Христина Христова

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий.

Имейл: hxpistova@abv.bg

Абстракт: Статията е посветена на социалните роли на празника в ерата на образите (от 60-те години на 20. век). Целта на изследването е да се обособи значимостта на празника при утвърждаването на водещи тенденции, свързани с развитието на информационните технологии, маркетинговите комуникации и брандинга. Обект на разглеждане е взаимовръзката на празнични събития, състояли се в градове от различни страни и континенти, с културни модели и брандинг процеси в очертания времеви периметър. Фокусът се поставя върху значението на съвременните празници в развитието на градските брандове. Изследването се основава на определени теоретични постановки за ерата на образите и брандинга.

Ключови думи: празник, фестивал, брандинг, ера на образите, идентификация.

Hristina Hristova

Celebration in the role of a master

Abstract: The article is dedicated to the social roles of the celebration in the era of the images (since the 1960s). The purpose of the study is to identify the significance of the celebration with the validation of leading trends related to the development of information technology, marketing communications and branding. A subject of examination is the interconnection of festive events, held in cities in different countries and continents, with cultural models and branding processes in the time perimeter given. The focus is placed on the importance of modern celebrations in the development of urban brands. The study is based on certain theoretical formulations for the era of images and branding.

Key words: celebration, festival, branding, era of images, identification.

Въведение

Понятието „повелител“, съгласно Български тълковен речник от 1993 г., се свързва с господство, налагане на воля от позициите на утвърдена власт или определена институция, повелител е този, „който повелява; господар, монарх“ [1]. Повелителят упражнява власт и влияние, показва преимущество, налага конкретни изисквания и ограничения, задава или направлява съблюдаването на определени норми и правила.

Празникът, от своя страна, е културен феномен с хилядолетна история. В изследването си „Празник и култура“ Казимеж Жигулски изтъква неоспорими доказателства за разнородни практики на празнуване от праисторически времена [2]. Значенията на думата „празник“/фестивал се свързват с латинския термин „festum“ – тържество, празничен ден (dies festus) [3]. Допуска се, че смисълът на термина „festum“ се определя като обичай в празничен ден да се прави тържество [4]. Произхождащият от думата „festa“ (съкращение в народния латински на термина „fiesta dies“) френски термин „fête“, обединява три значения: 1. Специален ден, посветен на култа на религиозните церемонии, които се извършват в този ден; 2. Народни развлечения, организирани по повод някакви изключителни събития и изцяло лишени от религиозен пълнеж, например националните празници; 3. Удоволствие, радост от живота, щастие [5]. Три значения определят смисъла на термина „празник“ съгласно Български тълковен речник от 1993 г.: 1. Установен от държавната власт ден, в който не се работи; неприсъствен ден; 2. Ден, в който се чества някое събитие или светец; 3. Ден на радост и тържество по някой случай“[6].

Различните речникови значения открояват една обща представа. Всеки празник бележи освобождаване от стереотипите на делника и същевременно изисква спазване на друг порядък. Празниците, в които се честват определени събития или светци или се организират тържества по конкретни поводи, са свързани с разпределяне на роли и функции и следване на определен ред, осъществяване на конкретни действия в зададена последователност и в очертан пространствено-времеви периметър. В този смисъл празникът е подреденост, съблюдаване на правила, съобразяване с установени условия. На общоприети правила се основава и денят, възприет като неприсъствен в обичайната работна среда. Освободеността от всекидневната ангажираност означава посвещаване в други роли и взаимоотношения, зададени от определени културни модели.

Силата на празника повелител се проявява в интегративната му функция. Любомир Кутин посочва, че празникът „селектира онези ключови моменти от всекидневния ход на събитията, помогнали на общността да осмисли и съхрани своята идентичност“ [7]. „Периодичното им ритуално възстановяване моделира празничния календар“ [8]. Празникът подчертава значимостта на утвърдени авторитети и традиции, изразява в случването си преклонение към тях и по този начин, откроявайки неоспоримото им влияние и споделянето на техния смисъл от празнуващата общност, обозначава зеадност. Единението на хора от различни социални категории в едно общо емоционално измерение внушава усещане за равнопоставеност. В „илюзорното, краткотрайно, но с неотразима съблазън преобръщане на социалните структури“, в „притъпеното социално неравенство“ и „смекчените до пълното им заличаване обществени различия“, Валентин Ангелов разпознава една от същностните характеристики на празника [9]. Теоретикът изтъква обединяващата роля на народните празненства, предназначени за всички, „бедни и богати, без оглед на възраст, пол, имотно състояние, образование, произход“ [10]. Сред най-красноречивите примери за приобщаващата сила на празника Ангелов посочва карнавалите на Западноевропейското средновековие и Ренесанса, в чиито мащаби се заличава „синорът между сцена и публика“, осъществява се „преображението на зрителите в участници и обратно“ и се изгражда „обликът на едно общонародно тържество“ [11].

Интегративната функция на празника се проявява все по-настойчиво векове по-късно, когато настъпва „надмощието на образа и звука над словото“ [12].

Ерата на образите

В ерата на образите, белязана от триумфа на информационните технологии и на марките, от изобретенията на културните индустрии и от непрестанно разширяващите се възможности за комуникация и забавление, празникът проектира в своите разрастващи се владения обединяващата сила на утвърдени традиции и ценности, но откроява и провокативното въздействие на зараждащи се културни процеси. Във времето, когато „естествената склонност“ към забавление е „провъзгласена за върховна ценност“ [13], празникът налага нови авторитети и прокарва нови модели. В своите жанрови разновидности и в атрактивните си сюжети, празникът отразява върховната власт на образа и предава посланията на една епоха, идентифицирана като спектакъл (Ги Дебор), цивилизация на зрелището (Марио Варгас Льоса), господство на културата свят (Жил Липовецки, Жан Сероа), в чиито мащаби информацията е „сринала всички граници“, а неудържимите социално-икономически промени и „революцията в развитието на комуникациите“ е породила „явления, които обединяват общества и лица от петте континента, като ги сближават и уеднаквяват въпреки различията в техните традиции, вярвания и език“ [14].

В необозримото поле на научните теории ерата на образите е обособена с нейната специфика и „отвореност“. В мащабите й се открояват характеристиките на определен период, обозначен като постмодернизъм, и неговото „прераждане“ и трансформиране в настъпилите „хипермодерни времена“ [15].

Постмодерното е „естетика на дистанцията, на цитирането, на иронията“ [16]. Жан-Франсоа Лиотар свързва постмодернизма с настъпилия „край на големите разкази“ или загубата на илюзиите по отношение на идеологиите да определят, да обяснят действителността [17]. В света, възприет, преоткрит след „края на мегаразказите“ като хаотична и сложна реалност, единствените възможности да бъде преодолян „разломът между човека и света“, са „иронията и играта“ [18]. Отсъствието на сюжет, на предварителен замисъл на художествената творба [19] намира отражение в жанрове като хепънинга и пърформанса , които трайно се настаняват в градското битие и които влияят върху развитието на градската празнична култура. Връзката с празника е „кодирана“ в едно от значенията на понятието „хепънинг“ – масово празненство на открито, веселие [20]. Другото значение на хепънинга – „драматическо представление, в което действията не са част от единен сюжет, откроява характерната за постмодернистичната естетика фрагментарност [21].

Началото на постмодернистичната култура, което Жил Липовецки открива през 60-те години на 20. век [22], е съпроводено с появата на пърформанса. Зародил се в САЩ като „събитие на живо“, пърформансът се разпространява през следващите десетилетия в световен мащаб. Неговият успех се основава на способността му да усвоява езика на отделните изкуства и да си служи с различни комуникационни техники. Пърформансът се възползва умело от въздействието на виджей изкуството, покоряващо публиката с постижимия синхрон на музиката и визуалните проекции [23], и привлича в своите непрестанно разрастващи се арт територии „техническите дигитални средства“ [24]. С удивителните си възможности да се случи навсякъде и по всяко време като предварително планирано събитие или спонтанен креативен акт, пърформанс изкуството залага на атрактивната игра на образите и на творческата импровизация, които са характерни както за постмодернизма, така и за „хипермодерните времена“ [25].

Превземащ непрестанно нови територии, пърформансът нахлува и в очертанията на празника, става част от програмата на различни тържества, а понякога изцяло определя съдържанието и атмосферата на празничното събитие. Популяризирането на пърформанса и неговият неудържим триумф, съпроводен с появата на нови празници в битието на града през 21. век, се свързва с голямата промяна, която Липовецки обозначава като „втората модерна революция“ или настъпването на „хипермодерността“, когато наред с динамиката на пазара и наложилото се хиперконсуматорско общество, се проявят „нови духовни и идентичностни търсения“, „нов синтез на забавление и отговорност“ [26].

Същностните промени в празничната култура, продиктувани от логиката на общественото развитие, започват да се наблюдават далеч преди „обособяването на хипермодерността“, още през 60-те години на 20. век с появата на празници, които отразяват същността на очерталите се през десетилетието социални тенденции и настроения. Израз на „политическия и културен радикализъм, и крайния хедонизъм“, свързан с „навлизането на свободните сексуални отношения“ [27], е един от емблематичните форуми за 60- те години на 20. век – фестивалът Уудсток. Обединил легендарни изпълнители като Карлос Сантана, Джо Кокър, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс и др., състоялият се през август 1969 г. в градчето Бетъл в щата Ню Йорк, фестивал се откроява сред най-мащабните прояви на хипи движението и младежкия бунт. Събитието съвместява и декларира ценностите на едно поколение.

Празникът в измеренията на постмодернизма и последвалите го „хипермодерни времена“ проектира и същевременно утвърждава формиращите се модели на общуване. В динамиката на социалното развитие от 60-те години на 20. век насам, когато „постепенно присъщото на мъжа и жената се сливат и изгубват някогашните резки различия“, а хомосексуализмът „става масово явление“ и „вече не се счита за перверзия“ [28], сред най-атрактивните празнични прояви в световни измерения се нареждат празниците на хората с нехетеросексуална ориентация. Първият гей парад се провежда в Ню Йорк на 28 юни 1969 г. под формата на протест. В памет на това събитие е организиран гей фестивал в Берлин, който се превръща в традиция. С дългогодишна история са и гей парадите в Ню Йорк, Чикаго, Сао Пауло и в европейските столици Лондон, Париж, Мадрид, Рим, Виена, Амстердам. Официалното отбелязване на този род прояви на стария континент датира от 1992 г., а 16 години по-късно, през 2008 г. е организиран първият гей парад в София.

Посочените събития „отразяват“ една от водещите тенденции в големите съвременни градове, превърнала се в обща характеристика на техните брандове – съвместяването и балансът на различията. Очертаващото се сходство в градското битие е свързано с обособяването на определен модел на живот, или по-точно казано, на определена форма на „комерсиализация на начина на живот“, изразила се в „ново отношение към нещата, към другите и към себе си“ [29]. Новото светоусещане и себевъзприятие се формира в условията на социално-икономическите и културни трансформации през втората половина на 20. век, задълбочили се от края на 70-те години насам, сред които Липовецки, откроява ролята и значимостта на процеси като „разпространението на вещи“, „развитието на културните индустрии“, „култът към личните наслаждения, към новостите и развлеченията“ [30]. Динамиката на тези процеси определя развитието на празничната култура. Открил възможностите, които аудиовизуалната революция очертава, празникът постоянно разгръща нови атрактивни сюжети, за да привлича и обединява разнородните публики в общия им стремеж към забавлението. Образът на единната празнуваща общност все по-често се оглежда в очертанията на събития, които сродяват творчество и техника и демонстрират въздействащата сила на „техническите дигитални средства“ [31]. Провеждащият се всяка година в Берлин Фестивал за изкуство и дигитална култура „Трансмедиале“ се нарежда сред най-популярните фестивали в съвременния свят.

Съвместяването на различията в празничните територии е свързано с превръщането на съвременния град в средоточие на различни етноси и в образ на едно мултикултурно общество. Духът на това общество, неговата философия на толерантност и градивно съучастие в общия процес на развитие, определя атмосферата на многобройните фестивали и празнични инициативи, които популяризират традициите на отделните народи. В продължение на близо две десетилетия Карнавалът на културите привлича всяка година в Берлин участници от цял свят. Възникнало през 1996 г. като улично шествие в квартал Кройнцберг, събитието прераства в мащабна проява, която изразява „мултикултурния дух на града“ [32]. В отделните издания на карнавала участват представители на различните етноси, които съжителстват в Берлин.

Подобни събития се организират в различни градове и страни по света. През новото столетие значително се увеличава броят на фолклорните фестивали. Стартират над двадесет международни фестивали за автентичен и обработен фолклор, сред които Фолк фиеста фестивал в Ниса, Полша, международните фолклорни фестивали във Виена, Париж, Будапеща, Баку, Пекин, Санкт-Петербург, Солун, Охрид, в испанските градове Льорет де Мар и Калеля, в курортните центрове Кобулети, Грузия, и Паралия, Гърция, и в българските градове Плевен, Враца, Пазарджик, Китен и Свиленград [33]. През 2008 г. и българската столица се присъединява към градовете домакини на престижни международни фолклорни фестивали.

Сред най-мащабните фолклорни празници, зародили се през 20. век, се открояват международните празници „Евро фолк“, които се провеждат в различни европейски градове под егидата на Европейската асоциация на фолклорните фестивали – EAFF, основана през 2007 г. в старата столица на България – Велико Търново, и Световният шампионат по фолклор –World Folk, организиран за първи път през 2011 г. от Световната асоциация на фолклорните фестивали – WAFF, Европейската асоциация на фолклорните фестивали – EAFF, и Световната фолклорна академия [34].

Разрастването на международните творчески инициативи, посветени на културата на отделните етноси, се определя от логиката на глобализационния процес, при който едновременно с „взаимодействието между различните системи и формирането на наднационално и наддържавно световно общество“[35], се очертава интересът към локалното. Глобализацията, по думите на Ивайло Дичев, „множи идентичностите (национални, политически, етнически, на жизнения стил и др.)“ и предопределя „ренесанса на културните идентичности“ [36]. За мобилните хора в съвременния свят културните идентичности „са източник на подкрепа, сигурност, смисъл, те правят възможно изплитането на мрежи за взаимопомощ в чуждата страна“ [37]. Международните фолклорни фестивали и многобройните празнични събития, ориентирани към различни национални и етнически идентичности, обособяват перспективата „културите да утвърждават имиджа си при срещата с други, близки и далечни култури, чрез които допълнително се „самоосъзнават“ [38].

Представянето на отделните култури чрез разнообразни фестивални събития е свързано и с превръщането на фестивала в масово разпространена практика в ерата на образите. Популяризирането на фестивала в световен мащаб оказва влияние върху развитието на празничната култура и ролята на празника в обществения живот. Във всяка от жанровите си разновидности фестивалът създава празнична атмосфера и провокира преживявания, различаващи се от стереотипите на всекидневието. Джо Голдблат разглежда фестивалите като модели на празнуване [39]. В изследванията си Любомир Кутин излага становището за фестивала като „празнично представяне на художествени произведения“ [40]. Европейската асоциация на фестивалите – EFA, определя фестивала като празнично събитие, отличаващо се с програма от художествени изпълнения, която надхвърля качествата на всекидневното програмиране, за да постигне ниво на изключителна празничност на определено място [41].

Постигането на желаната „изключителна празничност“ осигурява имидж на фестивала и разпознаваемост на мястото, където протича конкретното събитие. Сродяването на събитие и място ги обвързва с механизмите на брандинга.

Повелите на брандинга

Успехът на даден фестивал го превръща в бранд и го позиционира в системата на марките, свързва го с брандинг процеси, протичащи в различни мащаби: на институцията и нейните партньори, инвестирали ресурси, за да произведат събитието, на сродните събития, с които фестивалът се съизмерва, на града – домакин и на определен регион, чийто облик се „оглежда“ в атмосферата на фестивалната празничност. Брандингът е стратегия, чиято цел е формиране на убеждение у потребителите за уникалността на продукта или услугата, които дадена корпорация предлага. Градският брандинг, насочен към изграждане и поддържане на благоприятна представа за идентичността на даден град и уникалността на неговия бранд, се основава на разработена концепция и на изградена система от комуникационни модели и техники, която включва и организирането на различни по характер културни събития, в това число и фестивали.

Голяма част от съвременните фестивали сродяват вековни културни традиции с действащите пазарни механизми, за да осъществят предначертани брандинг стратегии. Актуализираните в рамките на фестивала обичаи се превръщат в туристическа атракция, която привлича и поддържа обществения интерес, обособява града като привлекателна дестинация и осъществява неоспорима роля за позиционирането на неговия бранд. Брандът, според Жан – Ноел Капферер, е „силата на влиянието върху публиките или различните потребители, основаваща се на конкретни представи и отношения“ [42]. Със своята атрактивност и повторяемост през определен период от време всеки един утвърден арт фестивал се нарежда сред забележителностите, които превръщат даден град в притегателен център. Празничното събитие е част от една системата, изградена от дадености и културни придобивки, които съставляват „жизнено важното за бранда“ [43]. Това е „неговата неповторимост“, която позволява на потребителя „да отдели именно конкретния бранд на фона на останалите“ [44].

В неудържимата конкуренция за вниманието на публиките (инвеститори, туристи, медии, местни жители) фестивалите, както и повечето празници, претърпяват определени трансформации, наложени от променящите се пазарни условия. От 70-те години на 20. век насам, в условията на утвърждаващата се „епоха на хиперконсуматорското общество“, когато „масовото производство отстъпва място „демасовизираната“ икономика, направлявана от „логиката на разпространение на разнообразието“, а „преситеният консуматор“ се нуждае от непрекъснато „съблазняване с новости“ [45], празникът става все „по-изобретателен, по-богат на образи и внушения. Това обновление е характерно и за празници, които представят съхранени от векове ритуали. През последните години традиционната за област Валенсия фиеста „Лас Файас“ (на исп. Las Fallas), която се провежда от 14 до 19 март, обогатява своята драматургия с нови атрактивни елементи. Утвърдени компоненти в празничния сценарий са построяването на куклите фаи, познато с наименованието Ла планта (La planta), шествията на фаите, файерите и на стотиците духови оркестри, впечатляващото пиротехническо шоу (mascleta) и Нощта на огъня [46]. Фаите са огромни фигури, изработени от корк, картон, дърво, фибростъкло и стиропор, достигащи до 30 м. Файерите (на исп. las falleras) са девойки, облечени в традиционни валенсиански носии от XVI век. Атракция за гостите и жителите на Валенсия е пиротехническото шоу (mascleta), което се изпълнява всеки ден (в рамките на фестивала) в точно определен час[47]. Кулминацията на тържествата е Нощта на огъня (на вал.La Nit del Foc), наречена така заради ритуала (изгарянето на фаите), който се извършва вечерта на 19 март [48].

Карнавалът е „превъплъщение на традиция“, която води началото си от 16. век – „изработването на смешни кукли“[49], чието изгаряне в последната нощ на празниците символизира пречистващата сила на огъня. През последните години куклите са разделени на две групи – за деца и възрастни [50]. Малките кукли представят герои от анимационни филми и приказки, а големите фаи са карикатурни изображения на събития и личности от съвременната обществено-политическа действителност. С калейдоскопа от образи фиестата „Las Fallas“ се очертава като микропроекция на „цивилизацията на зрелището“, в чиито мащаби забавното и сериозното постоянно се заплитат в общи сюжети .

Обновлението на празничната драматургия е показателно и за Венецианския карнавал, зародил се през 11. век. Карнавалът е пренесен във времето като симбиоза от ритуали: полетът на Ангела, шествието на Мариите и маскеният бал на дожите (дож е титла, с която са удостоявани управниците на някогашния град държава Венеция). Ритуалите се изпълняват в продължение на 10 дни преди Великденските пости. Полетът на Ангела е традиция от Средновековието, представлява „спускането на белия ангел от върха на камбанарията на базиликата Сан Марко“[51]. Възстановката обикновено се изпълнява с участието на акробати. Шествието на Мариите води началото си от честванията на Сретение Господне, един от основните църковни празници, свързани с Дева Мария [52]. Шествието на Мариите е предвождано от 12-те най-красиви момичета на Венеция (подбрани с конкурс), от които в края на тържествата се избира кралицата на карнавала [53].

През последните години карнавалът във Венеция включва нови атрактивни компоненти. Това са ритуали, които пародират традицията: полетът на магарето (пародия на полета на Ангела) и конкурсът за най-красив травестит (пародия на шествието на Мариите). Развитието на карнавала в ерата на образите е свързано и с други промени. От края на 90-те години отделните издания на събитието се провеждат по зададена тема, свързана с емблематични личности, културни процеси и съвременни тенденции. „Официална тема на карнавала през 2002 г. е „Традиция и технологии“, а в рамките на изданието се организира „web plaza – демонстрация на „свръхмултимедийни продукти“[54]. Трансформациите на празника, съответстващи на характерната за „днешния ден“ тематика и зрелищност, открояват неговата притегателна сила. Свързан с културно-историческото наследство на Венеция, фестивалът е едно от отличителните предимства на градския бранд, които обуславят неговата популярност в световен мащаб.

Събитието насочва към ценностите на бранда. В полето на научните теории ценностите на бранда се определят като значими качества, „с които брандът трябва да се асоциира и които трябва да бъдат приети от публиките“ [55]. Капферер обяснява бранд-мениджмънта – процесът на структурирането и развитието на бранда, чрез многостепенна пирамида. На върха на пирамидата е целта на бранда, определяща се от неговите ценности, които се намират на следващото по-ниско ниво, в средата на пирамидата се разполагат две нива, това с индивидуалност на бранда и стратегически изгоди и атрибути на бранда (неговите основни приоритети), най-долното ниво представлява сферата на действие, която обхваща различни продукти, изразяващи ценностите и целта на бранда [56]. Потребителите, съгласно концепцията на Капферер, подхождат към бранда отдолу нагоре, те опознават бранда, достигат до неговите ценности или до същината му чрез продуктите, разположени на най-ниското ниво на пирамидата [57]. В този смисъл празничните събития, които са продукт на разработени стратегии или на общата стратегия за развитие на града, отвеждат към ценностите и целта или към същността неговия бранд. Мащабните и утвърдени фестивали осъществят една обща роля – успешно комуникиране на брандовете, с които са свързани.

Карнавалът, който се провежда всяка година във Венеция и популярната фиеста „Лас файас“ във Валенсия, сродяват вековни традиции и съвременни индустрии и стратегии, за да поддържат имиджа на градовете – домакини като привлекателни дестинации и културни средища.

В ерата на образите, доминирана от надпреварата на марките за вниманието на публиките, празничните събития открояват „различните лица“ на градовете, обозначават техните характерни особености, предимствата на отделните брандове, но същевременно обособяват и това, което ги свързва. Празниците в съвременния град се реализират с участието или съдействието на институции, фирми, организации от различни области на обществения живот. По този начин драматургията на празника се превръща в диалог на марките, а празничният живот протича в неразривно взаимодействие с корпоративната политика на отделните организации. В динамичното развитие на брандинга празниците проектират идеята за „бизнес- единицата като гражданин“, като член на социалната общност“ [58]. Голяма част от празничните събития, свързани с определени градски и национални брандове – фестивали, празници на книгата, музикални и театрални празници, спортни празници и др., се осъществяват с финансовото съдействие и подкрепата на различни фирми и институции.

Съвременният празник се превръща в индикатор за успешното „инкорпориране на бизнеса в социалния живот“[59].

Значимостта на корпоративното гражданство и задълбочаващото се взаимодействие между културата и бизнеса резонира върху съдържанието и структурата на празниците. В културния календар на редица градове се вписват празнични събития като търговски изложения, панаири, свързани с успешни проекти, с водещи марки и стопански отрасли в развитието на градовете. Отбелязването на официалните празници и организирането на различни по характери и мащаб чествания и тържества включват разнородни инициативи, показателни за диалога на институциите и отделните общности, които задават атмосферата във всеки град.

Обобщение

Превърнало се в симбиоза от креативни модели и жанрове, празничното градско битие очертава основни процеси в развитието на брандинга. В празничните измерения се открояват отличителните предимства на отделните градовете, но същевременно се обособяват общите характеристики на техните брандове, свързани с тенденциите на епохата.

В ерата на образите празникът задава нови модели на общуване и утвърждава нови авторитети и ценности. Той отразява спецификата на постмодернизма и популяризира промените, наложени от „втората модерна революция“ или „хипермодерността“ [60].

Растящото разнообразие от празнични събития в условията на динамичния глобализационен процес разкрива жанровата поливалентност на съвременния празник, способността му да усвоява езика на развиващите се комуникационни технологии и да използва силата на образите в непрестанния стремеж да привлича общественото внимание и да предава посланията на брандинга.

В своите приобщаващи и непрестанно разрастващи се територии, празникът повелител прокарва стратегии и представя индустрии, за да изпълнява най-трудната роля – да изгражда и поддържа в кратките сюжети на тържествената ритуалност и забавлението здрава връзка между своята, податлива на безброй изкушения, публика и марките, с които е обвързан.

Бележки и цитирания:

[1] Български тълковен речник. (1993). София: Издателство на БАН, 630.

[2] Жигулски, Казимеж (1989). Празник и култура. София: Партиздат, 15–38.

[3] Жигулски, Казимеж (1989). Празник и култура. София: Партиздат, 12.

[4] Жигулски, Казимеж (1989). Празник и култура. София: Партиздат, 12.

[5] Жигулски, Казимеж (1989). Празник и култура. София: Партиздат, 12–13.

[6] Български тълковен речник. (1993). София: Издателство на БАН, 712.

[7] Кутин, Любомир. (2014). Пространство и време в художествените фестивали.// Медии и обществени комуникации, брой 21, <http://media-journal.info/index.php?p=item&aid=258>, последно посещение на 10.07.2015.

[8] Кутин, Любомир. (2014). Пространство и време в художествените фестивали.// Медии и обществени комуникации, брой 21, <http://media-journal.info/index.php?p=item&aid=258>, последно посещение на 10.07.2015.

[9] Ангелов, Валентин. (1997). Празникът в традиционната народна култура. София, 44.

[10] Ангелов, Валентин. (1997). Празникът в традиционната народна култура. София, 44.

[11] Ангелов, Валентин. (1997). Празникът в традиционната народна култура. София, 9.

[12] В изследването си „Култура свят“ Жил Липовецки и Жан Сероа определят надмощието на образа и звука над словото като една от характеристиките на масовата култура, възникнала според двамата теоретици „едновременно с екрана“. Липовецки и Сероа обясняват господството на образите и утвърждаването на масовата култура като задълбочаващ се процес, детерминиран от революцията в кибернетиката, възникването на социалните мрежи и световния достъп до интернет. В резултат от влиянието на тези неоспорими фактори „информацията се е превърнала във всеобщо достояние“.

[13] Льоса, Марио Варгас. (2012). Цивилизация на зрелището. София: Колибри, 25–26.

[14] Льоса, Марио Варгас. (2012). Цивилизация на зрелището. София: Колибри, 19.

[15] Липовецки, Жил. Време, консумиране и начин на живот в хипермодерните общества, <www.nbu.bg/index.php?!=819>, последно посещение на 10.07.2015.

[16] Кутин, Любомир. (2007). История на културата. Варна: Наука и икономика, 104.

[17] Лиотар, Жан – Франсоа.(1996). Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство.

[18] Кутин, Любомир. (2007). История на културата. Варна: Наука и икономика, 104.

[19] Кутин, Любомир. (2007). История на културата. Варна: Наука и икономика, 105.

[20] Кутин, Любомир. (2007). История на културата. Варна: Наука и икономика, 105.

[21] Кутин, Любомир. (2007). История на културата. Варна: Наука и икономика, 105.

[22] Липовецки, Жил. (1996). Време на вакуум. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 114.

[23] Гюндюз, Бурку. Виджей изкуство: едно видео-пърформанс – изкуство. <www.goethe.de/ins/tr/ip/prj/drt/med/str/bg 9834753.htm>, последно посещение на 10.07.2015.

[24] Гюндюз, Бурку. Виджей изкуство: едно видео-пърформанс – изкуство. <www.goethe.de/ins/tr/ip/prj/drt/med/str/bg 9834753.htm>, последно посещение на 10.07.2015.

[25] Време, консумиране и начин на живот в хипермодерните общества/, <www.nbu.bg/index.php?!=819>, последно посещение на 10.07.2015.

[26] Липовецки, Жил. Време, консумиране и начин на живот в хипермодерните общества, <www.nbu.bg/index.php?!HYPERLINK „http://www.nbu.bg/index.php?!=819“=819>, последно посещение на 10.07.2015.

[27] Липовецки, Жил. (1996). Време на вакуум. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 114.

[28] Липовецки, Жил. (1996). Време на вакуум. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 117.

[29] Липовецки, Жил. (2008). Парадоксалното щастие. Опит върху обществото на хиперконсумиране. София: Рива, 12.

[30] Липовецки, Жил. (2008). Парадоксалното щастие. Опит върху обществото на хиперконсумиране. София: Рива, 89.

[31] Гюндюз, Бурку. Виджей изкуство: едно видео- пърформанс – изкуство. <www.goethe.de/ins/tr/ip/prj/drt/med/str/bg 9834753.htm>, последно посещение на 10.07.2015.

[32] В. Дневник,

<http://www.dnevnik.bg/evropa/novini_ot_es/2004/04/13/193711_event-ualnoto_v_germaniia_liato_2004/>, 14.07.2015, последно посещение на 10.07.2015.

[33] <Eaff.eu/bg./members/festivals>, 14.07.2015, последно посещение на 10.07.2015.

[34] <Eaff.eu/bg>, 14.07.2015, последно посещение на 10.07.2015.

[35] Стегър, Манфред. (2005). Глобализация. Съвсем кратко въведение. София: Захарий Стоянов, 35.

[36] Дичев, Ивайло. (2009). Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване. София: Просвета, 17.

[37] Дичев, Ивайло. (2009). Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване. София: Просвета, 19.

[38] Монаган, Джон, Питър Джъст, (2005). Социална и културна антропология. София: Захарий Стоянов.

[39] Голдблат, Джо. (2006). Специални събития. Глобален мениджмънт през ХХI век. София: Roi Communications, 8.

[40] Кутин, Любомир. (2004). Фестивалът като феномен на художествената култура. Варна: Сталкер.

[41] Кутин, Любомир. (2004). Фестивалът като феномен на художествената култура. Варна: Сталкер.

[42] Капферер, Жан – Ноель. (2007). Бренд навсегда. Создание, развитие, поддержка ценности бренда. Москва: Вершина, 22.

[43] Байков, Байко. (2007). Брендингът – предизвикателство към съвременната политическа теория. Велико Търново: Абагар, 65.

[44] Байков, Байко. (2007). Брендингът – предизвикателство към съвременната политическа теория. Велико Търново: Абагар, 65.

[45] Липовецки, Жил. (2008) Парадоксалното щастие. Опит върху обществото на хиперконсумиране. София: Рива, 69–87.

[46] Historia de Las Fallas, <www.lasprovincias.es/index.html>, 20.03.2015, последно посещение на 10.07.2015.

[47] Historia de Las Fallas, <www.lasprovincias.es/index.html>, 20.03.2015, последно посещение на 10.07.2015.

[48] Historia de Las Fallas, <www.lasprovincias.es/index.html>, 20.03.2015, последно посещение на 10.07.2015.

[49] Кръстева, Нели. Лас Файас – карнавал, заря и огън, <www.hispanoperiodistas.com/text.asp?pub_id=196>, 11.02.2013, последно посещение на 10.07.2015.

[50] Кръстева, Нели. Лас Файас – карнавал, заря и огън, <www.hispanoperiodistas.com/text.asp?pub_id=196>, 11.02.2013, последно посещение на 10.07.2015.

[51] Кръстева, Нели. Карнавал с маски във Венеция, Лит. форум, бр. 7/491, 19.02.2002- 25.02.2002

[52] Венецианският карнавал. Calendar.dir.bd/inner.php?ied=32333, 20 февр. 2012

[53] Венецианският карнавал. Calendar.dir.bd/inner.php?ied=32333, 20 февр. 2012

[54] Кръстева, Нели. Карнавал с маски във Венеция, Лит. Форум, бр. 7/491, 19.02.2002- 25.02.2002

[55] Байков, Байко. (2007). Брендингът – предизвикателство към съвременната политическа теория. Велико Търново: Абагар, 99.

[56] Капферер, Жан – Ноель. (2007). Бренд навсегда. Создание, развитие, поддержка ценности бренда. Москва: Вершина, 44.

[57] Капферер, Жан – Ноель. (2007). Бренд навсегда. Создание, развитие, поддержка ценности бренда. Москва: Вершина, 43–44.

[58] Кършакова, Рада. (2002). Връзки с обществеността или бизнес на доверието. Русе: РУ „А. Кънчев”, 171.

[59] Кършакова, Рада. (2002). Връзки с обществеността или бизнес на доверието. Русе: РУ „А. Кънчев”, 171.

[60] Липовецки, Жил. Време, консумиране и начин на живот в хипермодерните общества < www.nbu.bg/index.php?!=819>, последно посещение на 10.07.2015.