – съобщаване на новината (при Якобсон тази функция съответства на информативната или още комуникативната функция);

3. синоптична – визуално развеждане на читателя в информационното пространство на вестника.

Иванка Васева (1991) нарича тези функции респективно: 1) номинативна; 2) информативна; 3) издателска, като добавя още една – 4) подбудителна, която има за цел да накара читателя да реагира. Ясно е, че Васева говори за същите функции, но разделя на две тази, която някои други наричат фатична [1].

Като говорим за журналистическото заглавие, трябва да отбележим голямата роля типографията. Тя представя визуалния аспект на заглавието и влияе в известна степен върху интерпретацията на съобщението (заглавие за виждане). Типографското оформяне поставя акцентите в заглавието по начина, по който вестникът ги вижда. Големината на буквите, както и цветът, конструират едно символно съобщение, което ще се добави към езиковото съобщение (заглавие за четене) и което може да поддържа позицията на вестника.

Преди да представим появата, еволюцията и функциите на журналистическото заглавие, ще разгледаме основните типове заглавия в пресата, как те функционират и какво представлява подбудителното заглавие.

Типове заглавия в пресата

Разграничават се две големи категории журналистически заглавия: информационни и подбудителни.

Информационни заглавия

Те резюмират съдържанието на статията, представяйки факта или представеното. Като цяло този тип заглавия преобладава във ежедневниците, защото основно място заемат всички събития от деня. Информационните заглавия са предназначени да бъдат обективни и позицията на вестника не е имплицитна. Информационните заглавия обикновено формират една фраза. Един от вариантите на информационните заглавия са анафоричните заглавия, които отвеждат към дадено, вече анонсирано от предходните броеве на вестика, събитие (Например: Кризата на…, Войната в …, Конфликтът на или в…). Тази анафорична функция е обобщена от определящото в дадена статия. Тези заглавия притежават статута на референция и позволяват да се премине интервала от един брой в друг.

Анафоричното заглавие няма автономен статут, в по-голямата част от случаите то изисква допълнение – информационно заглавие. Анафоричното заглавие е по-широко от статията, докато информационното е конкретизирано и точно. Случаят анафорично заглавие+информационно заглавие представя функционирането на темата (информацията, която е позната за отправителя и получателя), а информационното заглавие – това на рема (новата информация по повод на тази тема). Темата може да приеме формата на собствено име или на субстантив: „Чернобил: санитарните рискове съществуват след затварянето (Le Monde, 16.12.2000).

Заглавия с подбудителна функция

Алюзиите можем да търсим в подбудителни заглавия, които имат за цел да предизвикват, да ни карат да се усмихваме, да интригуват с дръзки фотографии, с шокиращи думи. Използвайки подобни заглавия, редакцията на даден вестник разполага с по-голяма свобода на езиково равнище. Този тип заглавия залага най-често на имплицитността на езика, на неговите различни интерпретации. Тези заглавия могат да бъдат самостоятелни изречения или, какъвто е най-често случаят, край на изречения, които придобиват своя смисъл благодарение на подзаглавие, на „шапка” или на самия текст на статията.

За да повлияят на публиката, за да привлекат вниманието й, журналистите си служат с алюзии, с различни езикови механизми; игри на думи, каламбури, ирония, отклонение от нормата чрез ефект на излъганото очакване или конвергенция. Разбира се, най-често се използва ефектът на излъганото очакване, тъй като за конвергенцията е нужен по-голям контекст.

Подбудителното заглавие, което има за основен обект да подбужда четенето, представлява намигване към читателя. Ако читателят декодира алюзията, това му доставя удоволствие и тогава се осъществява един вид съучастничество между него и журналиста.

Подбудителните заглавия привличат вниманието на читателя най-вече на нивото на езика, т.е. с начина, по който вестникът казва нещата. Можем да очакваме да ги открием най-често в аналитичните жанрове, където се правят коментари и се обясняват причините, които са предизвикали дадено събитие. Този тип заглавия могат също за озаглавяват материали, третиращи актуални събътия. Твърде често подбудителното заглавие, търсенето на шок на равнището на езика се опитва да прикрие липсата на сензационни новини.

Няколко думи за популярната (таблоидна) и качествената (сериозна) преса

Преди да представим анализираните вестници, е важно да направим разликата между два големи типа преса – популярната (таблоидната) и качествената (сериозната) преса.

Популярната преса според изследователите е ориентирана към всички категории читатели. Ето защо често я наричат масова преса. Характерното за нея е, че се търси сензационното на всяка цена, тъй като това продава вестника. Поради тази причина често се правят множество компромиси с журналистическите и моралните принципи.

Популярната преса предлага „мозаична култура”. Тя се обръща към твърде широка и разнообразна аудитория, иска да привлече най-голям брой читатели, като представя опростена картина на света и залага по-скоро на емоцията, отколкото на аргументите. В тази мозайка важното и незначителното се смесват и често сменят местата си, като по този начин всички акценти се губят.

Стилът на популярната преса е сензационен, понякога скпетичен, понякога директно дидактичен; нейният тон е популистки, модалността на разказа малко по малко изличава границата, която разделя реалността от фикцията. Предпочитаните похвати на таблоидната журналистика са хиперболизацията, пародията, драматизмът. Тази преса поставя под въпрос или се противопоставя на различни официални, социални, културни норми, но в същото време нейните сюжети изобилстват от преоценки, от митове, вкоренени в обществото.

Популярната преса третира публиката като ирационална недиференцирана маса, като се започне от твърдението, че болшинството от хората предпочитат да им се предлага смляна информация, без да имат нужда от много размишления. Друга специфична черта на пресата е тенденцията към конкретизация. Ежедневният личен опит служи за основа на обобщени заключения за обществото. Чрез хиперболизацията даден конкретен и изолиран факт се генерализира и представя като важен феномен. Популярната преса се подчинява на една тематична селекция, концентрирана около сензационни, скандални, пикантни сюжети, чийто характер е относително константен. Поради това тя си служи с чисто провокативни комуникативни стратегии, както и с много илюстрации, мащабни заглавия. Таблоидният формат, лесен за четене навсякъде, е установеният белег на този тип преса, която се подиграва с всичко – институции, правомощия, с всички авторитети.

Този тип преса има своя успех поради факта, че представя една картина на света, която е много по-пъстра, многоцветна, смешна или страховита, отколкото е действителността. В същото време тя е повече деформирана, отколкото претендираща да е реална и неизмислена. Често вестникът се възприема по-скоро като източник на вярна информация, отколкото като източник на фикция. Ненадеждността в разбирането на сложността на света тази преса представя като систематична дезинформация, която стеснява шансовете на нейните читатели да направят избор и да действат политически рационално.

В качествената, или иначе казано сериозната преса, ситуацията е тъкмо обратната. Тя предлага различни гледни точки върху един фрагмент и оставя на читателя грижата да си изгради логическа и комплексна картина. Тази преса иска да бъде конкретна в представянето на конфликти, тя цитира грижливо своите източници, аргументира своите позиции, държи да легитимира своята надеждност, разделяйки коментара от информацията. По този начин тя създава един пъзел, който интелигентният читател, към когото тя се обръща, би могъл да реконструира и да си състави пълна картина. За разлика от популярната преса тя се отнася с респект към институциите.

Ако се обърнем към особеностите на популярната преса, трябва да отбележим, че във всяка страна тя има своите специфики, свързани от една страна с историческото развитие, което езикът следва, а от друга страна, с политическата и икономическата реалност в страната. Ще се опитаме да определим характерните черти на българската и френската преса.

Съвременното състояние на българската преса

Преди 1989 г. всички български вестници си приличат, като единствено имената им са различни. Българската преса е доминирана от т.нар. „дървен език”, който се характеризира с беден език, пълен с клишета, изпразнен от смисъл, където доминират съществителните. Тук спрегнатите глаголи, носещи на текста динамика, както и темпорално уточнение, липсват. На тяхно място се използват клишета, абстрактни думи, светът се представя в черно и бяло, картината е напълно откъсната от действителността. Читателят чете между редовете и интерпретира смисъла на написаното по обратния начин. Този тип преса прилича напълно на алегоричния характер на баснята. След 10.11.1989 г. българската преса претърпява дълбока промяна. Появяват се нови вестници на пазара, някои от които скоро изчезват, други се утвърждават. През 1991 г. издаването на вестници в България достига своя връх. Като реакция на „дървения език”, в който царува монотонността, бедността на изразяването, езикът на новите български вестници се променя, освобождава се от старите клишета и десемантизираните след дълга употреба изрази, спящи или мъртви метафори. Той следва движението на махалото и стига до другата крайност. Като резултат се наблюдава истинско понижаване на равнището на езика, дължащо се на желанието да се скъса категорично със стереотипния език. Като реакция срещу този език трайно се настаняват ниските регистри – цинизми, вулгаризми, турцизми. Всичко в езика цели не просто да внушава, а да шокира и скандализира на всяко ниво. Всичко, типично за предходния език на пресата, се травестира на обратния полюс.

Само с няколко думи ще обобщим характерното за езика на анализираните български вестници. Това са „Демокрация” (вестник, който вече не излиза), в. „Стандарт” и в. „24 часа”.

В. „Демокрация” по онова време е органът на СДС, който, както е всеизвестно у нас, е с дясна ориентация. Нейният първи брой излиза на 12.02.1990 г. В самото начало този вестник е твърде политизиран, един истински терен на битки, на който толерантният тон заема важно място. След около 4-5 години вестникът търси начин да излезе от рамките на орган на партия и да разшири своята публика. Той се стреми да представи обективно събитията и е насочен към интелигентната публика. В. „Демокрация” отбелязва демократичните промени като орган на опозицията, после става орган на управляващата партия. През 1991-1992 г. той достига тираж от 450000 броя.

В. „Стандарт” представя симбиоза между ежедневник и тематичен седмичник. В неговите приложения преобладават анализите и коментарите. Той е създаден от професионалисти и в началото респектира с умерен, коректен и в същото време четивен език, произлизащ от лексикалната простота и синтаксиса на разговорния език. В момента, в който става собственост на Майкъл Чорни (зимата на 2000 г.), той се променя напълно по тон, по стил и започва да придобива типичните черти на популярната преса въпреки присъствието на някои сериозни рубрики и добри журналисти. Големите снимки, все по-шокиращите заглавия, търсенето на сензация, ровенето в частния живот на политиците се подчиняват на едно – всичко това доближава вестника до таблоидните издания и го отдалечава от сериозните, към които той претендира да принадлежи. Жаргонът започва да се настанява в заглавията. Започва да показва и политически пристрастия – например след парламентарните избори, които се печелят от НДСВ, той показва вярност към монархията, симпатизира на НДСВ.

В. „24 часа” е вестникът, който има най-голям тираж в България в изследваните години. Той е създаден през 1990 г. и твърде бързо се превръща в истински феномен. Той се афишира като вестник, който представя „новините такива, каквито са”, докато в същото време използва всички трикове на популярната преса. Това е първият български вестник, който започва да се подчинява на законите на пазара след промените през 1989 г., за да привлече читатели. Отначало съдържа само четири страници, на които присъстват основно новини. Скоро той увеличава броя на своите страници, за да стане най-четеният ежедневник (въпреки че според изследванията читателите не вярват на прочетеното). В. „24 часа” е отличен пример за силата на медиите в обществото, сила, с която често злоупотребява. В самото начало този вестник шокира публиката със своя език – агресивен, динамичен, експресивен и най-вече – достъпен, често дори обиден, груб. Нещо повече, в. „24 часа” прекрачва нормите на граматиката и на синтаксиса в частност, лансирайки шокиращи заглавия, понякога на границата на абсурда и на цинизма. Именно това осигурява неговия успех в едно общество, имащо от дълго време желанието да скъса с „дървения език” на тоталитарната преса. Това е първият вестник, който предлага истинско отклонение от този тип език, едно отклонение, което отива все по-далеч и по-далеч.

Съвременното състояние на френската преса

Френските вестници от своя страна имат дълга традиция. Те обаче имат и дълга еволюция – първоначално те са били трибуна на един-единствен човек (този, който издава вестника), после стават трибуна на една част, а в наши дни те претендират да бъдат огледало на всички мнения, които се ширят в публичното пространство. Общият тон на големите френски вестници е по-скоро неутрален към електоралното изключение и към страницата „Мнение”. Все пак те оставят да се изявят и предположат и техните политически предпочитания.

„Libération” е качествен вестник, ориентиран в левия спектър, който е относително отдавнашен. Той е основан от активистите на крайната левица. „Ужасното дете” на френската преса, както го наричат, е основан през 1973 г в опозиция на вестник „Монд”, установен като вестника на властта. „Libération” се позиционира винаги в опозиция на обичайния дискурс на пресата, използвайки дори езика, който той отхвърля. Езикът на „Libération” в началото изглежда като език, който подкрепя отношения като от приятел на приятел. Това е вестникът, който лансира във Франция шокиращото заглавие чрез фамилярното изразяване, чрез хипербола или литота, чрез антитеза или перифраза, чрез алитерация, чрез каламбур, който извлича смисъла от събитието. Вестникът посвещава голямо място на изображението – всеки брой включва няколко десетки фотографии. „Libération” обединява успешно типичните за популярната преса похвати и тези на качествената преса. „Така вестникът практикува разрушаването на границите между малката преса, тази, която в миналия век е била преса на различните факти, индивиди, хроники, куриози и подлистници, и голямата качествена преса” [2]. „Libération” има специфичен език, който взривява нормите на книжовния език, това е езикът на предградията, един език, който не е съвсем неутрален, който изразява отношение, гледна точка и който държи много на имплицитната игра.

„Le Monde” е качествен вестник, ориентиран към център – ляво. Той е истинска институция във Франция, вестник с поглед към света, установен като най-пълния и добре информиращ от френските ежедневници.

Вестникът, който е модел за информативност, е основан през 1944 г. върху останките от „Време“ – (Temps), вестникът на френския елит в чужбина преди Втората световна война. Създавайки Le Мonde, генерал Шарл Де Гол иска да основе институция, престижен вестник, „един вестник, отворен към външната политика и съхраняващ своята свободна същност по отношение на вътрешната политика“ [3]. През 1983 г. се променя до известна степен, въвеждат се фотографии в отделните рубрики, възприема се нов макет, както и по-въздействащо журналистическо писане, но иституционалната страна на Монд, която го прави информационен, не се променя. Философията му остава същата. Той създава уникални структури във френската преса с цел да остане независим, като изгражда съвет на читателите акционери.

Монд е вестник, който поставя източника на информация на пиедестал, а почти винаги става дума за институционален източник. Поради това преобладават информационните заглавия. Този вестник има за адресат средната и висшата класа, за която езикът на информационните агенции не представлява трудност за разбирането им. Монд използва стил, който да бъде максимално неутрален.

„Le Figaro” е доайенът на френските ежедневници, той е качествен вестник с дясна ориентация. Първият му брой излиза през 1826 г. Дълго време той е ултраконсервативен вестник и се издава от първата медийна група „Hersant”, но днес е сравнително по-умерен. Той публикува предимно обобщена информация, като статиите, свързани с мнения, са ограничени на страницата „Мнения”. Вестникът отделя важно място на международната актуалност и на снимките. Той е внимателен към нуждите и интересите на своите читатели. В наши дни Фигаро има тираж от близа 370000.

Резултати от анализа

В анализа са включени 50 броя на Либерасион, Монд и Фигаро, на вестниците 24 часа, Стандарт и Демокрация, които обхващат периода от декември 1999 г. до ноември 2001 г. Екцерпирани са 198 заглавия, които включват игри на думи и са подбудителни.

Вестници	Подбудителни заглавия	Алюзивни заглавия	% алюзивни заглавия
Libération	59	23	38,9%
Le Figaro	18	10	55,5%
Le Monde	16	10	62,5%
24 часа	63	35	55,5%
Стандарт	27	17	62,9%
Демокрация	15	10	66,6%

Общо 105 алюзивни заглавия от 198 подбудителни.

Сред основните лингвистични механизми, използвани в подбудителните заглавия, могат да се отделят игри на думи, различни стилистични фигури и тропи (метафори, метонимии, паралелизъм, хиперболи, оксиморони, парономасии, градации, плоназъм, ирония, антифраза и др.). Това са заглавия, свързани с алюзията, те преобладават като процес на подтикване на читателя да чете. Ето защо анализът се ориентира към тяхното функциониране сред подбудителните заглавия.

При наблюденията, които правим в таблицата, става ясно, че подбудителните заглавия преобладават във вестниците, които имат повече свобода по отношение на езика – 24 часа и Либерасион. Ежедневниците Монд, Фигаро и Демокрация са твърде бедни на алюзивни заглавия. Тези вестници не разчитат на шока от заглавията, за да привличат своите читатели, а на качеството на своята информация и на анализите си. Стандарт се намира по средата между популярната и качествената преса в този период.

Алюзията и нейното функциониране

Алюзиите в заглавията създават идеята, че вестникът се изгражда от своята публика. Тъй като не са маркирани, те разчитат на съвпадението на интерпретацията с читателя, за да бъдат декодирани. Алюзията е намигването на журналиста към читателя, но за да бъде тази игра успешна, той трябва да познава добре културната компетентност на своята публика. „Чрез своите алюзивни игри отправителят изгражда фигурата на получателя, на този, към когото се обръща. Удоволствието от съвпадението е сърцевината на алюзивния механизъм” [4].

Алюзията, както е известно, е вид асоциация. Във вестниците става дума най-вече за алюзивни игри на интертекстуалността, като механизмът е следният: „В думите, които изказва, отправителят симулира думите на другите” [5]. Накратко казано, алюзията е неексплицитно подемане на думите на другия. Алюзивният дискурс е пространство, установено от вече казаното, което получателят трябва да реконструира, но неговата задача не е улеснена от отправителя, защото той не му дава никакъв експлицитен знак, който може да му помогне. Единствено по чисто интерпретативен начин „фрагментът от веригата може да намери или не своя отговорник в дискурсивната памет” [6]. Алюзията винаги предполага риск за този, който я избира като начин за въздействие върху събеседника. Тя разчита на немаркираността и на интерпретацията и може да не бъде разпозната. Отправителят винаги рискува да не бъде разбран. Чрез алюзията той поставя нещо като клопка, като изпитание пред получателя. Ако тя остане незабелязана, не само играта, но понякога и смисълът се губи.

Алюзиите в заглавията

В корпуса от заглавия се откриват 105 алюзивни от 198 подбудителни заглавия, което представлява 53% от тях. Тези заглавия се разпределят по рубрики по следния начин:

Политика/Общество – 70

Икономика – 4

Култура – 13

Наука – 4

Спорт – 8

Свободно време – 6

Алюзивните заглавия са категорично предпочитани от френските и българските ежедневници в рубриката Политика/Общество. Това се обяснява с факта, че тази рубрика обобщава желанието на пресата да създава, да влияе върху начина на мислене на хората, да ги кара да реагират по един или друг начин, с една дума да ги манипулира. Вестниците предпочитат да не го правят открито, още повече, че имплицитното внушение е много по-ефикасно от експлицитната пропаганда. Алюзивните игри са това, което е по-скоро непреводимо в пресата. Те често отпращат към културен фон, към национални черти, към думи, които витаят във въздуха и трябва добре да се потопиш в атмосферата на страната, за да ги разбереш, а за да ги направиш разбираеми, трябват много обяснения, които премахват удоволствието от играта. Дори ако алюзиите играят със световното културно наследство, с известни произведения, те ще бъдат разпознати и разбрани като заглавия, но играта на думи, ако има такава, ще се загуби. В играта на думи отделните значения на една и съща дума се взаимопроникват. Лексикалните полета се припокриват рядко в два езика. Ето защо френските примери ще бъдат преведени, където е възможно.

Алюзиите в заглавията отпращат към различни области – книги, филми, песни, поговорки, сентенции, изборни афиши, публицистични текстове.

Алюзивни игри с поговорки, познати изрази, експресивни думи, известни думи

Този вид алюзивни игри са най-разпознаваеми, поради това ги използват всички вестници.

Поговорки

Поговорките функционират като клишета, които читателите разпознават без проблеми. Според някои изследователи поговорката се представя като преизказана реч или по-точно като случай на полифония, тъй като със стегнатата форма всъщност се предава общото, колективното мнение, което представя „мъдростта на нациите”.

Поговорките като другите изказвания притежават специфични особености и правила. Ето и някои от най-важните характеристики на поговорките:

• Кратка структура, фонетична симетрия, които я правят лесна за запомняне;

• Недискутируем авторитет, който ги предава – най-често анонимен източник, смятан за носител на народната мъдрост;

• Архаизиран синтаксис (нулева употреба на детерминант).

Поговорките, използвани в журналистическите заглавия, могат да бъдат възпроизведени такива, каквито са, но най-често те са подложени на модификации. Някои изследователи говорят за „преобразуване на поговорките”. Преобръщането държи да продуцира изказване, притежаващо лингвистични маркери на познатата поговорка. Вестниците продуцират псевдопоговорка, имитирайки структурата на истинската поговорка. Ето различните черти на преобразуването им (черти, които могат да бъдат приложени към отклонението във всеки текст).

• Заместване на фонеми – най-честият случай (A chaque jour suffit sa peine – plaine, laine). Като общо правило едно преобръщане е толкова по-успешно, колкото по-минимална е модификацията на оригиналната поговорка.

• Заместване на термини без чисто фонетично сходство (A chaque nuit suffit la peine)

• Добавяне на нов елемент (L̕ homme propose, Dieu dispose, la femme impose).

• Игра с отрицанието (Qui dort dine – Qui ne dort dine).

• Създаване на две поговорки (от A chaque jour suffit sa peine и A quelque chose Malheur est bon се трансформира в A chaque jour malheur est bon).

Известни изрази

Функционирането на известните изрази напомня това на поговорките. За да се активира разбирането на смисъла на известните думи на познат човек, читателят трябва да познава автора и ситуацията, в която тези думи са произнесени.

Връщането към популярни формули има предимството да създава референция към един съвсем ясен смисъл в ума на читателя и по този начин да улеснява разбирането или само да привлича вниманието. Заглавията от тази категория се срещат почти във всички рубрики и могат да бъдат разграничени според типа трансформация.

1. Заглавия без никаква трансформация – твърде рядки са случаите, когато вестникът избира поговорката във вида, в който е, в качеството на заглавие, но контекстът на статията обикновено е различен от смисъла на заглавието. Например – Залудо работи, залудо не стой (Стандарт, 23.09.2001, Общество). Смисълът се отнася до депутати, които в същото време са членове на управителни съвети. Заглавието очевидно иронизира визираните в статията личности, като променя смисъла чрез внасяне на допълнителни значения. Чрез втората част на заглавието се подчертава бездействието на депутатите в Парламента и фактът, че са едновременно с това и членове на УС.

2. Заместване на една фонема – L’avis ne fait pas le moine (Le Figaro, 4.10.2001, Икономика) – монах философ, специализиран в съветването на предприятията – заместването тук е много фино (avis на мястото на habit).

3. Смесени заглавия, комбиниращи различни преобразувания (Quand l’habit fait l’homme, Le Monde, 20.07.2001, Литература) (Когато дрехата прави мъжа) – по повод на книгата на Силви Стайнберг „La confusion des sexes”, в която се пародира известното мислене на атомистите за различието между половете. В това заглавие има смесване на две поговорки La barbe ne fait pas l’homme (Брадата не прави мъжа) и L’habit ne fait pas le moine (Дрехата не прави монаха), както и трансформация на изречението от отрицателно в положително. Има също така и добавяне на наречието за време quand (когато), което конкретизира съобщението и го ориентира в по-частен смисъл. Тази алюзия е тясно свързана със съдържанието на статията.

L’argent fait leur bonneur (Libération, 15.12.2000, Спорт) (Парите правят тяхното щастие) – L’argent ne fait pas le bonneur (Парите не правят щастието) – тази позната поговорка е трансформирана в заглавието на две равнища: отрицателното изречение е станало положително, а определетилният член „le” е заместен с притежателното „leur”, което ориентира изказването към конкретна ситуация, индивидуализира поговорката, генерализирайки, и привлича пряко интереса към голямата роля на парите в областта на спорта.

Tous les chemins de l’art mènent à la colère des artistes sud–américains (Le Monde, 1.08.2001, Култура) (Всички пътища на изкуството водят до гнева на южноамерикански артисти) – тук имаме алюзивна игра с поговорката Всички пътища водят към Рим, която е модифицирана по два начина: добавяне и заместване на думи. Статията е посветена на южноамериканското изкуство, поставено под знака на политическите и социалните борби.

Който досие вади, от досие може да умре (Стандарт, 26.11.2000) – Който нож вади, от нож умира – заместване и добавяне на нов елемент. Фактът на публичното изваждане на досиетата може да бъде много опасно, тъй като голяма част от хората, които настояват на това, биха могли да се окажат агенти на секретни служби.

Шушу-мушу цар сабаря ли? (24 часа, 30.05.2001, Анализи) – Шушу-мушу къща събаря – заместване и трансформация на положително във въпросително изречение. Тази статия обобщава различните слухове в политическото пространство по повод на Симеон Сакскобурготски в навечерието на парламентарните избори през 2001.

Двама се карат …трима губят (Демокрация, 23.11.2001, Дискусии) – по повод на президентските избори (Двама се карат, трети печели). Докато смисълът на оригиналната поговорка е, че винаги има един, който печели от споровете на другите, тази статия обобщава резултатите от президентските избори и факта, че има много партии, които са загубили – НДСВ, СДС и ДПС.

Вържи Лютвитата, да е мирна държавата (24 часа, 19.07.2001) – Вържи попа, да е мирно селото. В статията става дума за „модела на мултиетническата държава” – предложение, направено от двамата депутати от ДПС – Юнал Лютфи и Лютви Местан. Тук нарицателното име от оригиналната поговорка е заменено със собствено име. Този процес се осъществява винаги чрез движението от общото към частното. В нашия пример собственото име е използвано като нарицателно и в допълнение приема маркера на множественото чесло на определителния член, тъй като в действителност става дума за двама души, но това ги опредметява и ги иронизира.

Напъна се Европа и роди отбранителна „мишка”… засега (Стандарт, 26.11.2000) – Напъна се планината и роди мишка – заместване и добавяне. Чрез въвеждането на топонима Европа поговорката е осъвременена и контекстуализирана. Смисълът, добавен към заглавието чрез алюзията с оригиналната поговорка, отпраща към незначителния резултат, постигнат след големи декларации.

Terrorisme: L’union sans la force (Libération, 4.10.2000, Събития) (Тероризъм: Съединението без силата) – L’union fait la force (Съединението прави силата) – в случая става дума не за поговорка, а за известна фраза. Замяната на глаголната форма прави с предлога без създава парадоксално заглавие, което привлича погледа на читателя.

Salariés de tous les pays, unissez-vous vite! (Libération, 15.07.2000) – Prolétaires de tous les pays, unissez-vous, Маркс). Заместването на субекта не е единствената трансформация в заглавието – добавянето на наречието бързо добавя и известна ирония към паратекста.

4. Заместване на думи и изрази

Il nʼy a pas de jeunes fumeurs sans feu… (Libération, 9.10.2001, Общество) (Няма млади пушачи без огън) – по повод на кампания за превенция (Il nʼy a pas de fume sans feu – Няма дим без огън.). Трансформацията на оригиналната поговорка ориентира читателя към проблема на статията – как да попречим на младите хора да пушат.

Au pays des aveugles la boussole est reine (Libération, 12.10.2000, Наука) – Au royaume des aveugles les borgnes sont rois – двойно заместване по отношение на оригиналната поговорка в статия, отнасяща се до изобретяването на апарат, улесняващ живота на хората, които страдат от глухота.

Mieux vaut un médecin que rien (Libération, 10.07.2001, Общество) (По-добре един лекар от нищо) – Mieux vaut peu que rien (Малко е повече от нищо).

Et pourtant, ils tournent… (Libération, 07.07.2001, Спорт) И все пак те се въртят) – по повод на велосипедистите, които участват в Тур дьо Франс. (Et pourtant elle tourne – Галилей) (И все пак тя се върти).

Réformistes de tous les pays, unissez-vous (Libération, 22.11.1999) (Реформатори от всички страни, съединявайте се) – Prolétaires de tous les pays, unissez-vous, Маркс)

Du pain et des bombes (Le Monde, 10.10.2001) (Хляб и бомби) – по повод на войната на САЩ срещу Афганистан, в която освен бомбите на американците пускат и пакети с храна – Du pain et des jeux (Хляб и зрелища). Алюзията с латинската поговорка е твърде лесно възстановима. Заместването на игри с бомби е ориентирана към контекста на войната в Афганистан и отношението на американците към народа и военните в страната.

Бил Гейтс дава, пъдарят – не (24 часа, 21.07.2001) – (Царят дава, пъдарят не дава) Заместването отново е по линия на собственото име, което замества нарицателното.

Нов парламент, нов късмет (24 часа, 2.07.2001) – (Нова година, нов късмет) – заместването на година с парламент води до известна безизходица в тази институция.

5. Добавяне на нови елементи

Réforme Guidou: les dés sont jetés (Le Figaro, 13.01.2000, Правосъдие)- (Les dés sont jetés, Цезар) (Заровете са хвърлени) – първата част от заглавието представя анафорично заглавие, което конкретизира общия смисъл на тази прочута фраза

Lʼunion fait la force à lʼETA (Libération, 25.08.2001, Monde) – (Lʼunion fait la force).

Заключенията, които можем да направим, върху наблюдаваните заглавия, изразени чрез поговорки, известни мисли и познати фрази, стигат до извода, че те се срещат в почти всички рубрики – от сериозните до по-забавните. Прави впечатление, че българските журналисти не проявяват особен вкус към подобен тип алюзии (8 български заглавия срещу 15 френски). Най-често оригиналните текстове са преобърнати с цел да бъдат конкретизирани. В почти половината от заглавията този тип алюзии добавят допълнителен смисъл към изказването (това е най-очевидно в Либерасион –вестникът, представящ най-много заглавия от този тип – 9).

Алюзивни игри с изборни и издателски афиши, слогани, песни, приказки

Това са формули, които впечатляват публичното пространство в даден момент, а след това малко по малко се забравят или престават да бъдат актуални. Този тип текстове, проявени визуално или слухово, се запомнят на подсъзнателно равнище благодарение на обсебващото повторение.

Слогани, изборни и издателски афиши

1. Заместване на думи

Кой не скача, е Шенген (24 часа, 8.11.2000) – (Кой не скача, е червен) Това е израз, както е известно, създаден на митингите и протестите през 1997 година срещу БСП. Изразът е трансформиран по повод на митинг пред Френското посолство заради визите за българи.

2. Смесени заглавия

В разглеждания период в България са проведени два типа избори – парламентарни и президентски, и е напълно нормално те да бъдат отразени на страниците на нашите вестници. Така, когато Петър Стоянов се кандидатира за втори мандат, се възражда неговият слоган от изборите през 1996, когато на снимката му пишеше „Той е“. Ефектът от този афиш е толкова голям, че по време на целия му мандат личното местоимение „той“ функционира в политическото и медийното пространство като заместващо името на Петър Стоянов. Въздействието, което алюзиите създават около президента варират от пренебрежение до възхищение от него и президентската институция.

Пак ще е той (Демокрация, 23.01.2001) – добавяне на наречие за повторение, промяна на оригиналния словоред, в който личното местоимение е в началото на изречението, както и употребата на бъдеще време на мястото на сегашно в статия, която иска да изрази увереността, че Петър Стоянов ще спечели втори мандат.

Той и Бил Гейтс (24 часа, 29.01.2001) – добавяне на собствено име в заглавието, визиращо среща между двамата.

Пак Той (24 часа, 5.02.2001) – статия по повод на решението на П.Стоянов да предложи своята кандидатура на президентските избори. Заместване на глаголната форма с наречие и смяна на словореда на думите. Прави впечатление, че в това заглавие, както и в други (26), се използва не толкова изборното внушение, колкото заместването на името на П.Стоянов.

Уолстрийт е на една ръка разстояние (24 часа, 16.01.2001) – това е единственото издателско заглавие, открито в анализираните броеве, което се отнася до статия, представяща възможностите пред всеки българин да участва на Международната стокова борса. Вестникът разчита на познатия и известен слоган на българската бира „Астика“ (Астика – на една ръка разстояние). Заместване на едно съществително собствено с друго.

3. Добавяне на нови елементи

Той е пак! (Демокрация, 8.06.2001) – статия, възхваляваща качествата на П.Стоянов.

Той сам си ги избра (24 часа, 23.07.2001) – по повод на министрите, които Симеон Сакскобурготски е избрал. Особеното е, че след тогавашните последни парламентарни избори през юни 2001 личното местоимение той започва да означава също и този, който ги е спечелил.

4. Заместване на фонеми

Дойде новото бреме (24 часа, 07.07.2001) – пряка връзка с изборния афиш на НДСВ (Идва новото време). Сегашното време с идея за бъдеще е заместено от минало свършено време (резултатите от изборите вече са известни), както и съществителното време е заменено с бреме – игра на думи на основата на фонетично сходство между двете съществителни. Трансформация, която напълно разрушава претенцията на движението, и казва това, което вестникът смята по въпроса. Изразява неговата оценка.

5. Игра с отрицанието

Той не е (Стандарт, 24.09.2001) – игра с отрицанието в тази статия, която е критика към президента, който е обвинен в желание да превърне откриването на Международния панаир в Пловдив в предизборна изява.

Заключение

Езикът на издателските текстове и изборните афиши е твърде подходящ за журналистически заглавия, тъй като е сбит, прост, атрактивен и пълен с внушения. Този тип заглавия, макар и преведени, не създават същия ефект, не създават същите асоциации, освен ако не се отнасят към конкретния екстралингвистичен контекст на съответната страна. Прави впечатление, че не открихме нито едно подобно заглавие във френската преса. Обратното – подобни заглавия са твърде често срещани в българската преса (и особено в 24 часа). Това е факт, който е свързан с две избирателни кампании в България. В почти всички български заглавия се добавя и допълнителен имплицитен коментар на вестника, чието разбиране не представлява проблем за читателя, тъй като става дума за алюзии към актуални текстове, твърде познати за политическото и медийното пространство.

Цитати и бележки:

[1] Васева, Ив. (1991). За езика и стила на днешния печат, сп. Съвременна журналистика, № 1–4.

[2] Awad, G. (1995). Du sensationnel – place de l’événementiel dans le journalism de masse. Paris: Harmattan, p. 95.

[3] Awad, G. (1995). Du sensationnel – place de l’événementiel dans le journalism de masse. Paris: Harmattan, p. 96.

[4] Authier-Revuz, J. (2000). Aux risque de l’allusion. – In: L’allusion dans la literature. Paris:  Presses universitaires de Paris Sorbonne, p. 11.

[5] Authier-Revuz, J. (2000). Aux risque de l’allusion. – In: L’allusion dans la literature. Paris:  Presses universitaires de Paris Sorbonne, p. 26.

[6] Authier-Revuz, J. (2000). Aux risque de l’allusion. – In: L’allusion dans la literature. Paris:  Presses universitaires de Paris Sorbonne, p. 6.

Библиография

Васева, Ив. (1991). За езика и стила на днешния печат, сп. Съвременна журналистика, № 1–4.

Замбова, А. (2000). Манипулативни езикови стратегии в печата. София: СемаРШ.

Awad, G. (1995). Du sensationnel – place de l’événementiel dans le journalism de masse. Paris: Harmattan.

Authier-Revuz, J. (2000). Aux risque de l’allusion. – In: L’allusion dans la literature. Paris:  Presses universitaires de Paris Sorbonne.